вторник, 5 август 2014 г.

Рози и индришe


Отпускам се напред и заравям лице в гривата на коня. Мирише на рози и индрише, не на кон. Гривата е идеално сресана като дълга черна коса на момиче, козината пък е омачкана и плюшена и всичко това ухае. В този момент не ме интересува, че всички в младежкия лагер ме мразят, нито дори, че единственият ми приятел тук ме нарече "крадец" и вероятно повече няма да ме напушва. Не ме интересуват загрижените им физиономии.

Аз естествено не се качвам за пръв път на кон. Майка ми ме е водила на всички видове спорт, и ме е запознавала със всяко животно, до което е успявала да се докопа. Имам собствени ботуши за езда, бричове и каска, но те са в София, а и никой няма да ми позволи да изляза от двора на фермата на кон. Докато гледам как децата от домовете плахо се запознават с коня и после едно по едно се покатерват на гърба му, като стъпват на сплетените пръсти на дресьора, докато краката им треперят, а те го галят и шепнат в ушите му някакви неща, всяко на своя език, си казвам, че тук на майка ми много би и харесало. Средата е наистина креативна. Биоферма, напушени ментори, боклуци превърнати в също толкова боклучаво изкуство, прасета хранени с майонеза от близкия завод и вегански гурута със смърдящи на сперма непрани панталони, наистина великолепна среда за да се поотрака един подрастващ, да се освободи в общуването, както би казала тя. Всъщност всеки път, когато "скокнем до Европа" тя ме замъква в някой от скуотовете на бурната си младост, и после остава "разочарована от пълната ми липса на интерес" и това как постоянно си бъзикам телефона.

Тук креативността е в пълен напън. Всеки ден рисуваме, играем театър, танцуваме, и което е най-ужасното пеем, въпреки че не можем. Останалите деца от нормални семейства са се сдухали тотално от децата от домовете и през цялото време се оглеждат, все едно някой ще ги плесне зад врата. Децата от домовете питат може ли за всяко нещо, ама буквално, "може ли, госпожо, да си обърна главата на другата страна", през цялото време се кълнат, че в нищо не ги бива и напират да мият чиниите, да чистят и да готвят. Децата от нормални семейства копират всичко това от неудобство. От самото начало всички ме гледат на криво защото се подигравам с инструктурите, които тук се водят за артисти, и съответно много специални, макар да ни учат най-вече на това как да се омажем от горе до долу с акрилни бои и да танцуваме измислени индиански танци. Готвим за на края някакво бутафорно представление, но аз казах, че не желая да участвам, с което предизвиках напрегнато среднощно съвещание между менторите ни. На другия ден и четиримата се изредиха да ме питат как да ме мотивират. Аз просто им се хилех мъгляво. Намерил си бях приятел и той ме беше напушил.

Няколко дни подред нещата вървяха добре. Аз и американецът Кевин, стар колкото майка ми кибичехме под сайванта на лятната кухня и наблюдавахме как останалите репетират тъпото си танцово съчетание под постоянен дъждец. Той свиваше и беше доволен, че най-накрая има на кого да дудне за космоса, кармата, програмирането и безкрайния си досаден живот. Аз дърпах и ту слушах, ту кимах разбиращо без да слушам, подавах му коза и казвах нещо достатъчно кратко и многозначително, за да си въобрази Кевин че аз съм "един много мъдър млад човек". Ако повтаряш в произволен ред думите на някой застаряващ гуру, той ще е винаги убеден, че си само на крачака от премъдростта, която той самият вече е постигнал. И ще продължи да те черпи.

И ето, Кевин, намерил някой, който да го разбира, излиза от гардероба, ама не по онзи начин, дето си мислите. Не, Кевин ми доверява, на мен, и само на мен, че пише, че е написал роман и сега се опитва да го издаде, и той е тук, на този хард диск, заедно с целия му живот, снимки, дневници и всякакви други доказателства за неща, които иначе не би могъл да си спомни. Значи и той бил, творец, а не както ми се представи - хидроинжинер. Преценявам, че ако хардът изчезне Кевин на никого няма да посмее да каже, и при първа възможност го свивам.

На другата сутрин Кевин се появява на нашата закуска, което е около три часа преди обичайното му време за събуждане, събира ни всички и обявява, че имал много важно съобщение да направи. Звучи като правителствен говорител. "Някой е нахлул в моя ъгъл на сайванта, отварял е багажа ми и е откраднал един изключително важен хард диск." Аз съм седнал чак в другия край на масата и за пръв път виждам фигурата му толкова изопната. Иначе съм силно съсредоточен в шоко-снежинките, които плават в купата ми с мляко. Шоко-снежинките в Белгия са просто страхотни. Много по-хрупкави и много по-шоколадови. Сами разбираме, че няма да е добре ако се обърнел към полицията, затова молел младежките ръководители деликатно да разпитат участниците в лагера, и обещавал да не търси отговорност на този, който му върне хард диска. Естествено, че няма да вика полиция, той има цял куфар трева. Надигам купата с млякото, в която не е останала нито една снежинка.

- Кой, мислиш, че го е взел? - питам нашата менторка. Аз единствен й говоря на ти, както уж сме се разбрали още на срещата преди заминаването. Всички други механично са се върнали на "госпожо".
- Не знам, Сами, според мен просто го е оставил някъде и сега не може да си спомни. - Добре. Значи ясно е, че няма да заподозрат децата от домовете, защото не е редно, нали, да ги подозират. После Кевин ме приклещва в един ъгъл и ми казва, че знаел че съм аз, и съжалявал, че ми се е доверил. Да ви кажа честно мислех да му върна тихомълком харда като се поизмъчи, но след тая работа няма връщане назад. Почти никой във фермата не ми говори, а следващата сутрин по време на закуската заварвам тримата други ментори да ровичкат в багажа ми. Гъркинята, която е и най-стара, казва че така трябвало, така се правело, и в крайна сметка било в моя полза, понеже нищо не намерили. Естествено, аз не съм тъп. Хардът е прибран на една от високите полици под сайванта. Кевин обаче е нисък и не би могъл да го види.

Утре си заминаваме и довечера би трябвало да се веселим. Менторите няма да си признаят пред всички, че са претърсили багажа ми, и за това все още никой не ми говори. Обмислям дали да не подхвърля диска някъде на видно място, за да имам една нормална вечер. Не, че ми е приятна компанията им, но тук съм съвсем сам. Кевин идва да ме моли за извинение. Не бил прав да ме обвинява, сега вече бил сигурен че не съм аз. Менторите го придърпали на страна и му казали, че в моя багаж нямало хард диск. Той лично вярвал, че щяло да е най-честно ако претърсят багажа на всеки.


После докарват коня и аз се покатервам на широкия му гол гръб. Усещам как ме повдига и спуска лекичко със всяко вдишване. Отпускам се напред и заравям лицето си в уханната му грива, лежа така с увиснали крайници и се опитвам да настроя дишането си по неговото. Децата от домовете чакат на опашка за да се качат на кон за пръв път в живота си, а аз усещам топлината му, аромата на рози и индрише, плюшената козина. Вечерта докато децата от домове и децата от нормални семейства се напиват за пръв път в живота си с черешова бира, аз свалям харда от полицата и се изнизвам до кофите, които са чак на пътя за Антверпен. После се връщам при Кевин, който е гузен, и готов да ме напуши.

четвъртък, 3 юли 2014 г.

Бягство

Отсреща белият кон с черните петна
не спира да бяга.
Първо снегът се стопява
и тялото му става по-отчетливо.
После дърветата се разлистват
и от него остават само краката,
които не спират да бягат.

На обед тя излиза от работа.
Листата мигновено се разсипват по алеите.
Тя се подпира на оградата.
Мускулите на бягството се свиват и разпускат.

Той не спира да бяга.
Ботушите й затъват в калта.
Снегът се завръща.

Тя не знае какво да му поднесе
ябълка или извинение.


неделя, 15 юни 2014 г.

Тя продължава

тя продължава
тялото й нагорещено
пробива в кревата
дупка с нейните очертания

слиза
като тих метеорит
в домовете на съседите
и продължава надолу

удря земята до кокал
пръстта
скалите
нажеженото ядро я изплюва
от другата страна

тя продължава
скалите
пясъкът
далечното слънце
през синята вода

около кревата й обикалят следователи
светят с фенери през дупката

тя продължава
лежи на дъното
и се охлажда
изпуска мехурчета
пред вечно учудените
очи на рибите

тук никой никога нищо не казва
тя продължава да се втвърдява
дава дом на стотици морски обитатели

трябва да се направи нещо с този теч
решава домсъветът
защото мазето продължава
да се пълни с вода.




вторник, 13 май 2014 г.

Молитва от кръговото

В деня, в който се счупих,
не разбрах какво ми се случва,
нямаше падане.

Видях стъклата в краката си.

За миг ъглите се разместиха,
движенията прескочиха,
престанах да докосвам земята.

Спрях в средата на кръговото
невидима и безвредна.
Колите ме обливаха и отминаваха.

Спрях в средата на кръговото,
защото не знаех как да продължа.

Наведох се и видях стъклата.
Вдигнах ги към небето.
Наведох се, взех още,
вдигнах ги към небето.
Навеждах се, събирах, вдигах
и така седем години.

Приеми тези стъкла,
защото някой може да се пореже.


сърдечен червей

Докато приятелите седят и спорят
има ли бог
и има ли карма,
и има ли разум,

голямата западно-антарктическа ледена шапка поддава.
Водата нахлува в скритата депресия.
Дълбае леда като червей,
превръща го в киша,
която ги повлича след себе си
далеч отвъд границата на обратимото.

В следващите години приятелите ще наблюдават
как водата се вдига с 3 метра.
Улиците бавно затъват.
Основите на кооперациите в други градове шупват разядени.
Мазилките се надуват.
Техният собствен град се пренаселва
с бягащи хора, нападнати от тропически паразити.

Постоянното местене
ги превръща в прашни замаяни животни,
все още ходещи,
но вече проядени от червея.

Точно сега сателитите наблюдават от космоса тихото бедствие.
Хилядите километри ледник
рухват под собствената си тежест.

Бог е сърце,
казало момичето с раздърпаното деколте в градинката.
И още:
отивам да се видя с баща си -
с един такъв тържествен тон,
че тя се почувствала неудобно,
сякаш всеки е длъжен да се вижда с баща си.
Не могла да си спомни от къде познава
съненото, подпухнало лице
и не поискала да го събуди.
След като се разделили,
момичето се олюлявало малко пред нея
по същата улица,
а тя нарочно вървяла назад
и не желаела да започне разговора наново.

Ако там има някакъв разум, казва,
като го гледам какви ги върши,
не искам да знам, че го има.

Тропическите червеи настъпват
с глобалното затопляне,
вече са прояли не малко сърца.

неделя, 4 май 2014 г.

Колело

Не знам какво ме кара нощем
да се въртя в това колело,
докато всички други спят
свити в талаша.

Ръцете ми прехвърлят металните пръчки,
една след друга,
една сред друга,
една след друга.

През прозорците на магазина за животни
надвисват неподвижни сенките на прибиращите се.

Тичам и понякога се опитвам да спра,
но колелото ме събаря,
търкаля ме,
блъска ме.
Успявам да се изправя
и продължавам да тичам,
защото няма друг начин,
и това продължава докато камъкът строши витрината.

петък, 2 май 2014 г.

Обръщало

Градинарят от вход Ж
единствен не мечтае да спре времето.
Той едва дочаква да дойдат сезоните.
Превърта напред годините, 
докато бръшлянът покрие цялата стена
и между клоните му се заселят животните 
от панелните блокове. 
Превърта още
докато порастне сянката на кестена.

Тогава сковава пейка.
Сяда.
Най-после се спира.