понеделник, 15 юни 2015 г.

Очакването задължава

Ние сме първите плодове на лятото
лежим несигурни един до друг,
пълни със всичко,
което очакването ни задължава.
Кожите ни се опъват от примамливост и неопределеност.
По това време зреят всякакви неща,
но все още не смеят да добият форма.
Само облаците над града стават за ядене.

Ние сме първите хора.
Никой не ни е казал къде лежат границите,
към кой плод да не протягаме ръка.
Под краката ни често са само облаците
и тогава не смеем и от тях да отпием.

Ние сме пазачите,
които внимателно пренасят облаци с ръце,
усещаме влагата,
тя прониква навсякъде.

събота, 30 май 2015 г.

Жената в ъгъла

И на сухия клон ще пее кос.
И студеният ден ще е майски.
Само жената в ъгъла не ще разцъфне или проговори.

От къде се взе, питаш се, жената в ъгъла,
която се превърна във око?
Тя поглъща светлината,
пълни се.

Ако я докоснеш,
ще се затвори.

Сложи ръце на земята.
Чуваш ли ги да идват?
Връща ли се усещането?

Земята ще се разлюлее.
Ще бъдем и няма да бъдем.
Ще пристъпим в множеството
Това мълчание завършва рязко.

неделя, 10 май 2015 г.

име

Съвсем различно става,
когато имаш име за това, което правиш.
Онова с името започва да те пита
подхожда ли на името му, това
което правиш.

Не е ли по добре двамата
заедно с няколко хиляди мушици,
които танцуват само днес,
да се скрием на сянка
и да забравим за целта.
Да оставим гърбовете си да изпускат топлина в земята.
Да гледаме захождащите самолети
да слушаме моторите на лодките,
с усти заети с първите джанки.

Знаем, че няма име за това
и то няма нужда от име.

четвъртък, 7 май 2015 г.

Края на историята

Една вечер към края на историята
тя наблюдава  как градинарите отрязват
все още цъфналите рози
почти до дъно.
Изглежда цветовете не ги интересуват,
защото ги захвърлят
в прясно разкопаната пръст на лехите.

Отначало си взима една,
после три,
после събира всичките
стегната и алчна
без да мисли за четни или нечетни,
без да мисли къде ще ги сложи.

Внимателно поема наръча
и се сбогува с приятелите си.

По пътя усеща как бодлите се отпечатват в кожата й
без да я пробиват.

четвъртък, 2 април 2015 г.

Тиня

Ако съдим по снимките в пътеводителя,
в тази страна винаги е късен следобед,
а небето е толкова прозирно,
че космосът чернее през него.

Понякога гражданите се струпват на брега на реката
да гледат как огромните машини издигат от кафявата вода
корубите на падналите самолети.
Хиляди стоят и слушат
плясъка на водата,
звънтящите въжета на крана,
скърцането на огъващия се метал.

Излизам на балкона да преброя оцелелите.
Предлагам бледата си плът на слънцето.
Той тръгва на някъде, изчезва рязко
под съпровода на вечно бръмчащият двигател.

Остават звънтящите въжета между сградите,
нямото пране със бели знамена приветства
бедствието.
Тишината.

Корпусът се залюлява над земята

и в пазвите прониква тиня.

понеделник, 5 януари 2015 г.

Вълк на дивана

Ако живееш с куче,
всеки ден си с природата.
Всъщност тя живее в дома ти,
във вълмата козина под масата,
в страховитото среднощно хрускане на кости
откъм чинийката с гранулите.

Когато се гърми,
вълчицата застава до леглото ти
и иска убежище.
Погледът й ти се струва не човешки,
а нечовешки тъжен.
Посягаш да закриеш ушите й с ръце.

Някога гърмежите са я подгонили към парка,
докато ледът нахлувал в дома ти
през зейналата входна врата
и сковавал стая след стая.
Вятърът търкалял ролца цигарена пепел
между катурнатите чаши
и покрай заспалия на дивана вълк.

Докато цяла нощ крещиш името на вълчицата,
гласът ти първо подивява, после поддава.
Тогава сваляш ръкавиците си:
викаш и виеш, свириш и пляскаш с ръце.
Вълкът спи на дивана в хола.
През широко отворената входна врата
по него натрупва сняг.
Викаш и виеш, свириш и пляскаш с ръце.

Сега :

Къщата е отворена и тъмна.
Ледът не пази стъпките й.
Викаш и виеш, свириш и пляскаш с ръце.
Между дървета долита екотът на празнична война.
Ако сега се разплачеш,
сълзите ще се втвърдят на лицето ти.
Викаш и виеш, свириш и пляскаш с ръце.
Студът завива вълка на дивана,
не спираш да си го представяш.

Сега :

Вълкът отдавна не е оная купчина на дивана
в замръзналия хол.
Дори на сън той предлага закрилата си.
Вълчицата пропълзява под леглото
и заспива в неговата половина

сряда, 17 декември 2014 г.

сряда


Няма значение какво работим
стига под мишниците ни да се събира
малко, но затова пък постоянна и смрадлива пот,
и очите ни да сънуват екрани.
Убедена съм, че знаеш за какво говоря,
примерно как мъглата
натрупва по улиците
и препречва парка
с неясна заплаха.
Примерно как застоялите клаксони
между бюрата и колите
получават шамар от всяка улична лампа.
Примерно как повтаряме "простете на идиота"
след дванайстата грешка за деня.
Примерно как лекуваме нервите си
и многократно убиваме змията
от телефона.

Още сутринта ни е станало ясно,
че най-добре да стиснем здраво
подадената под одеалото ръка.
Да не отдръпваме пердетата.
Да не изричаме и дума.
Да не мърдаме.
Да останем заедно тук
преди окончателно на прекрачим в този ден.
Да видим дали няма да извадим късмета да го отменят.
Защото под одеалото може и да е чистилище,
но вън е адът
с маршируващите спящи лица.

Градът изчезва, в момента който го погледнем.
Остава само един фон от тихо ръмжене
което може да ни разкъса
или може напълно да престане
и не се знае кое е по-страшно.

Вечер от всички мебели най-трудно се местят клепачите.
Сега когато старателно се опитваме да сме съсипани,
някой отвън нарушава сериозността
надува валдхорната си на паркинга
и изчезва навътре в стената.