понеделник, 12 ноември 2012 г.

Да стиснеш юмрук - Наоми Шихаб Най

За пръв път по шосето на север от Тампико,
усетих животът да се изплъзва от мен -
барабан в пустинята, който чувах все по-трудно. 
Бях на седем, лежах в колата, 
гледах как палмите завъртат по стъклата шарка, от която ми се гадеше.
Стомахът ми бе пъпеш разцепен под кожата.

"Как разбираш дали ще умреш?" 
примолих се на майка си. 
Пътувахме вече дни наред. 
Със странна сигурност тя ми отговори, 
"Когато вече не можеш да стиснеш юмрук." 

Години по-късно се усмихвам при спомена за това пътуване, 
границите които трябва да прекосим по отделно, 
подпечатани с необоримите си неволи. 
Аз, която не умрях, която още живея, 
все още легнала на задната седалка зад всичките си въпроси, 
стискам и отпускам една малка ръка.

четвъртък, 8 ноември 2012 г.

Не се размеквай

Цял живот да се мяташ
предметите отскачат от стената
като нищо
не оставят никакви пукнатини

накрая
не си ли ти самият
един домат

петък, 14 септември 2012 г.

Къде е паднало

с ръка на сърцето
откриваш,
че го няма

часовничето на месинговата верижка,
което глухо се блъскаше в костта между гърдите

кой гледа времето ти как тупти?

вторник, 4 септември 2012 г.

Фалшив спомен

в нейните разкази не са се запознали така
никакъв катаклизъм не е имало
само засмените лица на приятелите
само лъчите, спрели между листата.
в нейните разкази тя никога не се е сблъсквала
не е преглъщала провала
никога не е оставала непредпочетена.
в нейните разкази отсъстват празните вечери,
миризмата на мухъл,
паническите бягства между етажите.

той пристъпва в слънчевото петно на нейните спомени
движи деликатните си крайници на конци

само когато е сама
и невнимателна
забелязва дупката в тавана.


петък, 31 август 2012 г.

упражнения по безсъние









сряда, 29 август 2012 г.

секънд хенд

отново:
устните зреят и се пукат
започваш  да пробваш чувството, че си преболедувала града

денят е почти нова дреха
пъхаш ръце в непознати джобове


вторник, 21 август 2012 г.

Вътрешен двор

"ОООООНЕЕЕЕЕЕ" изкрещя тази вечер лудата жена, която от месеци повтаряше "дададададададададддаДа. Да. Да. Дадада. да" от отсрещния балкон. Беше изпуснала осеяна с облачета калъфка за възглавница, докато прибираше прането си, и сега облачетата с бавни полюшвания се смъкнаха върху короната на ниската липа на двора. "ОУНЕЕ?"повтори френското момиченце, застанало на прозореца на третия етаж на белещата се кооперация в ляво. Държеше пръчка - от краят й на дълъг конец висеше кукла с парашут от пазарска торбичка. Куклата се лашкаше между антените и дръпваше по някой и друг канал.

Другата луда жена, тази с роклите на цветя и изкуствените мигли, тази дето живееше точно на долния етаж, се разпищя като бебе, защото помисли, че майка й е спряла телевизора. Съседите с покривната тераса от дясно преместиха мушкатата си на последното червено слънце и те мигом станаха червени. Макс се чудеше дали множественото число на "пране" е "пранета". "Съседката е простряла разноцветни пранета, на боядисания си в зелено балкон", повтаряше той като в упражнение по чужд език, докато мижеше срещу отраженията на слънцето в капандурите.

Ядосваха го тези деца, които постоянно врещяха, хвърляха боклук от прозорците и цивреха. Не толкова френското момиченце с кукленските рокли и още по-кукленските букли, колкото близначетата зад чупката на сградата, които наистина само знаеха да надуват гайдата, и онова другото отсреща, което имаше съвсем истински детски автомат. Дуф-дуф-дуф-дуф - и прозорецът му се осветява в епилептични червени и зелени проблясъци.

Ядосваха го също и глупавите кучета, особено пуделът в дясно, който напомняне за собствената му изчезваща коса, вечно лаещият и залепен на решетките на един долен етаж джак-ръсел териер, уж тромавият и достолепен дог, който изпадаше в истерична агресия при вида на малки породи, сякаш не беше сигурен дали иска да ги изяде на една хапка, или да се покатери на масата, да си вдигне фустите и да пищи.

Вбесяваха го и глупавите съседи от олющената кооперация в ляво, които никога нямаше да се погрижат за едно време разкошната й фасада, обсипана с фризове и барелефи, даже с истинска маркизетка над главния вход. Вместо това слагаха пластмасови навеси над балконите си и пластмасови дограми на прозорците си, даже не им махаха лепенките от външната страна, има ли значение, нали те не ги виждат. Всеки път щом имаше мач, усилваха телевизорите си до дупка, та на Макс му беше лесно да разбере защо френското момиченце не иска да учи български. Сигурно не му е лесно на детето, когато дори по радиаторите струи попфолк. Ох, ако става дума, Макс го дразнеше и проклетия бледен юноша отсреща, който всеки следобед излизаше на малкия си отрупан с вехтории балкон, и вдигнал смартфон пред очите си, явно облекчаваше младежката си горест собственоръчно.

Започна да се стъмва и вътрешния двор изгуби доста от грозотата си. Ошмулените тополи издигнаха горди сенки. Паркираните коли сега бяха просто обли купчинки в мрака, разхвърляните съвсем произволно по покривите керемиди се размиха, светнаха гостоприемни златисти прозорци.

Сега ще заработи релето пред олющената кооперация - всеки път, когато някой прекосеше вътрешния двор, светваше чудовищен бял прожектор. Домоуправителят, възрастен саможив кукавел, който заемаше гарсониерата точно над Макс, и поддържаше косата си неподстригана и настърчала като на Айнщайн след електрошок, се заоплаква от суровата светлина и вечната си мигрена. Според него, виновно беше не самото реле, а всички тези селяни, хулигани и лумпени, които си  позволяваха да се мотат наоколо и по тъмно. Тъй като съседите продължиха да сноват из двора, да паркират и мият колите си, да извеждат породистите си животни на разходка, да изхвърлят боклука и да посрещат гости, прожекторът гаснеше и пак светваше в отговор на всяко движение.

Котките се обичаха и мразеха, гонеха се из двора и включваха релето. Група тийнейджъри насяда на двете крадени от парка пейки и запуши споделена цигара. От време на време някой ставаше, загърбваше групата и шуртеше на воля в самораслите люляци. В ръцете им мазно проблясваха двулитрови бири.

Една жена, която Макс никога не беше виждал, защото апартаментът й се падаше някъде зад сгъвката, люсна на балкона си кофа вода, и над мраморната мозайка се заиздига пара. Краката и ръцете й стърчаха мургави от мъжка тениска, очевидно отдолу беше по гащи. Гащи имаше и на въжетата, които виснеха високо над дворчето, закачени на макари от една сграда до друга като сценични декори.

Макс стоеше на прозореца си и гледаше жената. Краката й бяха не само мургави, но и дълги, косата изненадващо руса. Всъщност, под тениската имаше шорти, но толкова къси, че почти нямаха значение. Едното й рамо се беше показало от раздърпаното деколте. Стъпалата й газеха с доволство по мократа мозайка. Струваше му се, че русата коса свети около лъскавите й скули, а тъмнорозовите й устни стават все по-големи. Макс си представи как се хваща за чифт провиснали кюлоти, и прекосява двора по въжетата и макарите като алпинист на тролей. Едва удържаше воя в себе си. После жената се завъртя, косата й се люшна зад нея като отделно същество и босите крака я отведоха обратно в една добре ремонтирана кухня.

- Не се ли нагледа? - сръчка го старата, която и днес беше сложила вечерята, и изобщо цял живот все се грижеше за за него.
Макс повдигна рамене. Какво да гледа. Беше сляп по рождение.

събота, 28 юли 2012 г.

Тайното куче

Най-добре е да си работлив, като другите наоколо й, но вместо това тя се търкаля в леглото, заспива и се буди в телефонни разговори и гръмотевици, изяжда солта и боя на тези дни, меда и сиренето, но празнотата е все по-празна.

Някъде, където е той, корабът се нуждае от два дни и една нощ, за да достигне площадката си за излитане. Някъде разговорите запецват по пейките или по коридорите, чужда ръка потърква седалката на колелото й, и я залива внезапно отвращение. Малката стая се пълни с дъжд и мълнии, котката отръсква косматата си опашка от водата. Тя чува притесненията на неподходящите моменти и тези сини коридори, където светът й се вие, солта и боя, меда и сиренето, гишетата и опашките,  да се извади балконската тента от водостока, нагънала се е там и ще го запуши, да се набият толкова и толкова печати на тези документи, да се фалшифицират подписите му в тази ужасна празнина, там да се изсипят сладоледи и лазани, салати и миш-маши, мед и сирене, след които е жадна, жадна за него, за цялата солена вода помежду им, в тази ужасна празнина където всеки следобед узрява бурята. Четири часа - бремето става нетърпимо. Пет часа - гръмотевиците са благословия, която я събужда, отново потна, объркана, сама. Всеки път, когато заспи забравя, че е останала сама за две седмици. Ръката й търси познатия гръб, но намира само тъмнината на спуснатите пердета, ранните сутрини, късните следобеди, мълчанието.

Един ден й се налага да замине за някъде в последния момент, но на вратата на буса се разколебава. Там седи М, висок и опрешивяващ, и ако още имаше как, сигурно би сменила превоза, защото това ще донесе само проблеми, особено сега, когато трябва да преживее няколко седмици сама, с гладуващи, крещящи вътрешности. Избира място възможно най-далечно от неговото. Другите нервничат, местят самарки, надъхват се, защото им предстоят дни пред публика, снимат началото на пътешествието си с видеокамера. "Кажи нещо". "Леле мале", разтяга тя думите възможно най-страховито "в какво се забърках?" Още в нищо не се е забъркала, но когато момичето от съседната седалка за малко излиза на паркинга, М. сяда на мястото й до пътеката и моментално заспива, блокирайки така всеки път за бягство. В какво се забърках повтаря тя на ум, сигурна, че може да устои, защото сега не е сама, колкото и ужасно сама да се чувства в точно тези няколко дни.



Къщата сега е продухано яйце, което едва се крепи на черупките си. Два бетоновоза с разрушително бучене изливат товара си два етажа под нивото на някогашното мазе. Кривата външна стълба е премахната. От прозорците струи извънземна светлина - нищо че е нощ, десетки работници продължават да укрепват стените и подовете, защото къщата е маска, зад която се развалят зъби, вадят се, набиват се щифтове, зад ослепителната усмивка се ражда нещо ново, запазило от старите си обитатели само декоративните фризове около прозорците - едничката причина защитената фасада все още да се крепи. М. стои на платното след години, тътенът му пречи да забележи, че зад гърба му нетърпеливо се събира цяла колона коли. Зяпа строежа омаян. Тук беше. Тук прекараха една вечер, нищо не казаха, но всичко разбраха, дърпайки конците на неудобството си, тук пожелаха да не прекрачат границите. Върху тайната им изливат бетон и какво значи това - тя заличена ли ще бъде или напротив, консервирана за вечни времена? Тайната им е куче с големината на юмрук забит между ребрата. Куче, което потъва в бетона, само ушите му остават хоризонтални да плават отгоре. Как да се освободи от този образ сега.

Спомня си колко тесни ставаха всички седалки около нея. Но това му беше познато още от преди, от хилядите вечери в парка, още когато беше сама, и все така дръпната, сякаш пазеше него. Как се свиваше и затваряше. Как отказваше непредложеното с поривисти жестове, притеснена и поласкана, но откровено чужда, откровено на онзи, който беше имал неблагоразумието да я остави сама за две седмици, няколко дни мълчание, няколко дни обикаляне из страната с бус. Сценична треска в къщи за гости. Беседи изнесени в трапезарии и читалищни зали. Пристъпите й на гадене по завоите, се преодоляват само по следния начин : тя държи осевата линия с очи и не я пуска. Също не спира да пее. Песен след песен, упорито и понякога фалшиво от родопски народни до пънк, часове наред като радио, това е нишката за която се държи тя.

На няколко пъти пробва да я заговори. Щом разговорът стане твърде личен, насочен към нея самата, от някъде изважда приятеля си като щит. "Какво ще правиш с остатъка от от лятото"- "Ами ние..." "Кажи някоя хубава книга за четене" - "Той сега преди да замине четеше..." "Това ми е любимото парче" - "Да, и на него". Усещаше напрежението й и това го вбесяваше. Желанията и нежеланията й. Тя го докосваше неволно и после се извиняваше засрамено, свиваше се още повече в седалката си, без да пуска от поглед лъкатушещата осева линия. Той самият нямаше подобни угризения. Жена му не беше фактор. Беше сложила сандвичи в раницата му, страхотни сандвичи, които всички в буса одобриха, беше качила хубава музика на плейъра му, беше му подарила пуловер, те двамата уважаваха свободата си и той я обичаше, но това тук беше друго, това си беше пътуване, а той мразеше, ужасно мразеше да се ограничава, да се съобразява с хора, които не са наоколо му, и с неща, които принадлежаха на обичайния му живот.



Още преди двеста километра да са минали грозно ще се награбят. От това се страхуваше тя, натрапчивото желание да го целуне. Ще преминат всички граници, които тя с радост приема. Просто защото случайността ги е сложила един до друг на тези седалки, твърде близо, кожата й улавя топлината му, тя може да го помирише, чува дишането му, не, не случайността, защото той съвсем нарочно седна до нея и продължи да го прави в следващите дни. Той, който винаги е бил зает. Той, който винаги я беше парализирал с присъствието си, с гласа си. Знае ли или не знае за всичките тези години, в които в нейната фантазия те двамата са преживявали моменти, далеч по-малко неудобни от реалните. За всичко, което е минавало през главата й, преди щастливо да се заземи в ръцете на приятеля си, преди да разбере, че всички подобни фантазии бледнеят пред това просто да си с когото трябва, с когото си направен да бъдеш, с когото си пасвате като зарастваща рана и всичко в животите ви престава да се хвърля в непредсказуемите посоки на разни взривове и сривове. Сигурно знае, защото не  спира да поддържа този тегав разговор. Тя е пределно ясна, но той продължава да я разпитва за това и онова, да се оказва все на пътя на жестовете й, да й диша във врата. Бусът лангърка полузаспалите си пътници. Стъмва се. Пресечената линия в средата на пътя не може да се прочете, а само да се следва.

Една от вечерите са на морето. Вълните се блъскат като врабци в прозорците. Само че какви врабци, врабци по-големи от тях самите, "ако тези вълни са врабци, то ние сме еднодневки пред тях", казва тя и се умълчават. М. седи точно над грохота и пръските. Тя е застанала малко по-назад на скалата, сякаш специално не желае да се приближи. Наблюдава плешивото петно на гърба на главата му и се чуди той виждал ли го е. В нещо което отдавна беше чела, една жена описваше умилението си от подобна плешивина, която й напомняла на изтрито старо плюшено мече. Искало й се да целуне голото място. Образа на олиселия плюш й носи само погнуса, но умилението разбира. Това петно е зона на уязвимост, ахилесова плешивина, която моли да бъде докосната и ранена.

Другите вечерят, скрити зад стъклените прегради на ресторанта. Вълните размятат пробит пластмасов бидон, който с мъчително упорство повтаря сблъсъка си с една точно определена скала десетки, стотици, хиляди пъти. Става съвсем нетърпимо решава тя и без чао, без нищо, отива да се пребори с вечерята си. Краката й са още меки от завоите, главата я боли, коремът й се върти на центрофуга, а какво искаше да каже М. с това "айде да се поразходим" в ухото й, навежда се над нея с целия си двуметров ръст, дъхът му замита лицето й, и после никаква разходка, слизат по стълбищата само, до първата надморска скала и той сяда. Луната точно тогава решава да изгрее насреща им ярко оранжева. Отразява се в голото петно. Ще се издрайфам, помисля си тя и остава няколко стъпки зад него разколебана - да седне на тесния камък отпред ще значи да го докосне, защото повече място няма, но на нея направо й иде да го бутне от ръба в този момент.

Седнала вече на масата, затваря очи в опит да види лицето на приятеля си. Размесват се познатите черти, които тя не знае как да сглоби, скула с устна по средата, око на челото, белега на слепоочието, бенки, които може би принадлежат на гърба му, бавните, едри къдрици, наболата брада. Няма смисъл, трудно би могла да пресъздаде лицето му. Онзи човек на камъка на вън, той има красиво лице, но какво от това. Очите й не работят така, тя не би могла дори да запомни как изглежда той, или който и да било друг, в интерес на истината, и тогава красотата се обезсмисля, онова докосване на абсолютното оголване, месо в месо, кокал в кокал, сякаш тя и приятеля й са били одрани, то се оказва много по важно от всякакви плътни устни и горящи очи. Това не разбира чакащият на камъка, който може би обхванат от семейна скука е решил, че на това пътуване трябва да си играем с огъня, не по-скоро с жичките на бомбата наречена моментна самота. Ох, какво клише е това с огъня, любовта не е огън, а голо месо, голо месо и мозъци които разбират, че работят по-добре заедно отколкото поотделно.


На вечерята тя говори за приятеля си. Уж без да иска, но само за това говори. Яде много, гаденето явно е преминало и наваксва за всичките часове, в които се е гънела в ембрионална поза, с позеленяло лице упорито обърнато към прозореца. М. се е смълчал, от време на време прихва като насила на шегите, които се носят над масата. Не му се яде. Пие му се. Кръчмарят вари собствена ракия и няколкото мъже в групата поръчват. Тя е почерняла за няколко дни в буса, мисли си М., сам напълно лишен от способността да си сменя цвета. Почерняла е без дори да излиза на вън по светло. Жените в компанията поставят ръцете си една до друга в опит да преценят коя е най-черна. Най-черна е тя естествено, но защо така реагира, "уф каква досада" казва струята въздух, с която издухва косата от челото си. Десертът й идва в повече, изоставя го и отива да спи, клепачите й поддават под тежестта на километрите.

Тогава го чува. Навън е и е сама, улицата зад кръчмата е скрита от морето и изпод стълбите на къщата за гости едва излиза приглушено скимтене. Стълбата е самоделна, излята противно на всяка архитектурна логика. Образува се ниша, която не се вижда от улицата и няма за какво да се използва. Там има нещо, с размера на котка, което всъщност е куче. Опашката му тупка по циментовия под. Кучето е може би старо, или болно или просто уплашено, защото не помръдва от мястото си, когато тя посяга да го докосне, само се навива на още по стегнато кравайче. Изведнъж я удря умората, пътя, липсата му, всички предупреждения на деня се изсипват на раменете й, и тя сяда, подпряла гръб на бодящата стена на къщата, готова да продаде бъбрек за една прегръдка, гледа кучето, вече изгасила фенерчето на телефона си. Просто една тъмна сянка в ъгъла на ъгъла, тайно куче, което никой не би могъл да види от улицата. Така се заспива.

М. се появява малко по-късно и за малко да не я забележи. Тя спи в ъгълчето зад витата стълба, или само седи със затворени очи, защото ги отваря, когато той я поглежда. "Тук има едно куче", шепне. "Едно съвсем малко и много смешно тайно куче." Улицата е тиха. Паважът блести като рибешки люспи, но морето почти не се чува. Сега е може би моментът мисли си М. докато прикляка до нея в ъгълчето. Кучето наистина е много малко, той го взима за котка в началото, но не и с тези големи клепнали уши. "Смешно куче. тукашната крайморска порода". Казва още няколко неща, но тя мълчи, цялото й внимание е заложено на кучето.

"Сега си имаме тайно куче" казва тя и реже произволна жичка. Все им е неудобно както са седнали. Десетина пъти се наместват глупаво да не би някой по погрешка да докосне ръката на другия. Стъписват ги армиите от щурци, които изведнъж настъпват над улиците на градчето, с влудяващо жужене. Лампата над главите им угасва. "Колко много звезди си имат в този град". "Да, жена ми е луда по космоса, даже си взе някакъв любителски телескоп и по цяла нощ седим на балкона и зяпаме..." Но М. се усеща и спира. Тя се изхилва нервно като шамар. Ще му намери на това тайно куче нещо да яде. М. ще си ляга. Паузите между всяка дума, всяко помръдване се проточват все по-нетърпими, и той се зачудва в кой край на вселената се намира тази улица, свързана ли е с остатъка от света, има ли връщане назад или те са попаднали в някакъв спонтанно материализирал се декор, джоб във времето, където дори щурците свирят фалшиво, и откъдето няма излизане.

Тя отива до ресторанта да измоли недоядените кюфтета на колегите. Той би си легнал, но точно тогава тайното куче се измъква от нишата под стълбата и хуква да бяга по златистия паваж на улицата. Изправено е по-скоро с големината на юмрук.

четвъртък, 5 юли 2012 г.

Всемогъщите бързолети

Те се въртят привечер във вътрешните дворове,
от лупингите им между етажите ти се завива свят.
Почти проплакваш, наранена от тази примитивна грация.

Какво е щастието?
да пазиш равновесие
да взимаш завоя
да летиш
да усещаш писъка на всеки мускул в тялото си.
Щастието не е различно от карането на колело или черешите в устата ти.
От лекотата, с която нещата те чакат по клоните.
Нещастието също не е различно от тези две ръце,
от невъзможността да падаш свирепо между редовете,
после божествено да се спасяваш със извивка
в последния момент.


петък, 22 юни 2012 г.

Друга земя

чужди хора гледат моите холандски облаци
ниската земя на покривите
бледият тийнейджър на балкона,
момичето което пее на дезодоранта си
дебелият пушач пред офиса си
голата двойка
прането
чужди хора гледат широкото ми северно небе
изкачват стълбите ми
открадват картата на моя град
отново е юни и лястовиците крещят
теб те няма във всики тези стаи
проронвам по някоя сълза
докато режа лук за лещата.

вторник, 12 юни 2012 г.

искам си подаръка

Началото на юни е и Алина си блъска главата как да си купи черешки. Напазарувала е важните покупки - хляб, маслини, кучешка и котешка храна и върви по слънцето към къщи. Пешеходните зони на София са приятни, изпълнени с жени, които едва са дочакали първите топли дни за да се хвърлят в летните си рокли. Алина е малко кисела, защото й се яде плод и зеленчук, но още известно време ще трябва да се осланят на запасите от варива у дома. Поне слънцето е безплатно, мисли си, и благодари на незнайния вятър отвял току що четири седмици дъжд. Изпод сивата й, удобна като нощница рокля се показват чифт блаженстващи, вече измургавели крака, в ортопедични сандали. Край с гадните дънки, край с тежките боти и сърбящите чорапогащници - събота и неделя с кучето в парка и пищялите й се излъскват като горена захар.

Има късмет, че по пътя й няма сергии с ягоди и череши, иначе можеше и да не успее така дълго да задържи доброто си настроение, макар че, обективно погледнато би трябвало да е доволна - от някъде се появиха десет кинта, точно когато сериозно се чудеше с какво да нахрани кучето и котката си. След пет-шестина от тези месеци, Алина вече е напълно уверена, че в момента на пълна закъсвация винаги от някъде ще се появят едни десет лева и ще закърпят положението. Поне от глад нямаше загинат.

Приятелят й едва се измъква от работа за да й бутне парите в ръката - държат го от осем и половина сутринта, до след полунощ и поне за сега не му плащат, но пък е работа мечта, съгласява се Алина с него. Най-накрая една работа мечта. Така или иначе, всичко това едно временно положение, което обещава след няколко месеца само да се подобри. Не се тревожат от бъдещето. Само се разстройват, че пропускат сезона на ягодите и черешите, не че няма да има и  други такива, Алина се мъчи да гледа философски на нещата, приятелят й изобщо няма нито сили нито време да гледа.

След пазара й остава лев и нещо и Алина спира на една сергия за цветя, просто да позяпа целия розово-червен кич от петунии и мушката, белите азалии, каланхоетата - като лачени. Тя си има цветя, при това много - повечето са мушката прихванати от чупки, но на терасата грее слънце едва втори следобед, а по сергиите са изложени готови и цъфнали чудеса, очевидно прекарали последните месеци на изкуствено осветление. Теоретично би трябвало да купи цвете. Чака едни пари от някакъв съдебен депозит да й се върнат. Чака ги вече месеци и месеци, след като случайно се сблъска в съда със стар познат,  който предложи да улесни нещата, иначе щяло да отнеме цели пет месеца. От както я е запознал с колежките си в съда са минали вече 6.

Междувременно, се плащат някакви вноски, които тази сума би погасила на веднъж. Ето я една от причините за временно гадното положение на нещата. Познатият намеква, че Алина трябва някак да изрази благодарността си. Не нещо голямо, разбира се, бонбони, бутилка, саксийка, нещо такова и дискретно, нали. На Алина й трябват 3 месеца, и цял куп проверки в съда за да проумее, че познатият е имал предвид предварително, а не както тя си е представяла - парите идват, викат я да подпише някакви документи и тя изразява спонтанната си радост и облекчение с изненадващо подаръче. В нейния вариант би го направила дори без угризения. Толкова безумно щастлива би била ако държавата благоволи да й върне собствените й пари, оставени в депозит, че вероятно би почерпила.

Предварителната част обаче й присяда на гърлото. Какво е сега това - някаква Пача в някаква канцелария, която чисто и просто трябва да си постави подписа някъде, но няма да си направи труда преди някой да й принесе в жертва нещо дребно, но от сърце. Формално Пачата е длъжна да си даде подписа под този документ. И пак формално, никъде не пише кога. Алина е расла в нереална среда, тя е чувала за подкупи, но никога не се е сблъсквала с тях и винаги си е представяла, че все пак става дума за някакви много пари, от които корумпираният се нуждае по тежки семейни причини : болни деца и родители, напукана носеща стена на къщата, за операция на кучето или кой знае. Думата "пача" обичайно не е част от речника на вегетарианката Алина. От мисълта, че някой може да ти прави живота труден за едната кутия бонбони просто й се гади. Това не е корупция. Това е някакъв дребнав канцеларски тормоз, и лицето на Пачата се разраства в спомените на Алина до нещо гигантско, разплуто, поресто и подуто, обкръжено с електрически пукащата й жълта коса, устата й, намазана с перлено розово червило се разтяга около здравите й петнисти като гранитни плочи зъби. "Искам си подаръка" скърца уродлив гласец в ушите на Алина, и всичко това щеше да е смешно, ако не я вбесяваше толкова, че чак краката й да треперят. "Аз съм изяла канцеларката" мисли си. Като голямо парче евтина развалена паста, с розова глазура, която сега се смарангясва в корема ми. Нещо с маслен крем и мармалад. С мирис на вкиснато и есенция на ром. Гледайте Алина - стои до сергията с цветя, стомахът й върти на центрофуга, тресе се цялата и лицето й застива в началото на подъл главобол. Дали пък да не й вземе някакви намалени бонбони от супермаркета - нещо с изтекъл срок на годност, което да й разкаже играта на тази Пача. Ама тогава никога няма да се подпише където-както.
- Левче и е ваше. - чува Алина гласа на продавачката из мътеницата на собствената си слънчасала глава. Стои пред красива порцеланова кашпа, в която от късо, голо стъбло се разтваря единично жълто цвете, голямо колкото широкопола шапка -  пищно, ароматно и напълно непознато.
- Левче? Ама Вие сериозно ли?
продавачката.

В куфара с богатствата, както Алина нарича купчината опаковъчни хартии, панделки, мъниста, прежди, телове, миди и други чудеса, специално събирани за разни ръчни занимавки, има точно необходимия цвят матово жълт целофан, и дори парче ябълкова органза. Алина опакова с умение и ярост. Като иска подарък, Пачата, ще го има. "На бас, че такава красота не си е представяла. И дали пък на де й лепна едно посвещение от тайния любовник. И то така, че всички да го видят. Не помня обаче, тя халка имаше ли или нямаше. Да не вземе пък да се зарадва на почитателите си." Минават й през главата и други идеи - да зарови някоя нелегална семка и след месец грижи да й прати куките. Или пък бомба. Изобщо, Алина гърми и трещи, тропа с широки крачки по ламината и бута предмети из приятно стъмнения апартамент. Само ръцете й не треперят - сръчна е, винаги е умеела да се съсредоточава върху дребни задачи.

Тези коридори са тъмни и мръсни, препълнени с шкафове, и кантонерки. Тук и там счупени тръбни столове са струпани един върху друг. Светлината влиза хладна през някакви далечни прозорци и завива покрай сглобяемите бели стени на гишетата. Зад тях, преградени от лавици и гардероби в лабиринт от полуотворени кабинки, седят хиляди женици които жужат, тропат на оцапаните си клавиатури или търкат китки по страниците на козметични каталози и преценяват ароматите полепнали по тях. Каталозите се местят от бюро на бюро, от кабинка на кабинка, и ароматите в тях принадлежат на други колежки. Горещо е въпреки дебелите каменни стени на сградата, която диша тежко с осемте си етажа и хилядите си преплетени коридори, като куче, едва намерило сянка. 

Пачата има отделен кабинет, където може да си пуши, уютно поседнала под покафенелия таван, осветена от мека и ласкава кафеникава светлина, плахо прокрадваща се през катранените прозорци. Алина се мъчи да прекара линии между черните кръгове по балатума, покриващ бюрото. Точките не приличат на нищо познато. Нищо което може да и подскаже как да подхване обяснението за великолепно опакованото и наистина невероятно тропическо цвете в ръцете си. Стои на вратата -  зайче във фаровете на кола, но погледът на Канцеларката не свети заплашително. Очите й са сини и глупави, срещу телевизора на живота. Устата й е увиснала от единия край като размекната дъвка. Ръцете и, покрити с редки черни косъмчета се стелят по бюрото. Минали са месеци, трябва да каже коя е, и защо е дошла, иначе няма никакъв смисъл от тая саксия, но Алина усеща, че ако се опита, ще се разреве.
- Подаръче, - изстрелва - обича на слънце, полива се рядко. - тръсва саксията в най-отдалечения от Пачата край на бюрото и изчезва обратно в коридора с най-широките възможни крачки. Още на другия ден получава призовка да си прибере парите от съда, прибира си ги и си плаща парното, въпреки всеобщата паника поради изчезването на някакъв много важен архив. 

В жълтия трамвай към къщи Паша сияе, прегърнала красивото жълто цвете, в красивата жълта опаковка. Мисли си, може би, че си отиват със жълтата й коса. Бабичките я зяпат възхитено, останалите внимателно заобикалят масивната дама. Масивна дама, на Паша й харесва изразът, звучи достолепно, пък и тя е голяма наистина, мъжът й има по-тънки глезени и китки от нея, по-тесен гръден кош, някога докато е била в гимназията Паша е била в отбора по хвърляне на гюле, и почти са щели да я допуснат до международни състезания, почти, защото тогава някакви кръвни тестове не излезли както трябва.

Паша триумфира и на улицата със саксията в ръка. Краката й стъпват тежко и сигурно на тънките токчета, екзотичната й рокля от индийския магазин се вее леко на летния ветрец, слънцето блести в  косата й. Жени и мъже се обръщат след нея, даже уличните кучета отстъпват уважително и снишават предниците си, сякаш се кланят.  Освобождава малко място на остъкления балкон. Кактусите и без това са твърде много. Всеки път, когато някоя заблудена душа й донесе кактус, се изкушава да го накара да почака още седмица две, преди да да се подпише на документите му. Колко добри чувства трябва да питаеш към някого, за да му подариш нещо, което не само е цялото в бодли, но на практика няма и никаква нужда от грижа. Два пъти в годината, на именния и рождения си ден, свекърва й получава от Паша кактуси за подарък и много им се радва. Друго растение не би оцеляло надупчената памет на свекървата.

Паша завърта поредното убийствено ядене. Обича да готви, а още повече обича да чува от мъжа си колко по-вкусни са й манджите от тези на свекървата. Горещо е, поти се над сварените джоланчета, и крачета, докато ги обезкостява, после изсипва месото и коренчетата върху фасула на дъното на няколко големи порцеланови купи, залива ги с прецедения бульон и пъха купите в хладилника за да се желира пачата. Паша не мисли когато готви. Не гледа часовници и рецепти. Разбира кога яденето е готово по миризмата, за пачата съди по еластичността й, и е сигурна, че това я прави творец. Когато съпругът й се връща от скучната си работа в Института, с потни петна по бялата си риза и коса залепнала за челото, открива масата перфектно подредена като за празник. Дошло е лято и Паша иска да го отбележи. Той си сипва два пъти, и после допълнително, и както винаги Паша се чуди, къде се побира всичката тая храна в тялото на мъжа й, който прилича на кос.

Често се буди от шумове, сънят й е неспокоен, чува крадци и земетресения, линейките я вдигат на крак, резките спирачки я карат да се препоти. Съпругът спи, преял като Кумчо Вълчо, би го събудила, както обикновено, за да отиде да види, че няма никой, че нищо не се случва, така че заспивай, мецано, но този път със сигурност има някой в хола, тя чува трополене и трошене, хрускане и примляскване, награбва нощната лампа за стойката както е виждала по филмите, и тръгва като на война. Балконската врата зее и нещо се мърда там - голяма сянка, която ту се навежда към пода, ту надига рошава си глава почти до тавана. Звукът от постоянно преглъщане, от парчетата керамика, които се дерат едно в друго,  като натрошени зъби, търкащи се във възпалена и подута уста, звукът от шумоленето на листата в нейната домашна джунгла, от етажерките, които мъжът й скова падат саксийки, докато странното същество се навежда и изправя, навежда и изправя - черен силует в оранжевата светлина на уличните лампи.

"Сънувам. Тая пикла нещо ме урочаса", решава Паша, връща лампата на масичката до леглото и бързо заспива. На сутринта, на мястото на лампата стои новото жълто цвете, все още в целофанената си опаковка. Мъжът й все така сладко си спи, но долната му половина я няма. В стената между хола и спалнята, в ляво от вратата има дупка. Липсват хапки от маси и столове, а на остъкленият балкон не е останала нито саксия. "Сънувам още" повтаря Паша докато се върти в кръг за да огледа загубите и разрушенията, после сама не знае защо, прегръща цветето и все така триумфираща се качва на жълтия трамвай  към съда. Докато купува зеле в обедната почивка, цветето изяжда  гардероба с архива на 359865348673656-ми състав, задавя се и умира.

четвъртък, 31 май 2012 г.

Пукнатини

В следващите дни - нервен смях. Нещата са се пропукали. Комините се навеждат над улиците, проронваме по някоя отломка. Оставаме с постоянното усещане, че земята продължава да се движи под краката ни. По улиците крачим с моряшки походки. Не ни е страх, но нещо ни стиска, кара ни да подскачаме непрекъснато, да се радваме шумно, да не спим, изведнъж се заемаме с толкова много неща. Земята диша под тънките ни черупки, тук таме ги напуква, но след толкова много вторични трусове, не ни е страх. По-скоро сме нетърпеливи какво ще се излюпи от там.

Вече четвърта седмица не спира да вали - в добрите дни сутрин е слънчево, после ни сполитат буря-две. В лошите се будим от ноемврийски студ, и мракът цял ден не слиза от небето. Обикаляме внимателно оградените с предупредителни ленти места. Постепенно ни става ясно - градът се рони, някъде пада дърво, другаде тротоара се надига - водата пълни запуснатите от общината изкуствени езера, и дори локвите в парка гъмжат от попови лъжички. Става ни ясно, че едно земетресение нанася по-малко повреди от една редова софийска буря, това ни става ясно. Пред къщи се е отчупва клон и напълно смазва две паркирани коли. Кабелите висят през улицата като ластици за скачане. Мъже с моторни резачки разчистват кашата.

Водата задълбочава пукнатините - дали отнася лепилото, което е държало нещата заедно или нещо набъбва, и се кани да се излюпи. Дали градът расте или старее. В една локва огромна кафява пеперуда се бори за живота си. На бордюра, точно до локвата стои сива врана. Върти главата си ту на една, ту на друга страна, защото очите й са твърде далече за да могат едновременно да гледат един и същи предмет. Чуди се дали да пристъпи към леката си следобедна закуска. Кучето се хвърля весело завъртяло задница към враната.

От месеци се опитваме да установим контакт с тях, една гигантска колония врани се е настанила на границата между нашия и съседния парк. Зимата се събираха на многохилядни ята, които обикаляха центъра с онази влудяваща пикселизирана настоятелност, в която се превръщат мислите, когато пробваме да не ги мислим. Въртяха се и се въртяха упорито над главите ни и някои хора намираха нещо зловещо в тях. Една по една, обаче, враните са симпатични - умни и нахални птици, които се приближават да те разгледат, първо с едното око, после с другото, ровичкат с професионални жестове в кошчетата за боклук, от време на време прелитат ниско над главите ни за да ни напомнят, че дадена територия си е лично тяхна и се заяждат с по-дребните кучета в парка.

В една от най-студените вечери на тая зима, излизаме на разходка. В краката на Хъси тропва орех. Тя го подушва с минимален ентусиазъм и от дървото над нас се чува възмутен грак. Враната прелита точно над гърба й. Хъси се втурва да я гони с онези смешни движения, които на кучешки са сигнал за игра. Секунди по-късно двете бавно се обикалят. Враната бърбори. Опитвам се да имитирам звука й. Отговаря ми. Повтарям го два пъти. Тя също. Аз три пъти. Тя три пъти и отлита. На следващите разходки слиза да ни види.

Минала е около половин година, но не е лято. Вали и вали. Кучето се опитва да потопи пеперудата с лапа. Изпъждам го. Докато враната минава на няколко пъти над главата ми в бръснещ полет, разглеждам пеперудата. Наистина е огромна, най-голямата, която съм виждала, а и изобщо не изглежда тукашна. Прашецът й се е изронил. Тук таме по косматото й тяло блестят капки. Като малки вярвахме, че без този прашец пеперудите не могат да летят и умират. Вероятно някой ни го е казал, за да не ги докосваме с грубите си детски ръчички. Хващам я внимателно за крайчетата на крилата. Изглежда няма други поражения. Неочаквано мощните й крака се вкопчват в ръката ми. Хъси подскача превъзбудено наоколо, нещо което тя по принцип не прави, дори докато й сипвам храната. Моето спокойно и резервирано, при това възрастно, куче се държи съвсем като дете. Дай да видя, дай, дай да видя. Едвам се откопчвам от пеперудата за да я поставя върху дънера на един стотинагодишен кестен. Кората му е напукана, тя опъва крила за да ги изсуши. Пак започва да вали.

Асфалтовите алеи са се напукали. Мисля си, че вероятно това е станало, когато се стопи всичкия тоя сняг. След земетресението смe твърде наблюдателни - усещамe вибрациите от собствените си стъпки по пода в къщи, все едно смe слонове, непрекъснато се ослушваме и оглеждаме, сякаш колекционираме вторичните трусове. Разглеждам пукнатините тук и там, спестявам си само тези по стълбищата в радиото - честно казано, в асансьора се чувствам по спокойно. Не мога да се съсредоточа тези дни, сетивата ми ловят всичко на пълни обороти, все едно обичайната майска маниакалност не е достатъчна.

Пеперудата е имаго - образ, при това образ, който се мярва за кратко някъде между дългите дни плюскане и трите безкрайни чакания необходими на вида. Пеперудата я има колкото да напука какавидата си, да се пребори с нея, да разгъне мокрите си лепкави криле. Тя не бърза с летенето, защото идва зима, скрива се в напуканата корана някое дърво и се изключва. Някои се събуждат на пролет - оцелелите след по-суровите зими сигурно се броят на пръсти.

На втората година пеперудата живее като рок звезда, бърза да се разпише някъде, някак, работи върху образа си, преди май да се напука, преди да я отнесат градските хищници. Пеперудата е образ, който трябва да пренесе една информация от тук до там, за да може някой да добрува и лази в следващия си живот. След земетресението вероятно сме пеперуди, защото да си гъсеница изведнъж се оказва много трудно. Ще ти се нито едно от пипалата ти да не докосва земята.

Чудя се трябва ли да се намесвам. Сивите врани не могат да живеят само на вафли като мен. Тази сигурно има и малки сега иначе защо ще ми налита и така странно ще криви напред крака, докато се опитва да достигне дънера. Кой е прав в този странен кръг, кой е жертвата - пеперудата, локвата, враната, кучето, кестенът, дъждът, човекът който смята, че може да "оправи нещата", докато природата си върши каквото си поиска. Кръгът се напуква. Що за глупост, да вадиш пеперуди от локвите, когато земята се напуква и диша под краката ти, корените та дърветата набъбват и разместват плочките, бръшлянът може да начупи сградата, върху която пълзи, като обикновенна бисквита, и после да я държи на място с корените си години наред, докато някой глупак не пожелае да го пресече, за да се отърве от плъховете, които тези дни бягат от наводненото корито на Перловец.

Дъждът се засилва. Къде са всичките хора сега, дали водата ги е отнесла из пукнатините, или висят като мокри какавиди по клоните на джанките и чакат някакво лято да назрее. Пред краката ми тромава, като пияна, подскача премръзнала жаба. Подскача на забавен кадър, все едно целият свят би и отстъпил. Хъси действително се дръпва - кучето го е страх от жаби и това си е. Завалява още по-силно. В парка  срещу Университета не е останал никой - само аз, тя и цялата тая дива природа, която бумти в средата на града, която гълта клаксоните, сирените и броенето до дванайсет.

петък, 25 май 2012 г.

Русалка

Има толкова много кафенета в София и повечето си приличат. Зад баровете стоят жени със сива кожа и прогорена от изрусителя коса. Пушекът се събира покрай витрините. Столчетата са пластмасови. На фона на някоя музикална телевизия, пенсионери режат тулумби с вилици. Жанра е неясен, това е универсално кафене - сутрин опашка за някоя прехвалена но гадна марка кафе, воднисти капучинота, които ще ти помогнат да се освободиш от тежестта в стомаха си, баница на микровълнова, жените тръскат чадърите си по плочките, мъжете се мъчат да не се усмихнат.

Малко по-късно идват гимназистите - губят часове над мляко с нес, пушат и кашлят, хвърлят си горестни погледи, оправят си тениските, говорят по телефоните. Ако в голямото междучасие се нареди опашка от дечурлига, защото са пуснали някакъв особено популярен вид снакс, в кафенето започва едно грубо заяждане.

Рано след обед пенсионерите никога не бързат. Играят карти, събират се по десет на тесните масички, броят стотинките за някоя спаружена паста, продавачката гледа с погнуса нагънатите им ръце и е сигурна , че всички тези часове, в които оборота се трупа в чекмеджето на касовия апарат са само подготовка за вечерта. Вечерта е истинското време на едно кафене казва си тя, доволна, че бирите вече са се изстудили и очакват първите майчета да добутат количките с ревливите си деца. Само след няколко часа, казва си, почва мачът, и тогава идва истинското време за едно кафене, нищо че вали, че масите на вън няма да ги ползваме, съседите пък този път няма да се оплакват от шума. Тук, мили баби предлагаме качествен нощен живот, след като си изядете козниците и добушите, а вие или ще ме чувате като ви казвам да не местите столчетата, или признавате, че сте глухи и нощният шум не би могъл да ви пречи.
Ако влезна след седем, пепелниците са пълни с люспи от семки. Разпорени пакетчета чипсове и фъстъци лежат по мастите. Мъжете пият бири и зяпат екрана. Жените се хилят кресливо. Оглеждам се но не те намирам. Излизам обратно между панелките. По външните масички блестят капки, кварталът е тих. В Младост ми остават още 3 микрорайона. Горе-долу по един микрорайон на нощ, не се отчайвам, все някъде ще я намеря.

Завалява отново, хубавият месец май тази година е доста грозен. Бутам се в следващото кафене. Казва се "Клаудия", и за да стигнеш до бара трябва да минеш под своеобразна арка - най-големият фикус, който съм виждал, вероятно от първото проплакване на частната инициатива вие клони покрай тавана, стените и витрината. Кафеджията е прорязал коридор до вътрешността на заведението, достатъчно широк, за да пропусне дори самия него, приличен на автоцистерна.

Със сигурност не е тук, но отвън долита трополенето на градушка, така че мрачно поръчвам едно кафе. Собственикът пита върви ли. Отговарям му, че не знам. Сега мога мълчаливо да ближа кафето си докато навън престане да се сипе лед.

В един на обяд слънцето се поколебава на прозореца, но не влиза в стаята. Оглеждам съзвездията от чорапи по пода. Лошо ми е. Подозирам, че има нещо общо с мастика. "Намери ме" продължава да се хили тя на вратата на кафенето, докато мен ме изтърколват в таксито. Вали дъжд. Гърми и трещи. Усмивката й изглежда крива на светкавиците. "Чао, миличък! Намери ме! Ахахаха!" Какво не бих дал да бях от онези, които всичко могат да си изплачат пред порцелановия господ.

В четири Майка се появява без предупреждение, заварва ме още по гащи и се намръщва. Майка е пенсиониран социален работник и хич не може да го понесе. Обикаля по домовете на близките си и им носи кутии храна, от онези, които се сглобяват по три с дръжка. Носи винаги първо второ и трето, както 35 години е правила за своите беззъби и самотни старци. Излъгвам я, че съм взел нощна смяна, за да си изчистя петъка. Излъгвам я, че след час заминаваме с приятелката ми за Копривщица. Излъгвам я, че имам приятелка. Излъгвам я, че всичко ще си изям и че ужасно се радвам на супата топчета и малебито. Мозъкът ми е супа топчета, краката ми са малеби. Майка дръпва една реч за това колко мързелив бил баща ми, (който в този час вероятно вече цака белот в едно от тея квартални кафенета) и как тя трябвало всичко сама да прави, и как добре, че така добре се грижела за нас, защото без нея нямало да има кой дупето да ни обърше. Седнал съм на  ръба на дивана в демонстративно съкрушена поза - мек гръб, наведена глава, ръце подпрени на хилавите ми, космати крака с длани провиснали между тях. Мълчаливо гледам единия си чорап, от другия явно съм се освободил нощес. Остатъкът от дивана е зает от всякакви боклуци, които майка ми сочи с погнуса.

В шест нула-нула, краят на смяната, звънва колежката Павлина да пита "Ти вееерно ли бе?". Колежката Павлина е нова и сигурно за това се разбираме така добре. Старая се да не обръщам внимание на подмятанията, че "таа е от комуна". Колежката Павлина си носи цгарата в огромните флешове на ушите и може да дрънка до края на смяната. Скатавам се на завет зад цялата тая логорея като в пещерата зад водопад и си мълча. Ако ще и надзирателка в Аушвиц да е била.
- Какво верно ли бе? - и тук краката ми отново се обръщат на малеби, като онова, което отиде директно в канала. Думата запречва целия ми мисловен поток. Очевидно вчера съм напуснал работа при това с апломб. - Абе, Павлинката, каква беше оная русалка снощи? Ти видя ли я? - тук бившата вече колежка заявява че "брутално си изтрещял копеле, напълно си болен," и затваря.

Зелената й рокля, рибешки люспи. С Павлинката пием някакви менти. Смеем се. Зелената й рокля, е седнала до нас, косата й е мокра и лъскава, от нея се сипят бисери закачени на фиби, ръката й излива нещо в чашата ми, магическа химическа реакция, зелената й рокля е в чашата ми, проблясват люспи. Навеждам се към русалката и се целуваме. Още облаци и се целуваме. Такси и се целуваме. Панелен квартал и се целуваме. Мократа й коса лепне по лицето ми.
Русалката ме дръпва в някакво кафене. От онея които ги има на всякъде в София, дето са денонощни, и знам, че през деня си имат предсказуема хореография. Вътре смърди на прегоряла трета цедка и пепелници пълни с вода. Пушат бакшиши със шкембета, които едва се побират зад волана. Зад бара суха жена с крещящо червена коса на вафлички разтваря супа на прах в омекнала пластмасова чашка. Супата е зелена. Нищо не изглежда наред. Трябва да избягаме с тебе, викам й, ти къде живееш, в Панчеревското езеро ли, не, в Езерото с Лилиите, не, в Ариана, не бе тука горе живея, ей тука горе в блока хили се тя. Лъскавата й рокля е като рибя опашка, плъзгам ръка по нея. Кафеджийката ме гледа със зелени очи като счупени бутилки. Нещо си говори по мобилния и ме гледа на смърт. Целувам моята русалка още веднъж и отпред спира такси. Целувам я още веднъж и отлитам в другия край на кафенето. Пластмасови столчета. Тръбни масички. Плочки от мръсен мрамор. Барът е облепен с огледалца, в които ясно виждам, че ми тече кръв от носа. Из зад жилавото рамо на кльощавия й баща, който ме тика в таксито гледам Русалката стои на вратата и ми маха. "Чао, миличък!" хили се "Намери ме! Ахахаха!". После не знам - завои, светофари, локви отразяват реклами.

В следващите няколко дни начертавам план. Хубавото е, че в София не всички квартали са панелни, мога с чисто сърце да изключа около една четвърт. Тръгвам след осем, защото съм сигурен, че на светло няма да я срещна. Обикалям системно, блок по блок, гараж по гараж. Някъде само надничам, другаде, особено ако завали, сядам да пия кафе. Ясно е, че няма да се спи. Нощем по тези места се мълчи, всеки гледа в чашата си, телевизорите бучат с новини за наводнения. Научавам ритъма - кога минават последните автобуси, кога тролеите. Прибирам се по мокрите улици по светло, пеша, разминавам се със сънени ученичета и пияни абитуриенти, оглеждам щетите от поредния порой и планирам маршрута за другата вечер. Пресмятам още за колко нощи ще имам пари, преди да трябва да се хвана на някоя работа. Усещам, че със все по-голяма благодарност приемам кутиите с храна на Майка, които до някъде отлагат проблема.

Денем може би продължавам да те търся. Има толкова езера в София и повечето си приличат. Светлината стои под особен ъгъл над тях, стига до повърхността на водата и се отказва да влезе. Около тръбните масички са се сгънали от умора найлонови пликчета. Чашки за кафе возят цели гимназии попови лъжички. Понякога по небето преминава опаковка от кроасан. Денем по тия места се мълчи и между жабите и водораслите не мога да намеря своята русалка.

четвъртък, 10 май 2012 г.

Антената

а някой да я пита
как понася тежестта на улиците и градините
повлачила крака по тротоара
стиснала зъби
защото на гърба й са всичките люлки
катерушки кестени
всичките езера и пиана
всичките люляци и пухчета
всички ученици танцуващи брейк
всички бири и всички майки с колички
ще се пречупи вратът й от толкова усмивки
и толкова подлези

някой да я пита как понася
цялото това истерично ликуване
плакати неони метростанции
посетителите на зоопарка
гребците на панчерево
тежи ли черни връх
някой да я пита
докато прибира плячката си у дома
прегърбена от клаксони

когато не си намираш мястото
трафикът се превръща в смях 
няма значение, че е толкова хубаво
ти си мъртвецът на това празненство
не спират да сипят конфети по теб
тополените пухчетата те жегват
плачливо доказателство за лекотата
губи се границата между лигавата ти сантименталност
и вечния писък в главата ти

някой да я пита колко тежат вечерите на народен
и как се качва езерото с лилиите до петия етаж
но най-вече
как издишва хелия на тези улици
за да нагълта калната вода на делника
как отива
как се връща
как звучат краката й по циментовите стълбища
как нищо не излиза
освен попови лъжички

някой да я пита
защо още не е легнала по пейките
и заровила по кофите
защо не си е устроила хралупа
в декоративните храсти на яга
защо изобщо отива и се връща
вместо да пие този въздух и този шум
вместо да се превърне в антена
забита в средата на действието
спокойно ръждясваща на покрива
над булевардите
докато леко и напълно се разтвори
в кипналия град

никой не я пита
иначе сигурно щеше да спре вече да влачи
тези улици и тези градини
като издърпана покривка.



петък, 6 април 2012 г.

опитомяване

тези моменти на очакване са тесни
чадърите стържат по стените
жената зад прозореца няма да отвори сбръчканата си уста
докосванията на непознатите са заплашителни

най-добре е да не скачаш още от перваза
не и докато паницата ти се пълни редовно
а дъждът навън се подиграва с теб

свободата вероятно е само врабче
което няма да остане дълго в ноктите ти.

неделя, 1 април 2012 г.

захващане

някой ден ще се погрижа за цветята -
казва, само да свърши и това,
ще боядисам парапета щом
приключа, казва, с онова.

на балкона саксиите изсъхват
трупат се пухчета, сажди,
мебели, черупки от яйца,
прането избелява, лющи се боя.
тя продължава да очаква деня,
в който определено ще се захване.
балконската врата клеясва
и не се отваря вече.

някой ден, казва,
ще погледнат на горе
към брезата, захваната в цимента
и ще ме помислят за умряла.

сок

знам точно от къде изтича времето
сутрин заемам мястото си
на опашката за фреш.
денят на чиновника започва с епична битка
жените си дърпат косите
- мъжете оплешивяват.
аз защитавам неподвижно позициите си.
усещам как изтича нощта,
в която сме се смели.
сутрин около закуска изстискваме
многобройните плодове на времето.
машината е безшумна
сокът не свършва никога.

събота, 31 март 2012 г.

глина 2

усеща :
двамата са направени от същата глина,
никога не би го счупила,
никога не би го стиснала прекомерно,
не би го оставила да падне,
внимава :
хлабаво са разположени костите им,
едва удържат се,
внимава когато го целува -
зъбите му се клатят.

алея

само на метри от тишината на този парк,
безмислието на еднаквите дървета,
усещаме необходимост да мълчим,

тогава значи :
ръцете ни са голо месо,
всеки живее в устата на другия,
там вечер полага за спокоен сън изтощения си език,

часовете, в които не разглеждам снимките ти,
минават бавно

вторник, 13 март 2012 г.

Топка

и това не е ден - тя не се върти
облаците застиват над градината
март е успано влечуго в студа
с ръце премества търбуха си
в новия сезон
хвърля топка на кучето си
не мърда звукът от стъпките
само кучето тича
само топката се върти

сряда, 7 март 2012 г.

глина

подута във влака
сънува тялото му.
под целувките й
никнат лунички.
между пръстите й
косата се накъдря.
чертите му пътуват в друга посока.
желанието й го вае -
безкрайно дълги крайници,
гръб, парещ като струнен инструмент,
гладна устна,
кожа по-нежна от нейната.

сънува :

пръстите търсят своята глина.
дъждът облизва прозорците на влака.
между вагоните не се минава тихо
- вратите скърцат, релсите трещят.
витае преобръщане.
лентата на разминаването прогаря от толкова лица,
които гледат.

събужда се подута.
никой в купето не вдига поглед.


понеделник, 27 февруари 2012 г.

Лимбо

И ето :
пролетта отменя идването си
ти продължаваш да киснеш в подлеза
като в чистилище.
Разбираш :
съкрушени значи счупени
като вратове под шалове и облаци
като бабички върху леда
като тавана, който се пукна от плач.
Влачиш крака между рая и ада на изходите
топлиш се с дъха на продавачките на вестници
застинал между потоците от граждани,
дошли специално да те прекосят
и да се почувстват чисти.
След тебе продължава да се влачи кучето Надежда.

вторник, 21 февруари 2012 г.

Напуснатият човек

напуснатият човек се ражда така.
Пръв се напуска през годините
за да се учи.
той опакова дните си спокойно
без много да трополи.
упражнява се той :
изхвърля късмета си разделно,
случайно изгубва в тролея нещата, които някога е знаел,
оставя езиците и животните да си тръгнат,
спира да полива цветята,
отпраща часовете до изгрева, потен,
плаче и пие за всички, които ще си тръгнат.

после протяга ръце към някой за пръв път.
стиска го здраво.
много здраво.
не пуска.

Плъхкинята

спя като камък
огъвам пружините
гръбнакът как удържа кооперациите
- със скърцане тежи сънят.
да нахраним плъха със стъкла, тогава,
казват жените на своите екрани
и вместо камъка повиват чаша.

***
плъхът е камък
против волята си гълта
крехки деца.
идва тропотът им 
- глътнеш ли го
и ти ще се превърнеш в камък.

***
спя като камък
сучат сънища
грозни крехки деца
прозрачни и тръпнещи
уважавам камъка на своя сън.

***
момчето каза "майка ми е камък"
вече десет години повтаря
на оградата.
понякога любовно добавя
"чашши, чашши, чашши".
такива остават прозрачни и чупливи до края си
до края на оградата.

***
тя е скрита и чака.
отровата е бавна
окаменява.
котилото от плъхчета застива
вкусило млякото, 
смесено с гипс.
спи като камък тя.
тежи.
добре тежи на мястото си.

петък, 3 февруари 2012 г.

вън

накрая става нетърпимо - животът е менгеме.
месеци се мъча да се сгъна, да се събера,
да изчезна между приближаващите се стени.
животът е битка, която губя.
оставам на място.
оставам без място.
оставам
без
дъх.

а после този блясък - сняг, фаянс, зъби,
слънцето е вик,
който очите ми прегръщат

разбирам :
родила съм се

тръгвам по кожата ти.

охлюви

Представяш ли си да загубим белезите си?
Да се превърнем в голи охлюви,
незащитени от грешките си,
изложени на хищници, пресъхване и неуспех.

Представяш ли си да се втурнем като охлюви след някоя мечта,
повлекли шлейфовете си с паети,
олекнали до глупост и пияни от студа,
да губим пътя, да изкачваме стени,
да ни ядат и тъпчат,
спокойно да стоим докато ни гази звънтящият трамвай.

Представяш ли си как събираме парчетата от релсите
и лазим,
освободени от смазващата тежест на предпазливостта.

Тези тела не искат да събират белези.
Грапавия път се врязва в тях.
Те го поглъщат
и оставят следите си по него.


.

понеделник, 23 януари 2012 г.

Птиците на безпокойството

Този гняв, любими, не може да ме понесе
тежи като хиляда врани
накацали по голите ми клони
вечер се вие над главата ми
и глъчката му обикаля преките
връхлита зад гърба ми в заведенията
завърта ме из парковете в паника
и грак се сипе върху мене като камъни
очаквам враните да връхлетят

нощес със думите повръщам нокти и пера
това са птиците на безпокойството ми,
на моя срам, на моя гняв, на завистта ми:
ята погребани във шкафовете,
дочетени и върнати на библиотеката,
затворени в буркани врани,
които ферментират сгънати

един ден, любими, бурканите са гръмнали
и гледай :
това ято наброява хиляди,
които кръжат над улицата ми
готови да нападнат
и всеки крясък плющи като шамар
полита като камък към витрините
и всяка дума изкарва от устата ми пера,
стъкла, павета, найлони,
които се завиват на ята
развиват нокти, клюнове и почерняват.

Този гняв, любими, тежи върху тополите
и зрее,
но няма да окапе,
той се готви да лети
и всеки който чуе крясъка му
има право да ме обвинява.