вдовишка баница

Тогава разбираш –
смъртна присъда за бащите, артритна за майките
това е обяснението на киселата баница,
която пъхаш във фурната,
фабричното тесто запушва мъката
и гостите на панахидата преглъщат.

Тогава разбираш -
смъртна присъда за бащите, артритна за майките
и че ти остава да гледаш само
как дните ти се свиват, изкорубват се
вените застават посинели срещу теб,
ръцете ти сковани в студено тесто.

Тогава разибаш -
смъртна присъда за бащите, артритна за майките
това е обяснението на киселата баница,
която, от всичките жени на мъртвия,
ти пред, пред, пред-последната, единствената майка
печеш по равно за него и баща си.

аз си слизам на спирката

Хората мрат от бяла смърт,
аз ще умра от тиха,
наблъскана в мълчанието ти като в автобус,
заседнал наникъде,
немърдащ между червени стопове и скреж,
по канала, потните пътници разкопчават
черните си палта.
Мълчиш твърде близо
и погледът ти настоява.

Хората мрат от черна смърт,
аз ще умра от потна,
удавена в мълчанието ти като във блъсканица,
заклещена в жадния ти поглед,
коремът ми се свива от начина по който се натрапваш,
надвисваш над мене сърдит и висок,
изблъсквам желанието.
Мълчиш твърде близо
и погледът ти настоява.

Точно преди да те погледна в очите
и да ти кажа да се махаш,
не помня какъв цвят са
сини или кафяви,
потни или тесни,
мазни или груби,
пробягвам през погледа ти като през жарава,
изблъсквам си път през мълчанието
и си слизам на спирката.

Жената на хаоса

Добри мой, вместо в теб се влюбих в сатира,
в козите му крака,
в косматия му гръб
в проклетото му чувство за хумор,
което предлага вълнуващ секс.
Грозен е като сатир,
но думите му са силни,
а делата мътни.

Добри мой, вместо в теб се влюбих в сатира
във сочния пъкъл,
в богатия му бяс,
във острите му зъби
във голото му теме.
Помислих, че мога да му ушия погубените години,
да му изпека едно топло минало,
да му подредя един човешки живот.

Добри мой, поисках да бъда жената на хаоса,
и осатнах пред прага му.

Петната

Такива неща тлеят по масата между приятели
трупат се с празните чаши от клюки и смях
капят като стопен целофан в пепелника
точно такива неща.

Такива неща тлеят по масата между приятели
само трябва да внимаваш
кой до кого ще седне, кой на кого със гръб,
кой ще се бави да си допие за да си тръгва сам
само трябва да внимаваш и ще ги видиш.

Такива неща тлеят по масата между приятели
днес не говорят без тикове.
затъват в спорове за литература,
после мълчат и преглъщат горещите капки стопен целофан.

Моментът се събира, набъбва, увисва,
ще се откъсне, ще капне,
ще вземе да си тръгва,
ще вземе да си легне,
във пепелника,
един след друг си взимаме палтата,
оставяме нещата да си тлеят,
момичето затваря бара,
и мисли, че петната по масите които бърше,
са изгорено от цигари.

10 години

Момент преди да го погледна, не помня какъв цвят са очите му, притичвам през тях като по жарава да проверя - кафяви, не би могла дабъде по-мъчителна тази половин минута. И изведнъж си спомням, спомням си времето, когато никога не знаех какъв цвят имат очите, на хората, които харесвах, защото такова смущение ме обземаше наоколо им, че просто не смеех да погледна, един човек, по-специално, година след запознанството ни, написах в дневника си "черни, очите му са черни! (а косата синя...)" минали са десет години от онзи живот, и от десет години правя купони, с тегави и красиви сутрини в които хората се разпадат над чаши кафе и цигари.

Фиона Апъл казва, че се справяла добре с това да й е неудобно, тълкувайте го както искате, на мен ми пасва. Това е момента, в който ще го прежиея цялото нещо, и край, и няма страшно, а очите му съм забравила какъв цвят са защото това не би ми помогнало. Защото всичко това се плъзна покрай мен. Защото нямаше смисъл от самото начало. Защото така не става.

Десет години купони, десет години пълна лудница... Какъв юбилей само.

нещо старо в тон със сезона

Бомбардировки

Със човка се забива във снега замръзналият гълъб
и късат на парчета бялото небе птичи крака.
Студът поднася бели смърти върху лед.

Пазете си главите, хора,
бомбардировките на зимата
да не пробият покривите ни.

Пазете си главите, хора,
малки смърти
да не забият човките си
във замръзналите темета
и ноктите си да не вкопчат
във душите ви.

Сурово време като на война
изпъква само важното
студ
нокти
смърт
главата с човката
се слива със снега
лед при леда.

въпрос на тъга

Въпрос на тъга е да ти ги дам тези моменти,
те са запазени специално за теб
и непознатите на масата
не са бент за сълзите,
колкото и на гъсто около нас да насядат.

в капана на тетрадката ти,
мелодрамата тече от мен,
размазах ти маркера,
оковани на листа,
докато ни рисуваш, в същата поза, в която седим,
главата ми на рамото ти,
знам какви моменти ще имам да ти давам.

Въпрос на тъга е да изкачвам стълбищата всяка вечер
възможно най-тихо,
да пускам първо щорите, после радиото, после водата,
в хладилника да има само хляб и риба,
стаята да мирише на кучешка храна
и поражение...

Въпрос на тъга е да ти ги дам тези моменти
те са запазени специално за теб :

Когато хората стават твърде на гъсто между снимките,
сърцето ми се втурва да бяга из ушите,
бучи по синусите,
излиза през очите
и не мога на никого нито дума да кажа.

Когато той слага глава на рамото ми,
главата ми се втурва да бяга,
отказва да стои на същото рамо,
обаче се връща на време да се отръскам от него.

Когато друг слага ръка около кръста ми,
стомахът ми се втурва във всички посоки,
не са пеперуди, а стадо слонове
газираното ще ми излезе през носа.

Въпрос на тъга е винаги да изкачвам в поражение
тихите стълбища
като бито куче,
което си знае, че щом е бито
значи все има за какво...