вторник, 4 април 2017 г.

Сигурност в множеството

Всички ние чакаме решаващия момент
да пресечем непозволено.
Струпваме се все повече.
Неусетно всички заемаме една и съща приведена поза,
разликите между нас се размиват -
ученици и монахини, бизнесмени,
майки, ултраси с детски колички.
Ние не сме вече хора.
Натежаваме като капка на ръба на тротоара.
Изливаме се на платното.
Колите забавят покрай нас.

Първите смелчаци се хвърлят в трафика.
Колите въздишат и спират.
Множеството тръгва тежко и тържествено,
извоювало победа.

Не е важно кога е станало зелено...



сряда, 5 октомври 2016 г.

Над земята

И на сън не мога да си обясня
как работи измамата,
която ни помага да летим.

Преминаваме през въздушни коридори, облепени с фототапети:
пейзажи
земята от далеч,
вътрешността на черна дупка.

Премятаме се във въздуха и се смеем,
съпроводени от гласа на инструктора.

Казват ни :
ето тук са скрити камерите,
ефектът е такъв и такъв.

После се приземяваме в една празна стая.
Чакаме земята да засияе в червени пламъци.

Тя е малко гумено кълбо,
осветително тяло, което се дърпа към нас,
но не може да ни стигне,
вързано за кабела си.

Все пак, когато приближи, отстъпваме.

Така нищо няма да видим от протуберансите, викам.
Дай поне да скокнем отгоре й,
да я заколим.

На събуждане си казвам
ето ти сега, дето се тревожиш, че отдавна не си летяла на сън...

Казичене

лежа на шезлонга и слушам тихото бръмчене
на моторите на самолетите,
моторите на камионите,
моторите на резачките
цялото съботно човешко щуране

на този фон е оглушително
шумоленето на ветреца в листата
пчелите, мухите, осите превземат с тътен улиците
от падането на ябълката земята се разтриса

събота, 17 септември 2016 г.

Витрина

Тази нощ в апартамента на един приятел работят всички светлини.

Напуснала е жената.
Напуснали са вещите.
Напуснал е мъжът.

Работниците са съборили първо външните стени.

От улицата виждам рафта над леглото
напуснат от книгите си.



събота, 27 август 2016 г.

Земя

привечер вълните спират
земята се успокоява
влизаш на онова дълго плуване
с което някой ден ще минеш границата
вкопчваш се в морето
гълташ познатия ритъм

всяка година мрежите все по-силно те дърпат към брега

стъпваш на сушата

така смешно залиташ

Призрак в парка

В по-ясните дни самолетите се снишават над центъра
за да покажат града на пристигащите,
носовете им - залепени за стъклата.

Отгоре всичко изглежда спокойно:
бухналите корони на дърветата,
липсващите сенки на обеда.
Отгоре не се виждат
лудите жени, които повтарят "винаги ще те обичам" на цигарата си,
няма ги охранителите с хендсфрийтата.

Стоиш в средата на алеята и гледаш Витоша,
болезнено ясна, хартиено тънка.

Питаш се кога ще се върнеш,
кога ще пристигнеш.
молиш се да се приземиш в собствената си глава.

понеделник, 15 юни 2015 г.

Очакването задължава

Ние сме първите плодове на лятото
лежим несигурни един до друг,
пълни със всичко,
което очакването ни задължава.
Кожите ни се опъват от примамливост и неопределеност.
По това време зреят всякакви неща,
но все още не смеят да добият форма.
Само облаците над града стават за ядене.

Ние сме първите хора.
Никой не ни е казал къде лежат границите,
към кой плод да не протягаме ръка.
Под краката ни често са само облаците
и тогава не смеем и от тях да отпием.

Ние сме пазачите,
които внимателно пренасят облаци с ръце,
усещаме влагата,
тя прониква навсякъде.