сряда, 30 декември 2009 г.

мръсен месец

Преди около месец кубинките се върнаха в главата ми, започнаха да ритат побесняха. мислено лежа на тротоара и се гърча, о само да знаехте. онова чувство все едно от вътре съм започнала да гния се върна, развихри се, обърка ми живота в горчиви сутрешни мълчания над кутиите с бисквити, обезумяла съм, и дните в края на декември ме блъскат по-силно от всичко преди. Дните в края на декември не са просто мръсни, те са свирепи, с такава жестокост се нахвърлят върху мен, че ми се ще изобщо да не изпълзявам от дупката си.

Мръсна се чувствам този месец, гадна, непростима, говоря на хората неща които ги пъдят, забърквам се в неща, за които бих осъдила други, и опитите ми да избягам на другия край на Европа не проработват, довлачвам се след себе си и се спипвам в капана още около Будапеща.

Още около Будапеща разбирам какво ми е нужно и колко ужасно ми трябва, i'm needy, i'm needy и всичко това не би могло да е попътно приключение за мен. Още около Будапеща знамч, че ще боли, особено на връщане.

В София преглъщам цялата гадна ситуация, постаравам се да съм максимално зла, максимално безчувствена, но нещата не стават така, и докато наоколо ми се стеле най-тежкия момент от годината нито радиатора нито усилената до топлинен удар електрическа печка могат да спрат треперенето ми. Няма смисъл от всичко това. Някой се е вкопчил в нещо и отказва да види истината, да види че не се получава, че от първия момент между нас се е наместило мълчанието и погрешните нужди и желания.

Час по-късно излизам от къщи, все още тресяща се, увита в най-дебелата си шуба, кучето се държи като дете на разведени родители, гмуркам се в разни жужащи тълпи и предколедни партита, повръща ми се. Някой казва че съм приказна. "Никък не би могъл да ме измъкнеш от моето море от сапун" отговарям и после си тръгвам. Насекомикс са категорични - сега си сама...

Неудобството ми набъбва като огромана вълна, върху която не мога да се закрепя няколко дни дни по-късно. Нормално ли е да се държа неадекватно в ситуации като тази? Нормално е, и моля не ме обвинявайте, никой няма право да изисксва от мен адекватност, когато от главата ми преливат мехурчетата на твърде големи вънения, последна неконтролируема химична реакция след която всичко трябва да свърши, да се неутрализира. Не съм поканена, ще трябва да си тръгвам. Не съм поканена в този живот който съм си въобразила.

Часове по-късно с лека ръка се отричам от някого за втори път тази седмица. Третият път е на връх нова година, леко прекрачил границите на мръсния ми декември. Декември от когото ще трябва да си тръгна, подвила опашка, изгонена, ритнато куче с нечестни очи и навързани нерви.

Всичко това трябва да се преболедува и пикът е в нощта, в която изпращам месеца, годината, десетилетието, София разкъсвана от новогодишната си война, седя на някаква люлка на иван асен и плача, плача и незнам защо, срината, без да се крия, затварям очи и слушам гърмежите, обхваната от някакъв апокалипсис, и кубинките продължават да ритат в главата ми, избухват панелите, застреляни хора валят от балконите, риват се старите къщи наоколо, малки деца сипят автоматни откоси едно срещу друго, адът се е отворил в корема ми...

Януари идва другояче и слава богу...

неделя, 6 декември 2009 г.

Нетърпимото

тя ще стои там в зимната си кожа
сред остра миризма на чужда пот
под белите служебни лампи ще подсмърча.

ще си разчеше нервите на люспи
които като недочакан сняг ще трупат
по многословията на колегите
и междувремено ще се усмихва,
горда, че е способна да търпи.

а нетърпимото, като библейска напаст
ще я полази и ще си оглозга
отвътре пътища под нервната й кожа
за да я гризе вечер,
докато се смее със приятелите си.

четвъртък, 3 декември 2009 г.

петминутка на съдбата

В пекарната за ядки нахлува паниката
смесват се лешниците с орехите,
захаросаните плодове с фъстъците,
оплитат сметките на цялата опашка...

Трите орисници пекарки се блъскат между рафтовете и
разсипват ядките с треперещи ръце,
като че само преди малко
от пещта си са извадили опечен
ухиленият череп на смъртта.

И сякаш да опровергаят страха на трите баби
стъкларите отсреща изпускат огледало.

вторник, 17 ноември 2009 г.

what does thios button do?

притъмнява бързо, все едно е плакало.

размекнала съм се отвътре след поредния чай,
мисълта ми - като слуз от охлюв, Моби ми служи за гръбнак, по светофарите се чака до припадък, безформено и безгръбначно.

от индийските магазини излизат дебели момичета, облечени в синьо, този текст изсвирясва от главата ми, преди да успея да го запиша. смогът чака по светофарите, трупа се. стигам до цикъла с приятели, казвам им, сега ще бързам да си запиша нещо, ще търся интернет преди да го забравя, пък после ще дойда. натфиз го надстрояват - окъпана от залеза грозотия с небе и облаци в прозорците. падат листа, лелите на съседната пейка си взимат отпуски за да ходят на УОСП. говорят на меко, говорят на уасп. докато зареди уиндоуса естествено всичко забравям.

днес сутринта срещнах едно усмихнато лице, проведохме приятно притеснен разговор,казахме си, че ще си се обаждаме, казахме си, че не съм го разпознавала и сигурно пак няма, затова да ми маха, ама много силно.

разни хора от стари компании просто изчезват за мен - забравям им физиономиите съвсем буквално, и след един момент никога повече не ги виждам, а те си мислят, че се правя и от учтивост не ми махат. така ми изчезват хората.

вървя си в задушаващо топлия следобед, гледам залезът, който още се мотае из оранжевите дървета, слушам софия, която плейърът не може да заглуши, промъквам се през тълпи, които ми се ще да прегърна.

неделята беше ужасна, представих си, просто да заспя и да се събудя в някой друг ден. необяснимото ми отвращение от живота беше толкова силно, че когато стигнах до тъмната стаичка, най-нормално ми се струваше да повърна в плика с бюлетината и така да я пусна в урната. станах в три след обяд, въпреки, че се бях събудила в осем. легнах си в десет вечерта. единственото търпимо преживяване този ден беше возенето в метрото. цял живот бих се возила в метрото. може би трябва да стана контрольор?

вечери наред заспивам с дрехите, завита със спален чувал, понякога даже зъбите не сколасвам да си измия. вчера сутринта, обаче се събудих от много смешен сън - бях се снабдила с една гилотина, стоеше на пода в "кухнята" канех се да си отсека главата с нея, за да нанеса някакви козметични корекции на врата си. плана беше да стоя много кратко без глава, после да я поставя обратно - а вратът ми някак да стане по-дълъг от това. обмислях как точно ще стане номера, но ме достраша. прецених, или си внуших, че гилотината е дефектна, че ще взема сериозно да се нараня, и ако не успея да си поставя главата обратно на време,може дори да умра от загуба на кръв. по-добре да изчакам някой да ми помогне, или да си оставя врата на мира? нищо ми няма на врата, решавам малко по-късно, когато панталонът ми се превръща в пола за фламенко, с която маниакално се въртя. после се будя с мисълта, че съм си кифла и толкоз.

днес ще успея да напазарувам. няма да се разпадам. хората са разкопчали зимните си палта и се мотаят по градинките. палтата са им целите в копчета.

хората имат копчета на най-невероятните места.

понеделник, 9 ноември 2009 г.

източен вятър

Не е трудно да си представиш, че тя още го чака да се завърне пеша от Япония,
пълен с мълчания, преметнал на рамото си все същото избеляло одеяло,
отново наблъскано с прахта на Исфахан.
Китарата му, не е трудно да си представиш, е започнала да губи лака си,
косата му е останала някъде в Индия, или е паднала жертва на китайските власти,
лицето му все така излъчва объркване и мир.

Не й е трудно да си представи, че той ще потропа на вратата й много рано сутринта.
Среднощ тирът от Истанбул го е оставил на околовръсното, защото се е прибирал във Монтана,
и той е трябвало да извърви пътя си през квартали, чиито имена не знае, обут в тънките платнени кецове, подарени му от един немец в Мумбай.

Че той не знае, че тя се е преместила, и когато застане пред къщата й с измръзнали пръсти на краката,
звънецът няма да работи, а когато потропа от вътре ще се разнесе свиреп кучешки лай.
Майка й ще слезе сънена, ще предложи кафе, но той ще иска само адреса й.

Че в София ще е зима, каквато той до сега не е виждал, тъмна, сива, суха и минусдесетградусова,
парковете ще са опустели, от шахтите ще се издига дим и кучета ще спят от горе им, а лицето ще реже свиреп източен вятър, същият който го довя.

Не му е трудно да си представи, че ще го лъхне миризмата на кафе, когато тя му отвори вратата на тавана си, че ще е по тениска и боса,
че ще го попита „изгуби ли младежкия си гняв, и ако да, какво спечели?“ а Япония няма много да я интересува.

Че ще е много по-бяла, от колкото я помни, и хипарските дрехи ще са прибрани до лятото,
че ще мълчат, и тя, може би ще се разплаче, но няма да посмее да го приближи, и въпросите й ще я напуснат, ще я оставят да се справя сама.

Не й е трудно да си представи, че той не е станал герой, още по-малко самурай, но е бил всичко друго, и малко преди да мине моста над босфора е проял месо,
че се е научил да свири на китарата си без да къса винаги една и съща струна и може би е пожелал да има професия и дом.

Не му е трудно да си представи, че тя ще му каже : „Сега съм друга, животът ми изтече една нощ, колената ми омекнаха, плаках на непознати рамене и скитах из ревящите тълпи, кожата ми се наби със прах, гласът ми се омърси, и месеци наред живях със мисълта, че крайниците ми са сглобени на грешните места. Не те обичам, не обичам никой друг, и вече не знам дали мога да обичам.“
Или пък нищо няма да му каже.

Не й е трудно да си представи, че тогава той ще се обърне безмълвно и ще си тръгне, ще отнесе мълчанието си обратно в Марибор, или Барселона,
не ще се мъчи да бъде като другите,
а тя вечно ще се чуди защо за любовта може да говори само на английски или да мълчи.

В редките сутрини, когато духа източния вятър, той, който вечно стои в сърцето й,
стига пред прага й, представя си тя, колебае се и крачи из камерите,
ръката му се вдига, но не посмява да потропа, представя си тя,
той после се обръща и заминава, още на някъде.

вторник, 27 октомври 2009 г.

история от друг свят

И е време вече да излея всичките си преживелици от самотраки някъде, примерно тук:

Не тръгваме в понеделник, но във вторник непреклонно си взимаме багажа и потегляме. момичето, което сме чакали, може, ако желае да дойде по-късно. След ледено-студената софийска събота времето се обръща в най-изобилното и омайващо циганско лято, слънце, стремително покачващи се температури, хората се отказват да прибират летните дрехи, светът сякаш си въобразява за малко, че есента няма да дойде. Във вторник сутринта сме на Окръжна, стартова точка на такава огромна част от нещата в живота ми. Взимаме петицата, слизаме на н-ти километър, минаваме под моста, границата на града, над нас е околовръстното и вдигаме палци на първото слънчево разширение след него. Спира черна леко разбризцана кола. Качваме се, шофьорът нещо се мае около капака на мотора. Моменти по-късно, докато колата набира скорост, капакът се отваря и се лепва за предното стъкло. Изобщо не разбирам какво става. Нищо не се вижда, усещам как се движим на зиг-заг, и докато повтарям "леле-майчице", през главата ми минава, че няма страшно, на магистралата сме и мантинелата ще ни спаси. Намаляваме и успяваме да се изтеглим в ляво. Минали са десет минути от както вдигнахме палци за пръв път.

От там нататък пътят е лесен - на всякакви разклони махаме, прекосяваме пеша малко градче, чиито номер сега не помня, качват ни тираджии, които после трябва да ни оставят, защото адски дълго ще чакат на границата, на нас, от друга страна дори не ни поглеждат документите. Стопаджии с раници. Изобщо не сме им интересни.

Стигаме до Александруполи надвечер. Ферибот има на другия ден по обяд. Мотаем се из града, ядем пържени сардини в местно кръчме с българска сервитьорка. Тя е ужасно красива, но изобщо не е от нашата планета, а изумителните пластове грим по лицето й сграбчват вниманието ми. Говори на меко, от Хасково е, гласът й - като на малко момиченце.

Градинката до плажа ни се струва най-подходяща за спане. Опъваме шалтетата си и в девет съм дълбоко заспала в компанията на чифт слушалки и напълно лудата Пати Смит. Не знам какво прави Боби, дано не се чувства изоставен.

Когато се качваме на ферибота след него се втурват стотици чайки, които ни изпращат навътре в морето около час. Напълно ненужно се счупвам да ги снимам, естествено нищо от това не излиза на фокус. Боби се опитва да ги примами с български вафли. Идват, но не посмяват да ги издърпат от ръцете му. Запознаваме се с голяма българска група планинари, които идват на Самотраки специално за да изкачат Фегари.

На острова е горещо, но духа режещ вятър, същият, който ще ни прави компания почти цяла седмица. Къпем се на градския плаж в Камариотиса, после се крием на завет. Две местни момчета решават да ни последват. Противно на представите ни за тяхната южна кръв, изобщо не им е толкова студено колкото на нас. Остават си с мокрите бански без да тракат зъби или нещо да се впечатляват. Морски хора.

Къмпинга ни се намира в терма на някакви километри от Камариотиса. Возим се в разни коли и пикапи. После ни спира едно бусче с надпис 3 Амигос. Вратата се отваря и от вътре потича гъст хашишен дим. Сигурен ли си казвам Аз. Айде, казва Боби и се качваме. Амигосът се оказва добър и спокоен шофьор. Кара бавно и дърпа от цигарата си със съсредоточена физиономия. Оставя ни точно пред къмпинга.

Зад портата картинката е направо райска - залязващото слънце минава през тънките листа на стари, красиво извиващи се чинари, папратта има златист ореол, над морето се късат алени облаци, а по каменистия плаж стърчат самотни столове, там където хората са седели да гледат морето. От дърветата висят скалъпени етажерки, огнищата са подредени, тук таме е скована по някоя мивка - самоделно облагороден пейзаж, но не като на Иракли, скрит в храстите, а напълно явен. Очевидно всички посетители харесват къмпинга достатъчно, за да оставят по някое непротиворечащо си удобство. В къмпинга всичко е бейзик - няма нищо излишно и нищо не липсва.

Опъваме палатката изоставяме багажа си и тръгваме към Терма - трябва да се напазарува. Не сме наясно с работното време на острова, обаче. След цялото бързане да не би да затворят магазина ни се налага да чакаме около час докато го отворят, тук магазините работят сутрин до 11 и вечер от 6 до към девет. Таман сме решили че бакалията с рекламен надпис 3 Амигос е затворена извън сезона (извънсезоното усещане ни е преследвало цял ден, всичко е затворено, на всякъде е празно, всички коли са пикапи, миришещи на козе, овце или риган, чадърите от плажовете са прибрани) идва Крабът и ни открехва на местната сиеста. Свиваме рамене и отиваме на баня, защото в Терма естествено има такава, а когато излизаме от пълните с баби и дядовци и полово разделени басеини, се чувстваме напълно размазани. Амигосът с буса току що е паркирал и докато стигнем до магазина табелата вече свети.

Пред магазина, изпускащи топлина като кахлени печки, се запознаваме и с Димитрис - очевидно третият от тримата амигос,който веднага се впуска в хвалебствия за българските ски-курорти. Репликата с която нахлува в мълчанието ни е "вижте какво направих с чорапа си" - обул е джапанки и оцапани с боя черни чорапи, палецът му стърчи от единия. "вижте какво ми причини работата ми". Става ми симпатичен, бояджиите по принцип са ми, сигулно някакъв остатък от Джани Родари, или пък синята блажна боя по собствените ми нокти. Убеждаваме го да не ходи повече на Банско и той бързо се съгласява с нас. По0късно вечерта разбираме, че той е другия обитател на кемпа, живее тук цяло лято и боядисва в околните градчета. Идва да ни иска тютюн, застото иска да пуси хасис, а няма как да си го свие. За жалост попада на двама непушачи, а I want to smoke some haaasis си остава любимата ни реплика чак докато бруталното ни загубванечетири дни по-късно не ни изтрива паметта за всички предишни случки от Самотраки.

следващите дни в следващите дни

петък, 11 септември 2009 г.

рапанът

Един рапан лежи на покрива на радиото,
морето е небе днес и вали.
Случайно паднал от прозорец пепелник,
естествено не ми се ще да бъде,
особено когато се затварят
прозорците на лятото един след друг,
а локвите на покрива задръстват се със облаци,
както булеварда долу със коли.

Един рапан лежи на покрива на радиото
и пълни се със дъжд,
чист и оранжев като гладката му вътрешност,
а посивяват сградите, тъмнеят улиците,
като цигарената пепел, която се отми,
и хората за пръв път от месеци са сложили сака.

Рапанът е оранжев, а дърветата все още са зелени
и в клоните им мокри циганското лято,
бавно зрее, сред толкова вода.
В по-ниските квартали настъпва наводнение,
възпрени са трамваите, понеже са оранжеви,
и трябва да дочакат официалния старт на есента.

Един рапан лежи на покрива на радиото,
а от Созопол колегите се връщат и носят още – за пепелници.

събота, 5 септември 2009 г.

към края

кратка среща в тълпата, задъхано здрасти, няма време даже за какво правиш, опашката ни понася в две различни посоки, станал е черен, толкова черен, направо не мога да го позная. не ми харесва така, помислям си. лицето му изглежда като намацано с нещо.

а има ли смисъл от всичко това, толкова други води изтекоха от тогава, и не във всяка се гмурнах да търся нещо. а имаше ли смисъл преди това, изобщо имаше ли смисъл, северния прозорец осветил една детинска татуировка, поглеждам я и си казвам, не това не може да бъде, изобщо, това е объркано, тук трябва да има друго. северния прозорец осветил една детинска прищявка, която се не се превърна в нещо повече.

това беше началото на лятото, а на следващата вечер усетих колко е хубаво да имаш с кого да водиш адекватен разговор. и веднага намерих грешките в картинката.

отминават месеци, става горещо, става студено, става горещо, следобедното слънце те кара да мижиш на попа, говориш с едно момиче, което е седнало, не виждам лицето й, пищялите й обаче са златисти и блестят под слънцето, това е друга реалност, покрай ушите ми тече история от нашата. някой пак е излязъл от контрол, нещо е изиграно за хиляден път. това е просто първа картина.

втора картина - като детска болест, минава по всички, прихваща се, разболява, и като отминава сигурно оставя след себе си неочакван имунитет. гледам и се чудя защо трябва да прави така. не разбирам. щастлива ли е?

трета картина - изгорено от цигара по кожата ми, някой иска да ни оставя да си гукаме. ама аз не искам да си гукам с тоя човек. чакай.

четвърта картина - 40тина цигари изпушени за една нощ у дома, някои ръчни, някои фабрични, някои мъжки други дамски. на обяд имам чувство, че нищо не е било, никой не е идвам у нас, времето се обръща, земята мирише на изгоряло, на септември. захладнява.

седя на латинка, където е най-лесно човек да е самотен. седя и си мисля как цялото лято започна с тумбестите, детински тумбестите букви к.о.я.n. и това е просто трагикомично.

сряда, 12 август 2009 г.

а динята?

В последния месец и нещо тръгвам да пиша на няколко пъти в опит да подредя главата си и всичко което ми се случи между концертите, рейсовете и влаковете, покрай дунава, златния рог, язовир искър, язовир беглика, пирин и вездесъщите софийски свърталища. Има много за разказване, но то седи някак несвързано, какво сме правили, защо сме го правили, каква беше тази помитаща жега, която превърна живота ми в ярки поизгорели кадри... трудно мога да побера всичко това в един текст. по добре да говорим за динята.

дините стоят огромни по сергиите и все не мога да си купя. не мога да си купя защото са гръцки, десеткилограмови и нито има как да си занеса една в къщи, нито бих могла да я изям преди да се развали. динята, въобще, не е самотно занимание. динята е от тези неща, които ме карат да си мисля, че май не ми е толкова добре сама, като остри предмети под покривалото на самостоятелното ми щастие, които само дебнат от къде да се промушат на повърхността, тихомълком те наръгват и си оставаш такъв един наранен.

глупости, казвам си, просто хладилникът ми е леко повреден, но няма страшно винаги мога да си взема малка диня. или можех. малки дини вече няма - всички дини са огромни, невъзможни за пренасяне, гръцки, твърде сладки и някак песъчливи. малки дини вече изобщо няма. никой няма правото сам да яде диня.

в опит да докажа противоположното един ден си купувам резен от римската стена. той се оказва четирикилограмов, торбичката, разбира се се скъсва, прегръщам го като бебе, молейки се да не потече по синята ми рокля - единствената нехипарска такава, и така го качвам до моето таванче, където май няма нито ягодки нито секшуалити. успявам да изям половината. понеже ще заминавам за беглика на другата сутрин увивам другата половина в здрав найлонов плик и победена я закачам от страни на една кофа. диня просто не можеш да ядеш сам.

и динята обобщава всичко - някой, който предпочита китайско и така и не успях да убедя да си вземем диня край дунава и всичките ми неуспешни опити за комуникация с извънземното. даже и успешния - мълчалива нощ около огъня, лишена от объркването историята изглежда почти маловажна, някой заминава за един месец на море, има друга жена, няма ключове за колата, но има пижами, чаршафи и цели три дини в багажника.

вторник, 30 юни 2009 г.

когато не пиша тук

избледняват спомените и ме е страх че ще ги загубя - за да проверя хронологията на живота си доверчиво се връщам и чета, какво съм правила, кога как съм се чувствала, кой какъв беше...
когато не пиша тук, това е защото живота се втурва нанякъде с бясна скорост и ме повлича, защото точно сега се случват нещата (дрезгав мъжки глас се запечатва в главата ми с 25 пъти повторената фраза "We live now" после ги броя. какво иска да каже? това довод ли е или горест? защо е толкова важно това "We live now"?) сега живеем.
сега живея и нямам никакво време да пиша, вместо това разказвам, разказвам притисната от ужас, че после нищо няма да си спомням, че всяко нещо се изтрива от следващото, а това е някаква много важна поредица от неща. разказвам неща, които са лични, на хора, които по-добре да не ги знаят, с надеждата, че именно заради това могат да вземат да ги запомнят.
последния ми месец звучи като врачуване - хвърлил е някой тестето на масата и всяка карта носи отделна история, сякаш несвързана с другите. как се сглобява живот от това? или просто всеки сегашен момент е различен от другите.
и вчера се събудих с неочаквана горчивина, затрупана от умората си и се попитах "каква става с мен? какви ги върша? това добро ли е?", защото аз много съм се променила, и гордостта ми от промяната стои на една много тънка нишка над смазващото чувство за вина (представям си го като някакъв механизъм със зъбчати колела, от който ще излеза на кайма, ако залитна и се подхлъзна от въжето). Най-ужасната част е, че в момента наистина вече не помня поне половината невероятни неща от този невероятен юни в който съвсем безпътно се бях разпиляла. Невероятностите се изместваха една друга твърде бързо:
някой поглежда на мен с нови очи
първа безсмислена свалка
идва най-страшната буря на света
на шега правя нещо, за което мечтая на сериозно от години
втора прекрасна буря
продължавам да изпробвам търпението на човека с новите очи
една вечер, в която пяхме с някого и гласовете ни избухваха от неща, които няма да си кажем
една вечер, в която твърде много граници паднаха, а една беше случайно поставена от приятелка
продължавам да изпробвам търпението на човека с новите очи
една вечер, в която се маскирам на твърде прекрасна
парклайв ме изкарва от релси, втора безсмислена свалка
една сутрин, която прекарвам в беседа с демонично създание, а после си взимам рейса обратно към нормалността, ям банички, отвързвам си колелото от пред ялта, ходя на работа
парклайв ме изтощава, някой упорито ме нарича елфче, правя опит да се наспя
парклайв ме вкарва обратно в релси, трета безсмислена свалка
запознавам се с дете без коса
имам имен ден, черпя хората с плодове и бисквити
оказвам се за втори път в хотел метрополитен, после слушам сара тавареш,
отиваме на гей парад, после скинарите ни взимат знаменцата, после слушам ана моура
трета безсмислена свалка
това са дебелите линии, между които ходя на въже (рекордът ми е 7 крачки), забравям си шала при едни хора, които не харесвам, гоня избягалата от пиратките Хъси, мълча три часа на едно стълбище до един мълчащ по природа, чудя се дали не съм обидила някой с вид на светец, обяснявам на някого че е тъпо да се целуваме на гей парада, защото е мъж, събирам някакви телефони, на които не ми се ще да звъня, оставям бележки на хората да ми върнат обиците, почти никога не успявам да си напазарувам за закуска, изобщо отдала съм се на жегата и хипарията, и това ми се вижда перфектно до вчерашната сутрин на отрезвяване, когато прозирам в цялата работа едно безплодно търсене, а аз съм така непоносимо уморена и то така непоносимо не ще да спре да вали.
Днес е 30 юли и няма да имам шанса да празнувам джулая. мисля, че това, което търся ми се случи миналата година по същото време, и може би няма да се повтори. въпросът за надеждата и живеенето сега си стои.

сряда, 10 юни 2009 г.

град

набъбнали до пръсване се трупат дните
като череши черни, юнски, нескончаеми,
във кули купесто-дъждовни нарастват
потни спомени от залези и изгреви,
които
заплашват да излеят град от костилките си
над този град
където всички тръгнали сме голи,
слънчасали и натежали от миризми и звуци
на липов цвят
на мърша в парка,
на музика от зеещи прозорци,
на котки,на трева,
на риба пържена
и на стопен асфалт
на задни дворове, в които
от жегата изблъскани нахлули са
цели семейства :
караници, тайни, любови - само от гласове,
чиито собственици забравили са границите на дома
и на приличието в тази жега.

набъбнали до пръсване се трупат дните,
а нощем улиците скачат през прозорците,
града бумти и диша в спалните,
и с пиянски смехове от дворовете
нахлува изгревът.
като череши черни тръгнали жените
във летни рокли, набъбват със желания и голота.
сурово време властва над площадите
в контрастите на обедната жега се олюляват старци,
търсещи сянка,
на "ти" обърнали са всички продавачи,
защото потен въздуха е и се трупа купесто,
а от саксии по балконите като предупреждение
тече вода.

набъбнали до пръсване се трупат дните
и зреят в тях зърната лед и лудост,
които един следобед се изсипват заслепени
и подивели от адски ритми
по покривите ламаринени танцуват дяволски танци
отскачат в бяс от керемиди, черешите обрулват,
заливат улиците със реки от сладост
и клони влачат пред трамваите.
подхванати от тежестта на лятото,
от потни спомени, черни череши, рокли,
нощи обвити в тежък сладък аромат,
чужди гласове, крадящи тишината от отворени прозорци,
и изкушени погледи
желанията ни се трупат в облаци
високи като кули и зреещи за следващия град.

понеделник, 1 юни 2009 г.

Зад стъклото






в засенчения хол на Латинка цветята някак се опитват да оцелеят...

петък, 22 май 2009 г.

минават някакви дни

минават някакви дни и се изтощавам
прилепвам за телевизора, оставам без сили, къщата на Латинка е твърде голяма за да я изчистя, закъснявам, разпадам се. излязла съм от енергичната фаза, и просто искам да ме няма някъде за седмица две, да не говоря, да не ми говорят, да не ми се налага да живея. някакви хора по някакви телефони желаят да контактуват с мен. не ги познавам. не ми харесват. гласът ми им се струвал хубав, искала ли съм да се запознаем. тамън двама такива ми се залепят за 36 часа. единият не се отказва и звъни, ли звъни. не му вдигам. телефонът му е почти същия, като на човек от музикална компания с която нещо трябва да върша.

откривам как съм намразила това място, квартала, пътуването, бившата си стая, особено много канапето в хола и телевизор, за когото, против волята си залепвам. депресирам се и не знам защо. трябва да се махна е ясния отговор и постисквам зъби няколко дни, няма страшно, концерти и партита ще ме крепят, докато се върна на моето таванче, което се оказва такава невероятна опора в живота ми.

единственото хубаво нещо на изгрев е метрото. лошото е, че от него трябва да се излезе, и да се ходи в самия изгрев. ще ми се да можех просто да се возя от първата до последната спирка до безкрай. духът на метрото да бъда, зазяпана в стилизираните синьочервени атоми.

извън това и въобще извън къщи, извън изгрев май е завъртял главати на всички. тече неспирно флиртуване - всеки със (или срещу) всеки. безсмислено, празно, временна утеха е носът ти да бъде погъделичкан от нечия коса, или пък някой да те замеря със солети, временна утеха между нетърпимите за кожата и душата пухчета, които се носят дори по спирките на метрото, красивите и самотни моменти на залеза, къщата на латинка - грозна мръсна и разхвърляна от вътре колкото моето нещастно подсъзнание, необходимостта да говориш на хора, но които не шепнеш в ухото, истеричните радости на лодки, временна утеха е всичко това. трябва да се доизтърпи.

остават концертите - а те помагат. може би и това е някакъв вид душевна празнота - живея от концерт до концерт, напълно зависима, музиката просто ме крепи и няма друго, и в този момент на нетърпима нужда ли успях да си загубя плейъра? минават някакви дни и не знам как щях да ги преживея ако не плувах през времето към тази или онази музика като към острови в мръсна вода.

сряда, 13 май 2009 г.

хелий

и изведнъж става лято - с жеги, дъждове, мушици и пухчета, които трепкат в лъчите на залеза, къси рокли и голи крака, стоене по градинките до съмнало, защото на никой не му става студено, та да се прибере, лодки и тежките маслени облаци влага, които вместо да смачкват опиват минувачите във вездесъщата миризма на цъфнали кестени. става лято.
става лято и ме блъсва някаква лекота, някаква превъзбуда, някакво желание за 24часов живот. спирам да се излежавам в мислите си всяка сутрин. излизам, закусвам на вън, разхождам кучето, то се научава да плува много по-надълбоко от преди. мятам пръчки в някакво блато в южния парк. имам дамски обувки за пръв път в живота си и спокойно газя с тях в същото блато. те се пълнят с вода. вътре в тях е приятно.

в този вид, лятно разпасана, оголена и окаляна се просвам на поляната пред цвете за гошо. музиката е безумно смешна, озвучаването трагично, но всички тези тийнове с черни тениски ме зареждат с невероятен ентусиазъм. танцувам някакви рокове. зяпам с интерес косата на владо. общувам с хлапетиите от гудевица, нося се в някакъв полуслънчасал унес.

в неделя жегата ми замайа главата съвсем наистина, отивам на дворно парти и ми става много лошо, много лошо, но не и неприятно. дворчето мирише на портокали и някакъв сладък тютюн. бени ми прави магии срещу главоболие и то наистина минава. само дето така ми се завива свят, че едвам пазя равновесие. поемам на разходка с един невероятно светъл човек, той нещо говори, аз нещо залитам, спъвам се, не мога да си изям републиката, всички хранителни стоки са затворени, градът е притихнал по неделно, не че нещо се случва, но бих се разхождала така до безкрай. само ми е ужасно неудобно, защото не мога да си спомня как се казва.

в понеделник попадам на някаква литературно-хулиганска проява в Пеша Николова. адски забавно е докато не идва една любима писателка. тя е нещо много пияна, или поне така се държи, заяжда се, излива страшно много горчивина. изведнъж ми се дощява да стана и да я прегърна, точно тук, в тази зала, в която толкова ужасни и прекрасни неща са ми се случвали, и е толкова нормално някой да не е на себе си и друг да го прегръща. тя е цялата нерви и черно, тя е цялата някакъв болен трепет, а другите се гаврят с нея и ме е страх да не се разплаче. истината е, че тя се държи гадно и се заяжда. истината е, че те трябва да я оставят на мира. нещо се е изострило и оголило, както само лятото позволява.

във вторник си поплаквам - слушам онази песен на Финк, която услужливата ми памет беше смела под килима доста за дълго. спомням си, предъвквам си, но всичко това няма значение вече, не е драма, а елемент от общата картина на настъпващото лято. пролетта, есента или зимата никога не настъпват, само лятото подхожда с такава агресия, завладява територии, оголва, изчиства, прави хората по-леки. мисля си да му напиша едно писмо, на онзи човек, който като балон пълен с хелий обикаля света, олекнал от спомени, отвързан от хората, идва, носи радост, отминава.

за около петнайсет минути съм ужасно сама. никой не ще да си вдигне телефона. после обаче стигам до народен където прекарвам следващите пет часа - говорим глупости, смеем се, играем фокстейл, смеем се, бени идва с някакъв огромен наръч жълти и оранжеви балони пълни с хелий, смеем се, задействаме някаква аларма, смеем се, нацелваме министерството на отбраната, смеем се, станали сме деца, тази вечер, леки, с изтънели гласове, без дори да ни се налага да хабим балоните за това. Взимам си жълт. Номер седем в живота ми - номер шест избяга в пороя на деня на земята, докато правихме своя настиващ критикъл мас. още ги броя, още им се радвам на всеки по отделно. искам да походя с него и после да го оставя, някъде от където и друг би го взел и разходил. на един балон трябва да се радват максимално много хора.

към два дори аз и санди оставаме без сили от скачане и търчане, пък и иван качва фокстейла на някакъв перваз на народния, та просто спираме да играем най накрая. на светлия човек му се доспива. усмихваме си се. толкова е светъл, че почти е прозрачен, очите му като стъклени бонбони. мисля си, че в англия никой не е знаел, че е чужденец. после се сещам, че в англия сигурно никой външен вид не те прави чужденец вече. после все пак го питам как се казва. името му се връзва съвсем логично с неделната ни разходка - името му е тихо.

нощта е млада, кой го казва, казва го шаманчето, но и той отива да спи. балоните са раздадени. даваме един и на онази жена, която винаги стои в градинката (онази, която започна да кълне един циганин само защото седна на същото бордюрче, където седеше и тя. там седях и аз, в опит да си хвана малко интернет. той ядеше сандвич и не й обръщаше внимание. тя го нарече махайсемръсенциганинтакъв. той не се махна. аз не я подкрепих. стана и се премести малко по-нататък. "тази жена беше много груба" казах му, а той реши, че трябва да започне да ме сваля. от сандвича му нетърпимо миришеше на кетчуп. седях и си оправях снимките от аларма феста а той ми пускаше чалга от телефона си. правех се, че не го чувам или виждам, но се разсейвах непрестанно - ставаше ми все по-смешно)

не ми се спи, отивам при някакви тарамбуки. там са испанеца, дима и дани, тропат на тенджери и както винаги пеят по-вярно от мене. мъчим се някакви неща да изкараме както трябва. губя чувство за ритъм, испанецът се ядосва. под зелените лампи, които някой гений е чучнал да осветяват зелените дървета в зелено първите бели косми по главата му направо светят. това е нощ, в която моментално се свързвам със всеки. става ми мило, ще ми се и него да прегърна. остаряваме, казва дима по някаква друга тема. решавам да си замълча за косата на испанеца. малко по-късно той ми пука балона с цигара. казвам му колко ми е бил важен, как ги броя, как съм щяла после да го дам на някой друг също да му се радва, защото на един балон не бива да се радва само един човек. той се сдухва на сериозно, изненадва ме.

идва някаква луда жена в лилаво костюмче. разказва ни живота си, развела се, харесва ни пеенето. испанецът се вживява в ролята на диригент. едно момиче с вид на рошава фея танцува кръшно. изведнъж ме удря страшната енергия и почвам да тичам наоколо с хъси, да й мятам пръчки, да беснея, пореден пристъп на детска хиперактивност. става четири и ще си ходя. с феята нещо не успяваме да си кажем. сигурно това :

това
е някаква нощ, в която зрее дъждът, следобедният порой е закъснял, небето е толкова тежко и сладко, че ние под него сме балони със хелий, хелий с аромат на цъфнали кестени и замайваща влага. нощ на прегръдките, нощ на задавяща сладост, нощ, в която сутринта и дъжда трябва да се дочакат, нощ която се трупа, и на съмване ще се изсипе, нощ за обичане, и щом няма някой определен за обичане, всички ще се обичаме по равно, по много, олекнали, подивели, с длани, по които кондензира утрешния дъжд ще бием неравноделни ритми по бедрата си, докато от пеене пресипнем, докато нощта се натрупа над главите ни до предела на поносимост, и после ни залее, нощ, в която зрее лятото, цъфнало, същото ято, което през септември ще ни бие по главите със същите кестени, които трябва да се дочакат като дъжда. и има още толкова месеци от него, и някакво нетърпимо очакване, нетърпение, лекота, глад за живот.

понеделник, 11 май 2009 г.

петък, 8 май 2009 г.

пропусната снимка

една жена напълни задницата на трамвая
до горе със балони разноцветни
а във стъклата му се отразяват майски облаци
захласнатите хора изпускат светофара.

сряда, 29 април 2009 г.

Такава вечер

цикъла е станал новия ми роден дом. седим си и се хилим, пеем нещо, крещим нещо, Беееесса мееее, беса мееее мъъъъчи, и ми се струва едва ли не по-топло от през деня.
режимът ми със сигурност се е обърнал, но когато се запрозяват всички други и мен ме прихваща. няма нищо за казване, просто си ни е гот, леко ни е, хилим си се, няколко души, които от толкова дълго се познават, няколко нови, но добре приети, явно е седмица на старите срещи - появява се питър. неусетно разказвам за стопа си след първото слънце-луна. не защото питър е бил там, а защото със санди сме на вълна "първи самостоятелни стопове".

няма нещо определено за казване. просто щастлива вечер. от онези. причината за моето тотално душевно обезформяне от последните дни е локализирана - не е нормално един месец да започваш дните си със студен душ (защото няма топла вода) и да не се почувстваш тотално депресиран, деформиран, демотивиран и въобще яко де. де като посиняващи в средата на работния ден ръце. де като трудности при ставане от леглото. де като схванат врат. абе яко де. скоро ще имам бойлер и всичко това ще е минало. откривам топлата вода.

мисля си иначе за разминаванията. днес видях някого в гръб. той мене не. във филмите героите никога не пропуснат да се забележат. може би е преболедувано, защото после ми стана смешно и едно такова едва ли не леко, че не се е наложило да си общуваме. въпреки, че точно него се надявах да срещна, естествено, много държах да му връча флайър за феста. знаеш къде да ме намериш демек. само дето, тези случайни срещи са наистина дълбоко дестабилизиращи. в гръб нещата изглеждат по-безопасни. може би просто съм си страхливка.

на феста се появиха всички стари приятели освен ани. свилен говореше в час и френската певица му се скара. гнома и пилето разиграваха своите любови, някакви бебета танцуваха пред дръм сета, цецо се качи на масата да снима и всички чакахме да се обърне. виалка определено ни заредиха на макс.

просто една от онези вечери на необяснимо щастие. въпреки нервите на радиото и фестивала, въпреки скорошните любовни разочарования, въпреки изчезването на моята 55годишна мифа, въпреки куките, които снощи ме претърсиха на входа на собственото ми работно място, въпреки много пияният човек, който снощи смути джема на части от ехоо под страничната козирка на народния театър с горчиви разкази за миналото си, затвора, частното студио, което държал, петимата му приятели които някакви хора застреляли през годините. тамън беше научил за петия, открили го застрелян същия ден. беше отчаян, пиян и агресивен, нещо говореше на бъни, дерайлираше. днес видях статии за застреляно момче в перник на същата възраст. някой също така е обикалял по кварталите и е палил коли.
днес, обаче, съм подвластна само на въпрекито. вечер, в която разни хора ме направиха много щастлива. когато човек е щастлив, няма много какво да каже, освен някоя, прикрита от жълтия отенък на уличните лампи, мръсотийка.

вчера изгърмяха всички нерви, които можеха да изгърмят в мен. ако не беше кремена сигурно щях да се сбия с някого. днес това ми се струва смешно.
олекване е това.

а за анонимният, който явно обича да се самоизтезава с текстовете ми, имам само един съвет - щом ти е толкова мъчително да ме четеш, просто недей. тези глупости тук ги пиша за хора, които биха се зарадвали. това е първото и последното, което ще напиша лично и специално за теб. следващите ти коментари ще трия. ако имаш какво още да ми казваш, пращай на лични. там и без това не можеш да си анонимен.

събота, 25 април 2009 г.

Зеленооки нощи

Това е ден от онези, в които сякаш нося навсякъде по себе си невидимите инструменти на смъртта - от врата ми виси примка, от китките тече кръв, от ребрата стърчи нож, на главата си съм нахлупила газова фурна, на крака си - вързала камък и така се влача по улицата, натоврена със цялата мъка на света. Вървя, и никой не вижда как съм се накачулила със собствените си сдухове. Вървя и зад черните ми очила напират сълзи, нищо не би могло да бъде наред.
Събуждам се с чувство за развала и гнилоч в корема, сякаш бих могла да си повърна душата, едвам ставам, излизам, мотая се по някакви слънчеви улици, слънцето, остро като бръснач, пари подути те ми очи, в първо районно го няма инспекторът накойто ще давам показания, говорим дълго по телефона, явно му е скучно да пази световната енергийна конференция, дочуване казвам аз, аре чао - заключава той, от което за малко ми става ужасно смешно както си седя на стълбите пред абсолютно опразненото районно. после отивам да си взема колелото и него го няма. просто го няма от двора на Бого, и това е такъв ужасен финал на това трудно поносимо денонощие, в което се изтощих до смърт, изгоряха ми бушоните, скубах си косите и изпадах в истерии пред колегите си, настинах, Геника си счупи главата, научих, че един от любимите ми учители е умрял, станах свидетел на два отвратителни скандала, и в крайна сметка бях категорично отрязана от човека, който напоследък е изблъскал всяка адекватна мисъл извън главата ми, и отгоре на всичко си вкарах злата параноя какво точно са чули неговите приятели от нашия кокоши разговор, който се вихреше на Цикъла.
Събуждам се с помийни вълни в корема и желание да ми бъде спестен остатъка от живота. Мотая се. След обяд стигам до радиото, макарда нямам никаква работа там, стоя около 30 минути, в които откривам, че съм така напоена с горчилка, че буквално не мога да проведа един разговор с и всеки опит за комуникация ме докарва до някакво трескаво пелтечене. Ръцете ми треперят, сърцето ми започва да бие лудо, усещам се приклещена между реалността и ужасните мисли, които се трупат в главата ми - тя пък е заклещена все още в газовата фурна, и въобще домъкнала съм всичките си въображаеми атрибути в радиото, и изведнъж ме обхваща ужасна параноя, страхувам се, че всички ги виждат, че ще ме обвинят, че нервите ми ще изгърмят тотално пред колегите ми, като онзи летен ден, когато Митя си беше заминал.
Изчезвам от радиото преди с Цецо да се доразберем - петте минути, в които той говори по телефона ми се струват нетърпими часове, направо побягвам, естествено после разбирам колко тъпо съм се държала но вече е късно. Сядам на някакъв бордюр на Яга и се разревавам за примерно двайсетипети път този ден. Сега рева защото е петък и следващите два дни няма да имам работа, съответно мисли от днешния вид ще се разполагат свободно из главата ми. Ще ми се да го пропусна този уикенд, де ме събудят след него, или пък да го отменят по някаква причина. В дъното група полицаи, скучаещи и слънчасали по трасето на енергийните делегати се хилят на някаква униформена история. София е свръх охранявана тези дни.
Вечерта отивам на Ню Модел Арми, няма ме в списъка, момичето от ДерСъркъл дотичва след мен, когато вече съм си затръгвала, изпуснала съм Бастардоломей, залисала съм се да раздавам флайъри по градинките, въпреки решението да не се надявам на случайни срещи. В 4кме пълно с хора, които са по стари от мен, и които по най-различни причини много уважавам. Чувствам се приета в някаква тайна секта все едно... Всички са в черно, всички са по-възрастни от мен и всички живеят във и заради музиката, поне според това което вече знам за тях.
Почват да свирят и енергията им ме засмуква, усещам как някой ми изпява всичките лашкания, сълзи и истерии от последните дни, усещам баси, които понасят в някакви нови посоки, усещам се извадена от себе си и всичко, което съм влачила цял ден. Облягам се на една от колоните и оставям баса да се вкорени право в гръбнака ми.
Слушам Джъстин Съливан, който разказва някакви неща за живота и музиката, за всички години в които Ню Модел Арми са обикаляли сцените, говори сладко, с някакво необяснимо спокойствие в гласа, говори за моментите, когато се е будел със желанието да напипа до леглото си червения бутон, и да взриви земята, и за моментите на диво щастие, за маловажността навсичко това в три-и-половина-милиардната история на живота на земята, за естествения ход на нещата в природата и историята, за свободата, за това как човек може да чувства крайни неща дори да знае, че не ги вярва напълно, и това да не е изневяра на принципите, а силно емоционално преживяване, за всички тези неща които ме мъчат, без да знае, разбира се. Гледам го със все по-големи очи и всяка негова дума ме нацелва право в някоя болчица, усмивката ми става все по-голяма и по-размазана, сърцето ми олеква и ми се ще да започна истерично да се хиля и да разцелувам и разпрегръщам всички наоколо си. Гледам го като някакъв гуру и усещам как думите му лекуват, как е минал през какво ли не, и се е чувствал всякак, как говори от позицията на обсолютния дзен, без грам самодоволство, с ясното чувство, че някой ден пак ще е нещастен и пак ще е щастлив, че моментното му блаженно спокойствие ще свърши и пак ще дойде, че всичко това е нормално и просто трябва да го живеем.
Взимаме такси с Ани и изведнъж съм пълна с енергия и ми се ще да вилнея цяла нощ. Слещам някакви хора от концерта и не мога да им кажа две адекватни думи. Надничам в Петък, но там е твърде фраш и няма никой наистина познат. Взимам кучето и отивам на цикъла - тя се хвърля да се радва шумно на някакви съвсем непознати, решавам, че си струва да се запознаем. Говорим с единия до безкрай - заразена с неземното спокойствие на новия ми гуро слушам този непознат типаж, който ми разказва за семейството си, за това как расте синът му, за това как останал без работа и не знал какво да прави с живота си, кой знае как ще свърши нощта, казва, може да правим животински секс в някой вход без въобще да сме го искали. Ако имах такива намерения, отговарям през смях, щях да съм се изпарила още в момента, в който за пръв път произнесе "синът ми". Следват още два часа пресипнали откровения на пейка на Славейков. Пазим дистанция, но се допускаме в най-тайните си мисли, в кътчета от душите, където близките и познатите нямат място. Така може да се говори само с напълно непознати, може би нарочно забравям името му.
Към четири и половина изтощена и измръзнала тръгвам обратнокъм къщи. Улиците са пълни с пияни компании. Геника, Стръци и Остоич се материализират, тя е с много мъничка лепенка, под която раната не изглежда толкова страшна. Все пак е отишла на доктор, и нищо и няма на главата. Сложила си е онова червило, с което напомня на кукла. После зад сергиите на графа изниква Сисо. Отначало не го познавам, напълнял е, подстригал се е грозно, гласът му носи нещо, което не искам да си спомня. Не ме ли познаваш, казва. Взирам се в познатото лице, в зелените очи, изненадвам се колко са свити зениците му, лампи има само зад гърба му, но знам кой е, да, определено знам кой е. Имаш ли пет минути казва, и сядаме за още един час на Цикъла.
Научавам за неговите последни осем години, той за моите, опитваме се да си спомняме някакви случки, той казва, че е доста самотен, аз казвам, че може да го запозная с приятелите си, зяпам го в зелените очи и не мога да си обясня как всичко това, което е висяло между нас, натежало и опънато до скъсване, просто го няма, как само някаква тъга ни обединява, сякаш онези дъждовни пътешествия от преди осем години не са част от моя живот а от някаква важна книга, която съм обичала да чета. Намерила ли съм сродна душа пита. На няколко пъти, казвам. Той шест години живял с една жена но се разделили заради една глупост. Каква глупост? Една църква. Тя станала протестантка и здраво зациклила. Той не смятал, че човек има нужда от църква за да вярва. Бях забравила - Сисо е вярващ, някога отдавна, когато се запознахме, учеше в Семинарията. Пита дали разни хора са се оправили, признавам си, че въобще не си ги спомням, че от компанията на Фани ми е пукало за ужасно малко хора. Той се бил оправил. Само много пиел. Тази нощ бил изпил цели шест бири. Казвам си, че щом шест бири са му много, значи наистина се е оправил. Работел в строителството. Живеел в едно село на 30км от София. Рядко имал време да излиза. Всичко това звучи толкова нереално. Съвсем извън моя свят. Давам му телефона си, за да има на кого да се обади другия път като дойде в София. Ще ми се да го дръпна, едва ли не на сила в моята реалност...

По това време на нощта явно не успявам да установя истински контакт с зеленооки хора. Безумно обобщение.

Зеленоок е и човекът, който ме отряза предишната вечер, но него поне не съм го срещала в тези страшни доби.

събота, 4 април 2009 г.

Щастието



Гълъб, изпуснат от ръцете ти
се блъска във стените на сърцето ми
ще се убие
усмивката разтяга се по мен
неадекватна като сутрин в четири и половина.

На улицата никой не върви,
освен нас двамата,
разминати,
и някакъв много пиян,
който припадна в пряката.

Все още там съм -
в музиката, в блица,
в красивите лица на непознатите,
а ти от някъде се връщаш закачулен и разстроен
и гълъба не мога да ти дам,
ръцете ти треперят – ще го изпуснеш.

Гласът ти, разтреперал се,
виси край нас на улицата,
неделикатни думите не искат да си тръгват,
усмивката ми не среща отражение,
не бих посмяла да те прегърна.

Случаен фар ти светва във очите
като ефект от филм,
и вижда се зеленото,
треперещата устна,
просветват зениците като пропаст помежду ни.

Върви да спиш и ще забравиш всичко лошо
във този час, когато славеите
изместват кукумявките.

неделя, 22 март 2009 г.

София - парченца

Снимки от един февруарски ден, когато зимата се престори, че си отива...



събота, 21 март 2009 г.

her own deamons

и разбира се, всичко щеше да е съвсем различно ако не строях в главата си всички тези безумни неща, стени, пречки, редути, прелези, които не водят на никъде, или, по-лошо, водят на погрешното място, цели огромни панелни поля, сеещи ограничения в живота ми, града на моите безумия, града на моите демони.

примерно нямаше да съм настинала през индустриалните зони на северна софия, нямаше да съм мълчала горчиво два часа по автобусите, нямаше някой да ме смята, вероятно, за пълен идиот.

прибързаните ми реакции са абсурдни. абсурдна е увереността ми в най-лошото. просто идиотско е, и когато разбрах колко точно идиотско може да бъде, се почувствах съвсем смачкана. сама си преча, сама си вредя, моите собствени демони се носят с бясна скорост между панелите в главата ми и зазиждат пътищата. моите собствени демони.

и така - някой излиза от някъде. аз решавам, че следователно желае да си тръгва сам. хващам, следващия рейс за да не попадна в същия, където бих могла да се натрапя. и се оказва, че човекът отишъл за се преоблича, а после се чудел къде съм се дянала и защо не съм се прибрала с тях и колата. по тъпо едва ли би могло да бъде...

четвъртък, 19 март 2009 г.

внимавай

такава музика ще те подхлъзне неусетно,
внимавай -
между потните тела
вълми се въздух с вкус на дим и плът
внимавай,
че по пода са стъкла,
че се танцува със затворени очи,
и басът влагата е,
влагата е баса.

такава музика ще те подхлъзне неусетно
внимавай -
че научили са се ръцете
на нещо, непознато за главата
внимавай,
подът с тътен
ти диктува на краката,
и вие се гръбнакът ти във ритъм
познат от другаде.

такава музика ще те подхлъзне неусетно
внимавай -
светнати от блица са лицата
красиви снимки
внимавай,
само за целуване,
отблясъците, извивките и баса
внимавай,
такава музика ще те подхлъзне неусетно
право във нечия прегръдка.

вторник, 17 март 2009 г.

Опомнянето

И ето, дните минават, почти идва пролет, нося се из света като на скоростно влакче, отмъкнатите от двора джанкови клонки цъфват предсрочно, прекарвам пет дни, по-скоро пет нощи, без ток, на свещи в бавно изстиващата стая, и когато накрая го плащам и го пускат, гася лампите, и отново паля свещите, не мога вече да вирея на толкова светлина. Идват дни, в които промивам мозъка си с кино, летя по концерти, забравям да говоря, изморявам се, наоколо ми мирише на пот.
В радиото вися до девет, една сряда до 12, Зигфрид и неговите хора свирят във второ студио, трипхоп, тежки чела, отнасящи кларинети, вдигам температура, радвам се всички да видя, но бързо изпълзявам до втория етаж и заспивам на канапето. Музиката ме носи, чувам я и насън. сънувам някакви сгорещени неща, концерти, саксофони, как свиря на виола, някакви работи. Днес пък сънувах как съм организирала музикален фестивал. Сама, защото всички доброволствали в последствие са се скатали. Фестивалът се случва, и е толкова грандиозен, че не искам да си признавам, че сама съм го направила. Мъчи ме суеверен страх, че ако кажа, нещо ще се обърка, ще се провали, примерно публиката ще е мега скептична и няма да дойде. За това лъжа, че някакви хора са участвали в организацията, и се надявам ако разберат, да не ме издадат. Фестивалът обаче се случва с редовните гафове, нерви и затруднения, но се случва, дошли са The Eraser, групата на Том Йорк, свирят на сцена, построена на жълтите павета точно пред двореца. Седалките са на мястото на мавзолея. Ядосвам се че общината е разпоредила да има седалки, и всички да седят. Том Йорк свири на някакви клавири. Пее някакво момче, което мяза на вокала на Лепра Де Лукс. На сън е англичанин, и не ми се струва странно, че Том Йорк не пее. Стоя и нервно се наслаждавам на ситуацията. Поммислям си, че нямам търпение утре да видя снимките в разните медии. После осъзнавам, че никой не снима и няма никакви медии. Това се случва на жълтите павета, Том Йорк е тук и никой няма да разбере, ебаси. Направо се побърквам. Вадя апарата и започвам да снимам. Снимките излизат кошмарно слаби, размазани, преекспонирани, твърде шумни, все едно са снимани с телефон. Няма кой друг да снима и макар да ми се слуша и да искам и аз накрая да спра да се занимавам с някакви работи, продължавам да снимам, все по кисела.
Събуждам се с уааау, успях да докарам Том Йорк в София и директно сядам да тегля Дъ Ирейжър. Часът е един на обяд и най-накрая съм се наспала.
Вчера се събудих в левски ге, в стая разтурена и ммръсна, с някакви крещящо цветни завивки по леглата, кафявата мъгла зад прозореца, избушените шкафове, депресиращо геометричния тапет, събудих се и оъзнах, че дори в центъра на целия този ужас май съм доста щастлива. бездомно хъски ровеше в боклука пред едни контейнери, над които двуметрова планина чували вещаеха лавина. храстчетата шумкаха като малки разноцветни найлонови призрачета. уличите бяха просто коловози кал. кой може да живее тук, помислих си, как се справят. хората с напудрени в сиво лица. стопените покриви на спирката. 120, който загасва на всеки светофар, и се събужда с малко земетресение. задръстването по черковна и по яворов. сивия дъжд, улиците, най-смачкващото лице, почти изтриха една хубава нощ от главата ми.
Баба Зула и случките около концерта просто не могат да съществуват в същата реалност като Левски Г, те са за друг текст, за друго време.

вторник, 17 февруари 2009 г.

разтреби

чаените чаши по масата на изобилието
напомнят,
че някога е бил животът тук
и двойно по-голям,
а щом един мълчи,
на мястото на двама,
разлива се мълчанието -
двойно по-голямо.

сряда, 4 февруари 2009 г.

връв

защо така се свързвам никога няма да разбера. какво прави тези хора важни за мен, по-важни и по-мили, от други, които би трябвало ако не друго, то поне да не ми пречат.красива с една прическа, грозна с друга, около нея се разлива някакво задушаващо усищане, ръцете - големи но финни ме уплашват от пръв поглед. трябва да се пази. трябва да носи ръкавици.
болката на хората ме завързва за тях, така е най-лесно да се обясни, болката, и, божичко не, сходството в увлеченията.
бях забравила но вчера видях една снимка. център на композицията - ръцете й, огромни, крещящочервени, пищящи с болката на настъпващите години, твърде рано,твърде страшно, преди да се усетим ще мбъдем предадени от телата си, и ето я, тя е вече тръгнала на там. постоянна болка. постоянно напомняне. постоянна червена лампа.
преди известно време ани зададе въпроса "защо не можем всички да се обичаме и да живеем заедно?"
няколко пъти вече отстъпвам. отстъпвам хора, които харесвам, на хора които обичам. това е погрешното свързване, нали, изникват ми смътни обяснения за различните решения на едипа. в петък ми се дощя да кажа "недей". казах "мисля, че няма да успееш", но може би щеше да е по-зле ако беше успяла. къде трябва да спра, това не мога да разбера всичките тези години. къде трябва да спра? особено с един много важен човек.
и ето огромното купонище у нас до един момент изглеждаше така. прищракала съм напълно, прегръщам всичко и всеки, пред мен стоят възможности безчет, рошавият не ще да ме пусне, поздравявам някого с най-адекватното парче за целта, ще танцуваме мисля си, но той се откопчва от ръката ми, боян ме подхваща с почти порнографски жест, о да знаеш, безсловесни как не ми се занимава с тебе вече, дияна е остров на който се скривам всеки път, когато калабалъкът ми стане прекален, нищо че съм в настроение да прегръщам всички, нищо, някои хора все още са предпочитаното ми скривалище.
и ето огромното купонище се превръща в невъобразимо мазало, спира тока, идват и си отиват хора, някой на тъмното стълбище ме хваща през кръста и ми говори някакви неща с адски неприятен глас, сдържам се някак да не го ритам, калта взима надмощие, изгубвам се.
до сутринта се е случило нещо хубаво, което може и да изтрае. някой е по-тъжен, от колкото съм предполагала, от мен ли, от пиенето ли, от умора ли, не мога вече да спирам нещата, които се случват. не мога. щом искаш, мълчи, но това свършва така - седнала съм на гредите, някой ме прегръща, някой ме целува, някай, когото харесвам. който има възражения да говори сега, или да мълчи за винаги.
на сутринта осъзнавам, колко ненужен ми е бил купонът със 150 души, накрая в къщи сме все същите стари приятели и пак, като на нова година, ни е далеч по-весело сами. далеч по-добре. боян задава неудобни въпроси. трите седим на канапето и се хилим невротично. харесва ни.
в понеделник съм неадекватно щастлива. неадекватно. закусваме в радинката на ндк. хъси се радва. на работа се усмихвам като удавена в безметежност. начало на нещо, начало на грип, света е леко изместен от очертанията си, защо ли ми е толкова весело, толкова топло, прилив на енергия и после непреодолима умора. във вторник се будя с температура и едвам допълзявам до работа. жегват ме големите й червени ръце на една снимка. запечатва ми се тяхната болка. толкова крехка.

преливане

честно казано, все едно ми е,
кой ще отпие първи от чашката,
жалко, че не могат да ме поделят -
който започне, длъжен се чувства
да допива сам и до дъно,
а после да ме повръща
в ъгъла

сряда, 21 януари 2009 г.

Ъглово куче

Седиш, където те оставих сутринта.
За всичките ми часове на работа
само си мръднал до другата страна на улицата...

Лениво си пресякъл релсите
заедно със слънцето, дрънчащо през януарската мъгла,
и продължаваш да очакваш нещо,
дори когато то отдавна е залязло.

сряда, 7 януари 2009 г.

преобладаваща тишина

ако някой ден се научиш да говориш, прекрасни, какъв чудесен живот ни чака. само какъв.
с йоша се заливаме с някакви безсмислени разговори, в мазето се стеле неудобство по студено и тежко от влагата, хиля се вече по оня безкрайно изнервен начин, а ти отстъпваш, отстъпваш крачка по крачка, ужасен, че трябва да си третия в един шумен личен разговор, местя се защото вече трябва, казвам, и съм щастлива казвам, а ти още малко ще се изпариш.
ако някой ден се научиш да говориш, обещавам, ще ти се радвам, макар вече да не съм способна да изпитам абсолютно нищо сериозно към теб. пороищата отнесоха много нещо миналия юни, почти всичко отнесоха.
напоследък съм нова, променена, някой целуна принцесата, а ти къде беше, някой целуна принцесата и тя откри, че май най й харесва да бъде целувана от най-различни хора, че не й се търчи след някого, че не й се занимава, седи и дава аудиенции, наредете се на опашка. (а ти можеш да си останеш там с наръч лекции в ръка).
в началото на декември ми се случи нещо почти някак си звездно. мисля си за бьорк и любимата си песен, любимата си книга, любимия си образ, и нещо взех че се промених. някой хора и станаха смешни, включително и ти. не злобно смешни, мили ми станаха, ама и смешни, и за това на хижата се хилих до безкрай, смеска от щастие и пълна липса на сериозност, ти разбира се, можеше и да попиташ, но ти никога не говориш, нали така. в един отдавнашен ядосан момент желаех да те наричам "твар безсловесна". сега съм освободена от целия този гняв, объркване, очакване безумия такива, като те видя само ми става смешно, ама наистина без злоба, и все се чудя дали да те целуна. реагирам според обстоятелствата, понякога да, друг път не.
днес се появи и ме прегърна за здрасти, пое инициативата едва ли не. някой ден може дори да проговориш... пиша това и се хиля дори в момента, не знам дали така съм охладняла, защото това май е едно доста истерично поведение. пиша и се хиля. не можеш да си представиш какво нереално усещане за щастие ме е обзело. на тръгване те изпреварих и ти подадох ръка. ако искаш пак да ме прегърнеш трябва да го кажеш, да го произнесеш, защото едно знам и то е че още напролет тотално ми писна да те гоня. искам други хора и други отношения, искам голямо хипарско мазало, никакви граници вече, никакви притеснения, дали имаш място в тази картинка не знам, зависи от теб.
ако някой ден се научиш да говориш, бих те разпитвала тогава какво си чувствал, какво си си мислил, имаш ли нещо общо с човека, който съм си те представяла, всякакви други неща бих те питала.
само дето, само дето и аз май нямам нищо общо с момичето, на което носеше сладки, нещо се е прекъснало, изгорял ми е някакъв бушон за добро, обаче, и съм станала съвсем съвсем друга...