понеделник, 12 декември 2011 г.

Проклетата порта



защо ли не затварят тази порта проклетите съседи?
всяка нощ глутницата успява някак да приклещи котка.
понякога намира се да метне някой саксия 
или керемида
и куцащият котарак се скрива под някоя паркирана кола

но тази нощ е късно -
звукът напомня от далеч на детски смях,
излязъл по погрешка от гърлото на сдавено животно -
избликващо пренебрежение към степаните козини
на тези, които просто следват инстниктите си

така е лесно да повярвам, че не съм видяла
как всяко куче дърпа на своята страна,
измислям си накуцващо животно,
скрито в мотора на стара лада
измислям си, че утре сутрин няма да го има този труп

лежи до мен животното - живо, треперещо,
покрито още със ледената лига на смъртта

но как ли ще заспя сега със котката и кучето у нас?
не спирам да се питам кога инстиктите ще надделеят?
кога ще се пречупи крехката преграда,
кога ще се кършат вратове, 
кога ще се вадят очи?

оставам будна.
слушам как дома ми хърка, мърка и сумти блаженно,
готов във всеки миг да се завърне към първичното
кръвопролитие
оставам будна да затварям до безкрай
проклетата порта.



вторник, 8 ноември 2011 г.

В ухото на бурята

това животно, което се е свило в ухото на бурята
лежи във залата,
не смее да завие,
дори и подкрепено от оркестъра,
годините нанасят кръговете си отгоре му
това животно се е сляло с пода
не смее да помръдне
да се докосне до краката на оркестрантите
това животно цял живот трепери под тръбните столове
с наведена глава
копнее своето изгонване

това животно - жълто куче
скрито под столовете на симфоничния оркестър

това животно чака с наведена глава
все някога да си заслужи поне боя
уверено, че има за какво
ще го изритат
като мръсно куче
защото е мръсно куче
това животно
легнало да спи
в ухото на бурята

представяш ли си да се намъкне
във симфонията бездомно куче ?

понеделник, 7 ноември 2011 г.

Ребра

Слушай :
Тялото е китара, ребрата струни,
зад тях диша щастието,
свито като котчица
върху краден матрак
в изоставен пристанищен ресторант,
нотен ключ за леденото утро, мили мой,
слушай :
тялото е китара, ребрата струни,
зад тях се разливат топлина и влага,
и предизвикват неудобство,
по-силно от ръмжащия мотор на ферибота,
сред вълнението верните ноти звучат погрешно.
Мили мой, слушай :
тялото е китара, ребрата струни,
които оцеляват въпреки солата и солта
докосвам струните
сърцето резонира.

сряда, 26 октомври 2011 г.

Череп

Под острите скали на вълнолома
видях
останките от нещо
ужасно крехко, безумно красиво
измамно гладко
скрито между кожите на сепиите
кофичките от фрапе
внимателно положено
върху гнилата морска трева
търсех къщи, в които да се прибера
само за нощ, докато утихне бурята.
Домовете са черупки,
телата - църкви,
в които се молим на вятъра
да спре да рита по стъклата.
Събирах
убежища в джобовете си
домове все още пълни с мирзма на плът
здрави и грапави като солта в това море,
което къса мрежите на разума
под острите скали на вълнолома.

Внимавах къде стъпвам.

Видях
останките от нещо
ужасно крехко, безумно красиво
измамно гладко
църква може би
или череп.

На този остров,
където и да паднеш
ще се счупиш.

дванайсетминутна метаморфоза

Когато се променям,
винаги чакам на светофара,
гълтам есенен въздух,
не мърдам.

Нощите настъпват
като бомби от небето.
По улицата бягат хора и пищят,
скрили главите си
от кестени и падащи листа.
Задръстването е паническо
тътнат разкъсани следобедите.

Годините така започват,
застинала на светофара,
усещам натиска на нови крайници.
Не мърдам.
И колко подходящ е воят са сирените
за радостта на кокала
пробиващ кожата.
Не мърдам -
треса живота
затварям магазини
пълня тролеи с оскотели от ужас
тичащи, плачещи, възмутени.

Викам
с новите си дробове.
Толкова бавно викам
в онова време
на хриле, опашки и гръбнаци,
толкова бавно,
тътна като барабан,
кожата ми се тресе и стене,
тролеите свеждат глави,
пред ужаса на тези ципести криле,
които разкъсват кожата.
Колите пушат и ръмжат.

Само един комин усеща времето си
и пада.



Световна война

В понеделник донасям смъртта в чантата си
на бюрото ме чака поредната битка.
Тези военни години са мокър бетон -
или ще затъна, или ще се отпечатам,
и всяко копче на сакото се върти,
но без гласът да се усилва.

Мълчанието - сива армия
тече надолу
и няма намерение да завладява
тези поля и седмици,
а само да ги срине из основи.

Вадя от чантата камъни.
Бъркам.

Падането на гласа

На мястото на тялото си
видях червеношийка
краката й - по-тънки от косите ми
тръпнеха.

Опитах се да прочета вика си
в кръглите очи
дали при всеки полет
пренася падането ми?
Може ли птица да се превърне в камък?
Да паднат от небето изречения?
Да се омачкат крилете на желанието
като хартията от баница,
която въпреки скованата прилежност
се приземява извън кошчето.

На мястото на тялото си
видях червеношийка,
а те са сиви, нервни птичета -
освен ако ги гледаш в полет.

сряда, 10 август 2011 г.

търсене на тялото

Понеже частите на тялото не са направени да пасват,
ако дъждът отмие съзвездията по гърба ти
няма да си ти.
Не мисля, че ще те позная
ако ти се счупи зъб.
Ако изгубиш мигла
образът ти ще се пръсне на парчета
като луна
изпусната при танц.


Когато търся тялото ти
в тъмното
събирам в шепи
прашинките натрупани в леглото
това
ако не е закуската
със сигурност си ти.





четвъртък, 4 август 2011 г.

Крака

На 27 -
нито минута спокойствие.
Онази част от мен
с подложения крак,
надвисналата нужда да се спъна,
да не стигна.

Когато си помисля,
че всичко ще се нареди -
секунда невнимание ми стига.
Секунда оптимизъм -
цял живот идиот.

Мечтая за себе си
със счупен нос.
Да бях внимавала по тези тротоари -
ще казвам
и ще бъда извинена
за всичките си неспособности.


Най-лошият ми враг
е крак,
подложен напреко през мен,
успея ли да го прескоча
изпитвам нуждата да бутна нещо
и да счупя...

На 27 -
израсна и поредният - нечетен.
Имам достатъчно да ходя
и да се препъвам,
имам достатъчно за да се ритам с тях.

На 27
дори стоножката се справя някак.
И върви.

събота, 30 юли 2011 г.

смъртта и тя е част от тялото

смъртта и тя е част от тялото
пораства в гущероподобните ни ембриони
очаква да задиша, да запулсира,
когато сърцето се размърда за пръв път,
развива се с години,
разгръща се из нас,
обгрижвана от нашите тела,
зашита в кожите ни,
разтворена във вените,
бял шум по нервите,
навсякъде
пълзяща на обратно през червата
запушваща носа, ушите,
отлага се по зъбите,
срутвва сводовете на стъпалата ни
огъва и пречупва дланите
расте, подпира ни отвътре,
понякога без нея
не бихме били живи

смъртта и тя е част от тялото
очаква да се спукат кухините,
в които я износваме
един ден,
когато сме особено щастливи,
ще се родим от нея

или пък няма.

събота, 16 юли 2011 г.

Тавански прозорец

Гарвани, гълъби, ангели -
всякаква пъплеща гад,
която пълзи
каца по покривите,
пищи
дебне момчето от денонощното
да продаде кутия бисквити

градът не диша
подготвя се се за удара на обеда
от рано сутринта

тролея не може да го извлече
нито до рая нито до ада

събуждат се по пейките,

жените 
излизат на прозореца с оранжеви лица
тържествено сипват вода
във  нищото

понеделник, 4 юли 2011 г.

говори на цветята

сънувах, че опитвам да говоря с моята азалия
тя беше полумъртва на балкона
бях изпросила удавения й живот
от някаква сергия за без пари


звънях на някакви обяви
по телефона ми продаваха
добре оформени мъжки гласове,
плътно-вибриращи като крем карамели

повтарях им :
не ме интересуват вашите тенджери
вашите застраховки
вашите енциклопедии
вашите органични козметики
вашите вибриращи прахосмукачки
вашите йонизатори за въздух
вашите хапчета от водорасли

искам само да знам
ще живее ли
цветето, което се мъча да откупя от смъртта
може ли нещо да живее
само защото съм поискала
желанията ми могат ли да пуснат листа
упорството ми да разцъфне
почвата на убежденията да заздравее
около паметта и корените

ако й говоря
ще живее ли
ще ме благослови ли с липсата на отговор
с добре разлистеното си съгласие
мога ли просто да кажа на нещо да живее
и то да ме послуша
да заповядам на азалията -
тя да се подчини...

сънувах, че се мъча да говоря по телефона
с моята азалия,
да я попитам дали не смята да умре
събудих се с усещането, че съм звъняла на баща си.

вторник, 21 юни 2011 г.

зарастване

някои нощи сме толкова зли
над нас луната виси
като захапана бяла череша
без капчица кръв
някои нощи вием
като пияни, подивели оплаквачки,
отворили устите си като гиганска рана.
понякога се къса ципата в която сме увити
заедно
една жена оставя плодовете да окапят
къса листата за сироп
вари ги,
червената боя не може да прикрие
отровата на нощи като тази
по клоните висят задушници
легенди за изтровени сватбари
счупени зъби
ако преглътнем само
усещаме дървото да изниква през ушите ни
задръства гърлото ни
някои нощи костилката загнива
разкъсват срастналия плод на две

в такива нощи наглеждай черешите си
за двоен плод.

петък, 10 юни 2011 г.

do you still feed the animal

там, където е погребано животното
където заравях семена
където поливах нищото
мъртво петно във скута
където в ярост забивах теслата
в бананови обелки и динени кори
влачех листа и клони като порой
дни наред чаках нещо да изникне
кълнях твърдата пръст
усещах ужаса на камъните
натиска на времето

точно там
изникват чудовища
крехки са

Лошата кожа


и векове наред наричам кожата си лоша
макар да пиша себе си по нея
оставям буквите на яростта си
и изреченията на погнусата да зреят.
Тя заслужава само черни точки,
тази лоша кожа,
тя се запушва,
лицето ми заплашва да избухне,
да изтекат от него буквите,
да се пробие пергаментът,
събрал молитвите на сочещият пръст,
да се подуят наставленията
и проповедите да се обелят.
Как може една кожа да е лоша?
тя търпи епохите,
прегръща знаците,
побира отпечатъци и букви,
не се оплаква от бележките в полетата,
тихо очаква да я прочете,
някой,
който един ден ще я нарича книга.

четвъртък, 9 юни 2011 г.

дробове

Не е съвсем нетърпимо -
дробовете са мълчаливи вълци,
клечат и дебнат зад решетките
да се разкъсат.

Не е съвсем нетърпимо -
вечер във тази клетка,
черните храчки на автомата за кафе,
заседнала във гърлото бръкалката.
Глътни монетите.
Мълчи.

Не е съвсем нетърпимо,
дробовете са вълци,
обръщат чашката със дъното на горе,
и виждат само вой.

Не смей обаче да ги пускаш -
ще те убият и разкъсат,
ще те надуят като гайда,
колко години са преглъщали
акустиката на тези коридори.

четвъртък, 19 май 2011 г.

Студград

Една нощ, когато не се познавахме добре, слушах неравното му дишане в Студград, това беше най-близкото. Бяхме се прибирали заедно вече много пъти. Обикновено хващахме рейса преди да се завърти около центъра и сядахме един до друг. Говорехме само когато аз задавах въпроси. Той не беше много по говоренето. Обикновено гледаше разфокусирано с онези негови борово-зелени очи. Никога не съм виждала други такива. Всеки път, когато го питах нещо, усещах колко не съм на място, колко не разбирам, колко ми е лесно в моя свят, за който се слиза на моята спирка, пресича се влаковата линия, минава се покрай къщи с дворчета и приятелски настроени помияри, поздравяват се съседите, които са наизкарали скари и телевизори по терасите, въпреки непрестанните дъждове на онзи август, влиза се в къщи без помощта на ключ.

Какво ли можех да го питам, без да получа почти беззвучен от срам отговор, баща му изчезнал при раждането, майка му в затвора за данъчни измами, защо по дяволите учи в семинария, и предполага ли това всекидневното поглъщане на опаковки хапчета от аптеката, паркизани, диазепами?

Рейсът обикаля около центъра, и понякога, когато не се сипе поредния порой, виждаме някои от познатите ни, тръгнали към тоя или оня парк с бутилките в ръка. Той винаги е толкова спретнат, във все същия кат дрехи, който суши незнайно как след всеки дъжд на това поройно лято, аз сменям лице след лице, прическа след прическа, време ми е – на седемнайсет съм. Когато навън се лее порой по предните седалки често се натискат двойки. Понякога само краката им стърчат към пътеката. Някои пътници поздравяват с наздраве, когато се качат. Някои шофьори им отговарят с плоските си бутилчици. Фаровете и рекламите са толкова блестящи и разтегнати под всичката тази вода, ние сме толкова застинали в невъзможността си да се докоснем, той е толкова идиотски красив, ангелски деформиран от пубертета, с големи мургави китки и устни по-дебели от моите, с това чело, върху което може да се построи цял град, примерно студентски, седим на съседни седалки в автобуса, но ясно е, че никога няма да се докоснем. Понякога се разревавам под дъжда, все едно съм го гледала в някой филм, но всичко трае докато пресека линията. Релсите отразяват индустриалните лампи, мъглата сияе, всичко е златисто като челото му на Гара Пионер.

Друг път слизам от рейса в топли нощи, отърсвам се от вечно нещастния му поглед, и уверено влизам в „дискотеката“, която уж се случва нощем на Дианабат. Дискотека няма. Има охрана, силно пуснат чил-аут, и разни идиоти, приятелите ми от квартала, които са наскачали в басейна въпреки забраните. Гардовете в костюми обикалят водата и псуват. Понякога така изчакваме да се съмне, после посинели се втурваме да пием чайове у някого, най често у нас, лежим на терасата ми под първите слънчеви лъчи и се хилим неясно на какво. Нито веднъж не посмявам да го поканя при нас.

Понякога се втурвам тичешком от спирката към къщи – хрумнала ми е поредната стихотворна глупост, вдъхновена от него и бързам да я запиша. Тетрадките ми от онова лято са пълни с борово-зелено и златно, с мургави кожи и индийски очи, със всякакви намерения да спасявам изгубени ангели от техните злобни, крадливи, надрусани батковци. Батковци, които по случайност ходят с най-добрата ми приятелка Поли и в резултат тя се дрънка с какво ли не, обръснала си е главата и си е пробила флешове, от които направо не искам да знам какви неща текат.

Една нощ партито, на което сме били, имаше тогава едни партита пред президентството, партито свършва по-рано, защото над София се излива поредния порой. Диджейката трескаво прибира пулта, сгъва дъската за гладене, върху която е пускала, товари всичко в ладата-комби на един от каше магазините за секънд-хенд дрехи и отпрашва. От цялата компания около мен остава само Поли, втурваме се в един вход, той влиза точно след нас. Водата нахлува изпод вратата на големи вълни, качваме се стъпало след стъпало, смеем се нервно, слушаме как градушката трещи по паркираните коли, включват се аларми. Поли се мъчи да изсуши дългата си коса в подплатата на суитчъра си. Моята е достатъчно къса, две три тръсвания стигат, но усещам как пяната за коса, отмита от дъжда, се стича надолу по врата ми и оставя след себе си обриви, обриви. Двете с Поли се хилим истерично, кудкудякаме въодушевени от силата на пороя. Някакви съседи надничат от апартаментите си да видят какво става. Нямат сърце да ни изгонят. Навън е лудница.

Водата стига до третото стъпало във входа, преди онова от вън да се превърне в нормален дъжд. Той продължава да стои, опрян на стенната, ние с Поли сме седнали и почти сме го забравили вече. Изведнъж утихва. Чуват се плясъци, капки, от хаоса изплуват заставките на телевизионни предавания, домашните разговори, някъде лае малко, сприхаво кученце.

„Марин, приятно ми е“ подава ръка първо на Поли, после на мен. Чак тогава ли го забелязах? Почти невъзможно, но със сигурност, не бях погледнала към него преди това. Бяха години, когато еуфорията от музиката, дъжда и недоспиването ни се струваха по-важни от всичко, или поне по-поносими от това да преодолееш стеснителността си и да зяпнеш някого в лицето. Другото е ясно - мокри кецове, навити крачоли, тениска с надпис, коса на иглички, червена раница с повреден цип.

Една нощ празнуваме нечий рожден ден в едно дворче. Момиче облечено в шушляци повръща ритмично, до нея друго със синя коса хълца и се хили на равни интервали. Звучи като музика. Всички се смеем. Върти се някаква бутилка водка с диазепам. Само аз не пия. Марин пие и за двама ни, гълта хапчета като бонбони, но колкото повече пие, толкова по-възпитан става. И по-тъжен. Донасят касетофон, пускат техно. Няма повече на какво да се хилим. Моята обръсната Поли и Сашето се целуват все едно лицата им са се превърнали в някакво морско чудовище.

С Марин сме се качили на едно дърво. През деня, когато този двор не е „свърталище на наркомани“, децата водят тук бащите си, те донасят дъски, чукове, триони, пирони, започва се едно коване, едно рязане и рендосване и ето така се е появила тази къщичка в клоните, където сега седим, мълчим, и гледаме веселбата от високо. Аз естествено драскам поредния текст на песен с поредния маркер, „I'm alone and dissatisfied and someone else is alone and dissatisfied...“ . Той милия не знае и грам английски, идва от някъде си, от северозапад, уж да си търси работа през лятото в София, и спи в Студград, в някаква стая, в която до скоро се е влизало само през прозореца. Сега Сашето е сменил ключалката. Опитвам се да го зарибя с музика, но той замислено следва линиите на дървото с един от дългите си пръсти и, в момента, в който една от тайфата се качва при нас, слиза да поговори със Сашето, който най-накрая е отлепил лицето си от моята приятелка.

„Афтърпарти в Студград“, казва Сашето и ни повежда по нощните булеварди. Купуваме им вафли, защото нямат пари, а са гладни. „Откакто сме в София“, изтъква Сашето не без известна гордост, „живеем на вафлички с лек крем и крадени ябълки“. Вафлите ги купуваме ние, ябълките не знам от кого ги крадат, едва ли си имат собственици тези ябълки там в Студград.

Петима сме. С нас върви някакъв тип в найлонови шорти и джапанки. Говори за казармата, колко благотворна била, как особено на Марин би му била полезна, такъв какъвто е кльощав, сдухан, без самочувствие и с тия нездрави влечения към наркотиците. Той е петият. Иска да му го каже на Марин право в очите, но Марин както винаги е зает да си зяпа в краката. Изобщо не искам да си представям какво вижда там.

Такива с джапанки като него са ми най-противни. Говори по целия път. Бихме могли да вървим и да си мълчим, да гледам Марин как неуверено стъпва по блестящия асфалт, да изследвам големите му мургави ръце, шията, скулите, но Джапанките не млъква и не млъква, пиян е, иска да ме впечатли, направо ми се гади от шляпащите му джапанки, шумолящите му шорти и гелосаната му коса. Продължава за казармата, сега ни трябвали подготвени, млади войни да ни пазят от турците. Марин изостава. Подозирам, че го прави нарочно, за да не върви с нас. Забавям крачка. Неприятникът започва да нервничи да ни юрка. Поли и Сашето, които са високи, са се превърнали в две черти върху златния асфалт, някъде на следващия светофар.

Сега и тримата се влачим изнервящо бавно. Раницата на Марин в един момент се разпада напълно – вътре няма нищо, само една тетрадка и пакета вафли с лек крем, с последната вафла вътре. Вдигам ги от земята. „Ето това в казармата никога няма да го допуснат“ опява петият. „Там ако не ти е в ред инвентара веднага те пращат в карцера. Така се става мъж. А не като тука, кирливи истории.“ На „инвентара“ се обръща към мен и повдига вежди сластно. Ще ми се да го загубим. Ще ми се да го блъсне кола и без това си вървим по платното. Докато оправям ципа на скъсаната раница, поглеждам Марин с крива усмивка. Устните му са се напукали. Челото му блести повече от асфалта. По никакъв начин не ми отговаря. Айде бе, само мене ли ме дразни тоя?

По пътя ни са моста, под който спи моят квартал, Техническия университет с дивите ябълки, там сме спрели, пълним си раниците, Поли и Сашето вече никакъв шанс нямаме да ги настигнем. Марин посяга към клоните и изведнъж замръзва. Стои така, и стои, и вече петнайсти път го питам, какво има, клоните се поклащат леко, скърцат един в друг, вече сме набрали достатъчно ябълки така или иначе, сяда бавно на земята. Мълчи. Типът с джапанките излиза от храста, където е пикал. Юрка ни. Марин седи, продължава да гледа ябълките и клоните, аз стоя, продължавам да гледам него. Раницата ми тежи. Вътре има килограми и килограми. Коремът ми се е подул от толкова много ябълки, боли ме, чува се, чува се по-силно дори от гласа на Марин, когато най-накрая казва „змии“.

„Какви змии бе, я се стегни“ зашляпват Джапанките, но аз си представям какво му е, макар никога да не съм била в тоя свят, представям си внезапните изкривявания на реалността, когато клоните на ябълките се превръщат в змии, които ще те захапят, или асфалтът се издига и спада, все едно диша, така си го представям аз с идиотския си челен опит от астигматизма и богатите теоретични познания, събрани покрай веселите романи на Ървин Уелш. Ето сега, години по-късно ще си го призная : привличаше ме това което правиш, интересни ми бяха хората, които взимат разни неща и халюцинират, бях готова да ги придружавам във всичките им приключения, да изслушам всичките им истории, да ги запомням вместо тях, всичко, само не и да пробвам.

В Студград блоковете бяха напълно еднакви, разположени по напълно еднакви улици, кръстосани под напълно еднакви прави ъгли. Сега са изникнали всякакви архитектури от пластмаса и вълнообразна ламарина, нови блокчета, супермаркети, дискотеки, пред които задължително ще ти счупят носа, паметни плочи на убитите пред дискотеките, тротоарите са напълно затлачени от лафки, дюнерджийници, пици на парчета, таксита, патрулки, от всякъде мига, свети и трещи, нощем по улиците има повече хора, отколкото денем. Тогава не беше така. Особено точно през август. Имаше високи треви между блоковете и между тях трябваше да си проправяме път като във джунгла, крачолите ни набити с осили, оплетени в къпини, блоковете стояха тъмни, имаше кучета, имаше някаква абсолютно отчайваща тишина, единствено луната осветяваше соц-катерушките, погълнати от растителността и промените, всичко изглеждаше синьо, застинало.

Онази нощ накрая стигнахме до блока, нямаше портиер, нямаше нищо. Студград изглеждаше напълно изоставен. Коридорите миришеха на урина а по стените - толкова много за четене, всякакви истини за живота, от които на човек му идеше направо да се гръмне. Коридорите в тези блокове са странно извити. Никой не може да ме убеди, че Студград не е специално проектиран да поглъща жителите си и да ги унищожава. Когато накрая потропахме на една врата, от вътре се чу „Разкарайте се, ебем се!“ и после нищо. Гласът беше на Сашето. Коремът ме сви още по-зле, всичките тези градски, зелени ябълки, едно кило, две кила, не знам колко кила, по дяволите, но в раницата ми трябва да носех още седем, Джапанките се изниза към собствената си стая, а ние двамата останахме пред вратата, измръзнали, облечени във всичките си дрехи. Аз клечах сгъната от болка, Марин стоеше опрян на касата, от вътре нищо не се чуваше, представих си как са ни излъгали, как всъщност си седят вътре облечени, чай са си направили, говорят си някакви неща, просто не ни искат, смеят ни се.

„Ела“ каза Марин, „ще си намерим друга стая“ и започна да изпробва вратите. Повечето бяха заключени. Беше тъмно по коридорите, напразно щраках лампите. Какъв чай, то нямаше ток. Не сме сменяли етажа, но завихме нелогично много пъти преди една врата да поддаде и да се отзовем в нашата стая. Три легла с голи дюшеци. Мръсен прозорец през който, направо обидно, светеше единствената работеща улична лампа в Студград, плакат от концерта на The Shrine в Индиго, не само същият, но и на същото място като в една бивша моя панелна стая, в която викога вече нямаше да влизам, купчина циментови и тухлени отломки, сметени точно в центъра, като изоставено огнище.

Това бяха години, в които не приближавах хората, колкото и да ги харесвах, всъщност, особено ако ги харесвах. От трите легла избрах това под плаката. Другите две се допираха глава към глава. Легнах върху раницата с ябълките, вместо възглавница. „Лека нощ“ казах и нахлупих слушалките на ушите си. Естествено тръгна същата песен, песента от която бях писала на дървото, естествено, защото по това време още ползвахме уокмени. Той също е легнал. Не знам. Бях с гръб. Бях с гръб и си мислех за концерта на The Shrine, за стаята, която вече нямаше да е моя, за хората, които нямаше да видя, за това как той ще стане, ще прекоси жълтия правоъгълник на пода и ще легне зад мен, ще ме прегърне, ще пази гърба ми, ставаше ми все по-студено, тресях се, ябълките убиваха и миришеха гадно дори през гумената импрегнация на раницата, коремът ми се гърчеше в безумни спазми, музиката виеше все по-криво в ушите ми, докато накрая напълно спря. Бяха и години, в които батериите свършваха доста бързо.

Тогава, той вече е спял. Слушах го как се задавя на сън. Дишаше неравномерно и бързо. Чудех се от наркотиците ли е. После усетих цялата мъка на това лято, на това място, цялото лутане, преобразяване, цялата безсмислица да се мъча да ставам нещо, когато току що съм престанала да бъда нещо друго, усетих се изгонена, осъдена да изкарам остатъка от живота си в тая стая, с отломки цимент оплетени в косите и вечно подут корем, усетих как целият свят се взира в мен осъдително през огромния мръсен прозорец, как не мога да го измъкна тоя човек, усетих как трябва да бягам веднага, да си се върна в моя си живот, веднага да хвана някакъв рейс обратно към нормалността, веднага, веднага. Започваше да се съмва. Изсипах ябълките на леглото до главата му. Обикновено не ми стискаше да гледам хората, които харесвам в лицето. За пръв път можех да го разгледам така подробно, този Марин, когото бях последвала в Студград напълно ненужно. Свит като малко дете затънал в пружиненото легло почти до пода. Лицето му беше гладко и спокойно, ясно беше, че е същество от друга планета. Миглите му бяха отвъд въображението. Дланта ми се оказа твърде малка - не успя да покрие челото му. Беше студен.

понеделник, 16 май 2011 г.

5,32 Сутринта

понякога не се прибирам
със години
като бездомна бродя из кварталите
- вкъщи ме чака смъртта.
седи на масата
тиха, вбесена,
свила гнева си в корема ми
странно как отвън изобщо не си личи.

вкъщи ме чака смъртта
да види оценките ми от този живот
повтаря присъдата
имаме само някакви си години
преди животите ни да се срутят,
само някакви деца, внуци, стихове,
преди нещо да ни посече
преди напразно да миришем
забравени по шкафовете шалове
във опит да възстановим дъха

не се прибирам със години
като бездомна бродя из кварталите
стигам понякога доста далече,
до Триград,
до океана,
до границата,
след която самолетите не могат да летят,
птиците падат,
трамваят гази кучето, пищя,
приятелите се разбиват на земята,
или изчезват,
някой бяга по улицата
изпуска човешка глава,
границата,
след която плътта се съсипва, омеква, кърви,
пломбите падат,

и там лежа в леглото си,
впита в теб,
дишам те,
ти спиш,
аз продължавам като бездомна
да бродя из кварталите на този страх,
не смея да се върна у дома,
знам
и тази нощ някой се е прибрал.

понеделник, 11 април 2011 г.

Чухалче

сутрин,
е седем и трябва да се става
тялото просто отказва да се отлепи от теб
лежа оплетена в последните завивки на съня
почти отчаяна под тежестта му.

представям си те

на стоп на магистралата, наведен
над странния предмет край пътя
повтаряш в сегашно време "колко е красиво"
очите му оцъклени като цели вселени
побират камиони и облаци,
банкет за мравки на банкета,

понеже си толкова висок,
все едно се кланяш
на купчинката перушина
разрошвана от преминаващите тирове.

представям си как
се мъчиш да проумееш
извънземното край пътя -
денят прикрива истинските причини за смъртта.
дали пък просто, не е заспало,
там горе на небето,
подобни птици пикират като камъни -
към седем сутринта,
когато сънят е най тежък.

просто е паднало -
сутрин понякога се плаша, че всички птици ще паднат от небето.

виждам, тогава, облаците прах
усещам как не смееш да го докоснеш,
стоиш вцепенен в края на чуждото време.
ако се беше свил до него
дали пък нямаше да се размърда
да изпълзи до печката и да свари кафе?

четвъртък, 7 април 2011 г.

Гърло

в края на лятото
окапали листа запушват гърлото
кичурите й се трупат в мивката
момчетата са голи дървета,
няма за какво да се хванеш,
а тя какво е, в случай че
лицето й добива зъби,
вратът й - жили,
темето - истина,
ако показва пред света
доскоро непознати територии,
където е центърът на болката,
където е костта,
където не е потъвала,
не е била докосвана,
където не е входът на пещерата
нито бучащата вода на ужаса,
застиването преди да осъзнае болката...

защото центърът на болката стои на пътя -
отмине ли го,
достигне ли самата болка, тя ще заглъхне
ще се разтвори в ужасната вода.

четвъртък, 31 март 2011 г.

Вътре

Често усещам, че сърцето ми е стая -
съвсем, съвсем малка,
може би карцер,
където винаги ще те смущават
външните шумове,
ръждивите течове,
теснотията и тъмнината,
и винаги ще думка някой по стените.

Но все пак
сърцето се разтяга като люлка,
подът е топъл,
винаги можеш да се свиеш
там.

понеделник, 21 февруари 2011 г.

Понеделниците са тежки

Понеделниците са тежки -
понякога влачим по няколко години под една мишница.
Събуждаме се тинейджъри със солено около очите,
сутрините настръхват от кеф, ако имаме музика,
а ако случаят е противен бавно катерим хълма,
слушаме как кафето се втурва из нас
наквасва изсъхналите ни мозъци,
пъхтим тежко в един глас със тролеите,
мъчим се нещо да фокусираме от този град.

По обед усещаме някаква влага,
гласът  ни става все по стабилен,
настъпва бетонна уместност,
знаем отговорите на всички въпроси.
Тежим си на мястото, дето се вика,
докато се мъчим над мазните петна на супата
съвсем професионално.

Следобед съвсем натежаваме,
бузите ни увисват до пода,
толкова много грижи, толкова много лампи,
толкова много скръб се търкаля на вълма под бюрата
или по дъното на чашите с четвъртото кафе.
Лицето ни е притъмняло.
Очите, зачервени, залязват.

На мръкване животът забравя на  къде е тръгнал.
Фонът - отблясъци и светофари ни свети на дълги.
Крачим щастливи като старица,
която всичко е видяла и забравила,
последните 40 по-несъществени години...
Като старица понесла единствено ружа по бузите си,
с криви глезени и изправен гръб,
забравила торбата със продуктите на понеделника.
Крачим  кокетно усмихнати,
на нещо, което още преди да се събудим,
сме забравили...

сряда, 16 февруари 2011 г.

Гнауа

Още помни този ритъм,
който препъва сърцето,
обърква стъпките,
ритъмът който превръща дори салтата на берберите
в изметнат смъртоносен полет
право на долу, в кръга на подивелите мъже,
право на долу към сухата червена земя.

Ритъмът, който задавя площада със пясък и страх
стяга дробовете между стените на медината,
извива се болезнено със писъка на зурната,
или пък този на жените,
побеснели до дъното на пръстените си гърла,
ритъмът, който държи града на нокти и световъртеж.

Още помни пясъкът залепнал по клепачите
на пустинната буря,
думите на непознат език,
които скърцат между зъбите й,
хиляди ръце, които я дърпат в разни посоки под тътена на гнауата,
искат и предлагат неща, които не разбира,
влачат я по все по-тъмни проходи
между боклуци и съкровища,
където се разминава с качулки без лица,
където ароматите я блъскат
като студената вода на океана,
като виелица от пясък и тръни,
като тълпа приклещена между стените на сокаците.

Все още сънува градовете, 
приклещени между стените си,
огромната червена пустош на пътищата,
облаците, които се вдигат да изтрият планините,
жените, които се огъват с деца привързани на гръб,
и кървавите им, къносани ръце,
слепите просяци, които я проклинат на непознат език,
или лежат в средата на шосето
за да продават портокали.

Сънува, че се разминава със смъртта -
мъж без лице в берберска роба,
сънува черепа на риба, лежаща на площада,
морските таралежи съхнещи в ниската януарска светлина,
сънува този ритъм, дошъл от бурята,
от пясъка,
от кухата земя,
прескачащ удари,
докато се спъне

тогава обвивката й се разпуква
и изтича -
червената сърцевина на кактус.

вторник, 15 февруари 2011 г.

Свети Валентин, бате

Лежах и чаках да ме намериш
с лице като пържола
лице като черен дроб
лице като спукан мехур
отнесло юмруците на часовете
шамара на деня
ритниците на самосъжалението ми.

Лежах и чаках, ако може,
да умра
представях си
поне за малко
да умра
как по гърба ми никне трева,
лицето ми почива в хладната пръст
да умра, ако може, за малко,
докато мине и тази буря.

Представях си,
поне за малко, да изчезна.
Да стана някакъв си, най-малкия болт,
крепящ най-никаквият елемент
в гигантската машина,
нещо невидимо, но все пак на мястото си.

Обаче такава упойка не е измислена,
за това те чаках да ме спасиш.

Ти си ме чакал някъде другаде,
на този ден, на който всяка година
обичам да се мразя
до смърт.

За това накрая ти звъннах за помощ:
Донеси кърпички,
парацетамол,
донеси миризмата си
да има какво да дишам,
скелета си,
да има на какво да се подпра.
И хапчета, хапчета...
Донеси парацетамол.

В края на стиха
ти си виновен за двете сърца :
рисунките ти по стъклата са забраната
държаща ме на разстояние от тези глупости.

петък, 4 февруари 2011 г.

Леталото


Време е вече да пуснеш тая машина някъде от високо,
да я видим как лети,
скърцат ли пантите й,
гънат ли се крилата й
издържа ли на натиска,
има ли баланс,
ръси ли по пътя си свръх багаж.

Да видим вече дали ще се пръснат
нещата, от които е скалъпена,
по покриви, и някакви си възхитителни пейзажи,
дали ще лумне ярко или ще запуши,
не е задължително грациозно да взимаш всеки небесен завой.

Време е вече да скачаш – сочат кабината
всички, които
цъкат с езици,
опипват болтове,
пробват пружини,
навират се под крилата,
въртят самоделните перки,
накрая просто стоят в кръг обвинително
впили очакване в изгореното ми лице.

Държат да знаят колко извънредна е моята машина,
дали лети купчината откъслеци,
които заварявам, смазвам, боядисвам, всеки ден.
Ще полети ли чудовището на онази,
дето прекарва цял живот
да стяга и пили последните детайли,
да трупа,
да доискосурява,
да гледа от ръба на пропастта...

Онази, неспособната да скочи.

събота, 29 януари 2011 г.

От гара Аточа

Смъденето

В края на всяко пътуване се изплаквам,
заключена в тоалетните по гарите,
и от очите ми текат реки
порои, водопади,  океани, пустинни бури,
във опит да отмият песъчинките
на всичко, което съм видяла.
На всичко, което вече е издрало
своята рана по вътрешното на очите ми.
Обичам да седя заключена,
да слушам шумовете зад преградките,
хартиите, ключалките, водите...
Но най-добре ми е да чувам,
че и във другите кабинки някой плаче.

На Гарата

С клошарките е друго -
първо са пеперуди,
после са какавиди.
Ето и тази
увива огромния си денк
с чували за боклук и тиксо,
в една тропическа градина.

вторник, 11 януари 2011 г.

скок от петицата

Ади и Йорго се смеят на нещо. Червената коса на Йорго се люшва назад като перука, и много ми се ще наистина да е, да падне от главата му при някой по-бурен пристъп на смях и да престанат най-накрая всички да се прехласват по къдриците му. Откакто е дошъл в класа ни думата къдрици е по-заразна от шарка, макар на всички да е ясно, че момичетата го харесват, просто защото е по-висок, идва от другаде, има навика шумно да се изсмива в час и постоянно разправя за някакви острови, лодки и морета, каквито впрочем проверих, че в родния му Серес няма никакви.

Ади не се смее толкова много, навела се е към него, защото все пак тя е най-висока от трима ни ("на тая възраст - нормално" изхили се майка ми, но на мен хич не ми е нормално, в този момент когато момичетата станаха с една глава по-високи от нас), прегърбила се е и двете й лопатки сякаш ей сега ще пробият мургавата кожа на кльощавия й гръб. Днес забелязах, че кожата на Адиния гръб е покрита с черни косъмчета, съвсем тънички и нежни, които образуват двe две такива като водовъртежи точно там, върху тези лопатки, които сега стърчат подигравателно към мен, и краката ми се разтрепераха, коремът ми все едно се напълни с хелий, а мозъкът ми абсолютно се газира.

Не стига това, ами Ади стана най-високото момиче в класа, вече има гърди, и спря да ходи с мен на тренировките по карате. Доскоро никой не я броеше към момичетата, а сега, когато застане до мен, все едно е класната. Само дето е много по-хубава. „От грамаданските ти обувки, до конската ти опашка има цяла безкрайност, става за училищни екскурзии“ казах й веднъж, пък тя взе, че се обиди, размаха гневно дългите си и тънки като пергели крака и затръшна вратата на класната стая след себе си. Доскоро съвсем спокойно й разказвах за колекцията си от насекоми, а днес едва успях да изпелтеча един поздрав и се изчервих като варен рак, в момента в който тя ме тупна по рамото. Ето такива неща родителите ми наричат "нормални".

Така или иначе, може би е време да скачам, защото спасителят долу трескаво ми дава сигнали, че пътят ми е свободен. Да взема да скоча и да получа вътрешен кръвоизлив, което можело и от петицата да се случи според бащата на Йорго. Бащата на Йорго идва по-късно на басейна, да прави масажи на контузените, и веднъж изрично ни забрани да скачаме от където и да било. Впрочем каза си съвсем нормално "вътрешен", "изрично" и "скачате", въпреки, че очаквах от него да звучи като гърците по "Комиците". Бащата на Йорго е нещо като спортен лекар, и много ги разбира тия работи. Йорго, обаче си скача като пич, и Ади сигурно вече много го харесва. Само като си спомня как се разпищя днес, когато той реши да пресече Цариградското от горе, направо почти плачеше.

Засилвам се, и отново спирам точно преди ръба. Едвам запазвам равновесие, преди да полетя по корем. Оглеждам се, дали някой друг освен Ади и Йорго ме е видял, но хората около басейна са заети с кръстословиците си, или лежат по гръб, закрили очите си с вестници и шапки. Толкова жалък страхливец съм, че никой дори не си прави труда да ме зяпа. Сигурно дори и Ади скоро ще престане да поглежда към мен и изобщо не е смръщила чело срещу слънцето, а точно на мен си ми се мръщи.

Бедата с такива като Йорго е, че обират всичките овации. Преди той да се появи в класа ни беше достатъчно да имаш очила, или големи уши, или пък да подариш на някое момиче цвете, за да се съгласи да те целуне. Откакто той открадна и изгори дневника, всички говорят за къдрици, и изобщо не ти обръщат внимание, ако не се сбиеш с някого. Не че имам нещо против, от целия клас само аз поисках да седна до него, още когато всички му говореха само за "цаси и цинии", но честно, хич не ме бива да се бия, а и той ме видя как помолих един от седмокласниците да не ме удря с очилата, и сигурно сега точно това разказва на Ади, а тя се смее. Не че ме беше толкова страх, просто извънредно много харесвам очилата си, пък и, както казах, до скоро те имаха не лош ефект върху момичетата...

Та сега стърча тук - на петицата. За четвърти път се приближавам към ръба и ме обзема непреодололим страх. Спасителят ми дава знаци - ту да скачам ту да не скачам, според това кой какво се кани да прави по другите етажи на кулата. Сега се очаква да спра. Някой се готви да прави салта от десетката и никой няма съмнения, че след малко ще е полетял. Спасителят ръкомаха ядно с огромните си загорени ръце, и нервно шляпа с марковите си джапанки. Всеки път, когато погледна към пустите води на скоковия басейн, кулата се залюлява под краката ми а между ушите ми забучава като сода.

Естествено има го и "предателството с дневника" и ако е казал на Ади и за това, то по-добре да скоча от другата страна на кулата и направо да се размажа на жълтите релефни плочки пред душовете, където точно сега двама полусини-получервени чичовци обливат шкембетата си с ледена вода, ако й е казал за дневника, по-добре да се пръсна на толкова парчета,че изобщо да не могат да ме съберат. Защото когато Йорго открадна дневника за да го изгори, аз отидох да му се моля да го върне. Само два дни по-рано класната беше обявила, че това е най-успешния ни срок изобщо някъде, и че на този дневник мястото му било при наградите зад витрината във фоайето. Тогава дори и Йорго не се изсмя.

Чувам свирката на спасителя, но и този път не е за мене. Всъщност, тук до стълбите, той вече изобщо не може да ме види. Чичовците се поизтръскват от ледената вода и тръгват нагоре към мен.  Подпират се на парапета съвсем делово докато чакат реда си за петицата. Усещам как се изчервявам като рак, докато ми дават знаци да скачам, защото съм преди тях. Така се изчервявам, че може и да се разплача, а тогава вече наистина най-добре да се хвърля на плочките. Обръщам се рязко и се втурвам нагоре към стълбищата, тичам като луд,  такова тичане пада, че и да поискам вече не мога да спра. Тичам към ръба на седмицата и после продължавам още малко дори във въздуха, после докато успея да се изумя, от факта че летя към водата, без дори да съм проверил дали Ади ме гледа, стъпалата ми отнасят такъв удар, все едно са се подпалили на влизане в басейна. Отварям очи в хлорираната вода за да се уверя, че не съм се превърнал в метеорит, и точно тогава главата ми изскача като шамандура на повърхността. Ади и Йорго все още си говорят, само дето така са се завъртели, че сега Ади е с гръб към басейна и кулата. По-голяма прецакня от това, здраве му кажи.

- Скочи ли? - сепва се Ади, когато се изправям до нея на нивото на мургавото й рамо. - Не успях да те видя, била съм с гръб. Йорго замлъква по средата на изречението си, явно не много доволен от това, че тя ми е обърнала някакво внимание изобщо.
- Скочих - потвърждавам докато бавно се спускам върху хавлията си. Стъпалата ми пулсират с неописуема болка, и не ми е съвсем ясно как ще се прибера.
- Какво пъшкаш? Забрави да си пазиш оная работа ли? - изсмива се Йорго, но Ади вече е впила поглед във все по-огромните ми и червени стъпала.
- Боли ли?
- Не. Изобщо. - надувам се аз.

Малко по-късно, когато оставяме Йорго да чака баща си и си тръгваме през парка, става точно като по тъпите филми, където момичето в крайна сметка харесва пострадалия. Влачим се просто трагично и Ади ще закъснее, защото аз ходя като пате, мога да стъпвам само на петите си, и на всяка крачка пуфтя като пенсионерка с мрежи, а тя, представете си, минава пред мене и ме целува по устата. Не ми се мисли какво би направила само ако бях получил и вътрешен кръвоизлив....

понеделник, 3 януари 2011 г.

Лалу се прибира у дома

Адски е трудно, когато си толкова недоспал и щастлив, да се държиш възпитано пред продавачката на точно онова кафе, което ще те отнесе до вкъщи. Не мога да го обясня. Все едно устата ми е разчекната и мозъкът с нея, а тялото ми с гъдел се е разтваряло цяла нощ в музиката, като една от тея еферевсцентни таблетки за вана. Ефервесцентни, само как взучи фффффффффффффффссссссссссссссссссссссс и се сссссссссссссттттттапяяяяям.

Цикля на всичко това и сивото утро, и сивия Граф през прозореца, а момичето е киселото като кафето си, и вече трети път повтаря зад тезгяха “Заповядай”. Шест и половина сутринта. Опитвам се, едвам се сдържам, да не й кажа, че ужасно губи като не разбира колко парализиращо прекрасно е всичко и е било, и главозамайващо, и партито, и сутринта след него, и всичката светлина, и шеметен звук, оная миризма на Индиго, на моята и твоята и тяхната пот, всичкото станало наше, басът в гръбнака и отново съм забил на сивото утро зад стъклото, докато думите ме връхлитат вътрешно, а външно не мога да си спомня как се казваше довиждане. Това е едно такова тъжно щастие сред парите на кисела робуста.
Винаги трябва да се боря с пристъпи на диво желание за общуване след партитата. Изведнъж искам да обясня на всички колко е красив света. Хората не разбират, и тогава ми става толкова мъчно, че това момиче примерно не знае, и сега мога да се разрева направо със всичката тая сутрешна лабилност и недоспала любов в мен, и предишната нощ:

Хора, които спите в тая неделя сутрин,
Ледено сива и филигранна от скреж
Хора, задрямали след късния филм,
Приспани със световни проблеми,
Хора, които пропускате леда и тишината
И прозорците ви са слепи,
Дано никога не осъзнаете какво сте загубили.


Не бих го крещял, сякаш нещо ще счупя, затова пък го пиша с маркера на Кам на една булфонка.

Малко по-надолу към баничарницата виждам някакъв огромен Огромен, който замахва с огромен юмрук към лудия Алек, и после дали е паднал или е седнал, но Алек с пембената си коса е на земята и дърпа Огромния за крака, така че оня сяда през тънката коричка в някаква локва. Лудия Алек, сигурно единственото пембено петно, което ще видя днес, а той си клечи на тротоара и се хили.

Всичко това е в далечината, а докато доближа, огромния Огромен се е засрамил, подпалил е шкодата си, и е оставил още клечащия Алек в мръсна газ. Губи ми се нещо скоростта, с която нещата се случват днес, и се оказвам повлечен към накакъв нет-клуб където си били качили Fruity Loops, Алек ей сега се връщал от купона у Нели и клошарията там го била заредила с идеи за ново парче. Опитвам се да го вкарам във филмите си, но сам не схващам какво говоря, пък и той много трудно си намества света май. Твърде много психодрама за една нощ, твърде много маскарад, плюс съзнателното усилие да си останем щастливи.

Сега е светло и има трамваи по Графа и Дондуков, и звънтят, нанадолнища край операта, докато градът бавно размърдва на сън неделните си махмурлуци. Улиците са само наши. Алек, обаче е обсебен от идейката си и затъва в черно зеления клуб из езера от цигарен дим и непрогледни блатисти местности, а аз имам чувството, че кофти рагата, която операторът е пуснал, върти три пъти по-бързо от оборотите в главата ми и сякаш бавно ме зачуква в пода. Пълен блокаж. Изискват от мен адекватност и бодрост в крайно неподходящ момент. Болка в очите и завръщане в ежедневието.

Изпълзявам към Синия, който живее съвсем на близо, и дворът му с високата ограда е почти черен, толкова рано сутринта. Бели котки с изрязани тъмни петна сноват из краката ми. Сядам и галя. Разпарчетосан. Върти ми се нещо тая дума. А на вратата, на вратата, стои синята баба на синия, със синята си коса и дебелите лупи.
- Добро утро, Митко.
- Добро утро, бабо на Синия. Искам да кажа, Госпожо-Бабо Синя… - думите ми пак си забравят пътя на вън, залутват се из отраженията си, спъвам се отново, и отново в краищата на една мисъл, без да успея да я формулирам друго яче, освен с изтръпналата усмивка от чадсове усмивка на лицето ми.
- Надявам се котките ми да не са те уплашили, направени такива, точно като вас, от светлина и изрязани тъмни парчета, те сигурно също цяла нощ са лудували, потънали в ритми по-дълбоки от тях и, съвсем като племе, усещали щастието с върховете на пръстите, а не с някакъв ум и онова красиво момиче, което целуна, а то изтрещя, вместо да се отпусне и се заизвинява, сред йерихонски тръби и накълцващи блицове, толкова тъжни случайности, но ръцете на горе към онзи човек. Оня човек там горе. Който знае какво ни причинява. Съвсем едно сме всички в кресчендото, заредено с истерия.
- Котките нямат, госпожо бабо нагоре сини пръсти госпожо, но аз я целунах, да. И това я обърка. Те и котки нямат. Но всичко това вече е толква бледо.
- А ти тука ли спиш, бе Лалу? Що не се качи горе – Синия е тръгнал към Витоша май, с раница в нелепа разцветка, а сега стои над мен и яко загрижен ме ръчка да се събудя, а на входа се белее некролога на баба му.
- Май съм заспал, човеко, след парти е така, щом седнеш или млъкнеш – заспиваш… Само дето аз сънувах че говоря.

Размърдвам схванатите си пръсти, горни и долни, ръце и крака вдигам и тръгвам бавно към университета, за 280. Улички пълни с несметни котки, купища кафяви листа и павета, небето е бяло и как мирише на Ноември само. Над мене избухват ята от събудени гълъби, а оня глас, оня глас се е събудили описва всичко, което видя тязи нощ, почти в рима. На някакъв несръчен и непознат език.

В 280 са Мимеца и Жоро, с някаква трева, и една мацка, със огромен пембен шал, който безмислено се пробвам да тълкувам, докато тя си спи. И те цяла сутрин са се мотали след Индиго. Подръпваме с Жоро, а Мимеца си омотава зеления поглед около тая мацка, като някакъв втори шал и въобще не ни обръща внимание на тъпнята, докато Жорката не решава да го включи и него.
- Ах. Бонбонка. Как спи само. Мимо, копел, кво си зацикли като някво зомби имаш ли си идея на квосисе (направил. Кво я гледаш, ако се събуди ще я уплашиш направо.
- Аре бе, Жоре, не му вкарвай паранои…
- Кво да не му вкарвам паранои, кви паранои, само седи и зяпа като някво гладно кученце. Баси колко сте ми абсурдни всички, и ти Лалугер, с тая синя коса, като някви арлекинчета от картички сте… Клоуни нещасти…- След което, Жорката скача от рейса на Плиска и побягва в неизвестна за самия него посока. Мимеца почти винаги мълчи, но сега и аз съм занемял след кофти изявлението. Къв му беше проблема. Сутринта след парти. Красивата ми сутрин. Моята. С безлюдните улици. Влиза вътре и чупи. Всичко е от лед и толкова крехко и красиво.
Мадамата се поразмърдва, пита кво става, и ритнатия Мимо, който винаги си е бил някакъв тъжен придатък на Жоро, тръгва да й обяснява за хроничните му избухвания, след някаква терапия на депресия със незнам си какво си, и как не бил виновен Жоро и всъщност бил много як и тнт.
- Пак е прекофтил - вклинявам се грубо в разговора, Мимеца ми хвърля един яко наранен поглед. Не мога да се справя с любовта на тея двамата към психоатаките, я да си слизам на спирката.

280то ги отнася в Студград, а аз влизам в Дървеница. Панелката е съвсем умряла след съботните изцепки и панелните хора спят. Спят преди да решат да си измият косата и колата, да гледат сапунката, да седнат над Малинова Долина по паянтови пейки със биричка, преди олигофренчетата от осмо да решат да се напият и сбият до кръв, просто от скука, преди да бъдат изпържени неизброимите неделни кюфтета за неизброими усти на котлони по балкони, които ще бъдат по-късно остъклени, за да се отлага мазнината по прозорците и да ги чупят децата, докато големите сестри си купуват ластични, черни панталони, по които пък се лепят и отлагат перца от пухенките им, тебеширен прах и ръце на съученици, а през това време, само за мен, слънцето изгрява над неделята, която ще проспя, за да се върна после избледнял в късните филми, луминисцентния циклаж на понеделник и скърцането на столове в училище.
Дрехите ми още миришат на парти.

ПП: този разказ е от преди 6 години. Публикувам го с минимални редакции...