сряда, 17 декември 2014 г.

Работна поема

Не казвам, че е нейна грешката,
но гласът  наистина минава всички граници.
Би било редно да престана да я слушам,
не ме засяга и си имам друга работа,
обаче слушалките поддават под напора на думите.
Всъщност жената не е виновна,
че не мога да се съсредоточа върху пасажа,
във който ми се обяснавя,
че за Източна Европа липсва наратив.

Ето ти наратив сега:

Няма значение какво работим
стига под мишниците ни да се събира
малко, но затова пък постоянна и смрадлива пот,
и очите ни да сънуват екрани.
Убедена съм, че знаеш за какво говоря,
примерно как мъглата
натрупва по улиците
и препречва парка
с неясна заплаха.
Примерно как застоялите клаксони
между бюрата и колите
получават шамар от всяка улична лампа.
Примерно как повтаряме "простете на идиота"
след дванайстата грешка за деня.
Примерно как лекуваме нервите си
и многократно убиваме змията
от телефона.

Още сутринта ни е станало ясно,
че най-добре да стиснем здраво
подадената под одеалото ръка.
Да не отдръпваме пердетата.
Да не изричаме и дума.
Да не мърдаме.
Да останем заедно тук
преди окончателно на прекрачим в този ден,
да видим дали няма да извадим късмета да го отменят.
Защото под одеалото може и да е чистилище,
но вън е адът
с маршируващите сънени лица.

Градът изчезва, в момента който го погледнем.
Остава само един фон от тихо ръмжене
което може да ни разкъса
или може напълно да престане
и не се знае кое е по-страшно.

Вечер от всички мебели най-трудно се местят клепачите.
Сега когато старателно се опитваме да сме съсипани,
някой отвън нарушава сериозността
надува валдхорната си на паркинга
и изчезва навътре в стената.






сряда, 19 ноември 2014 г.

граница

Другите не чуват отговора й.
Задават въпроса си още много пъти.
Тогава разбира колко е тиха всъщност,
докосва лицето си с ръка,
опипва го цялото,
и открива, че някои части
липсват.

Повърхност

Това полирано спокойствие ме смазва.
Съсипва ме постоянството на ритуала,
усилието, с което всяка сутрин
замазваш следите
от непоправимите щети,
подреждаш разтуреното през нощта,
замиташ счупеното,
забърсваш солената вода от пода.

На новите си снимки ти си по-красив.
Усещам с пръстите ти,
когато мажат боя по наранената повърхност.

Пръстите са тези,
които трябва да зараснат.

вторник, 2 септември 2014 г.

Сам

После сядам на терасата без да светвам лампата. Дъждът пада по колената ми и в чинията със сандвичите. Не искам да ме виждат съседите отсреща. За днес ми беше напълно достатъчно. Гърбът ми се опира  в стената под стряхата. Кварталът вече не звучи притеснително заглъхнал като преди малко, когато се прибирах. Честно, на излизане от работа помислих че съм оглушал. Даже влаковете пристигаха без звук на пристанището. Нищо не мръдваше, нито листата нито морето, толкова тихо, че можеш да чуеш как последният турист за лятото отваря кутийката си бира.

Усетих започващата паник атака. Градът беше като след неутронна бомба, никой нямаше, нищо не можех да разбера. Взех си кутия фалафели и ги погълнах по пътя към къщи. Чух го още от предната улица. Песът на балкона ми лаеше като за световно. Не бях сигурен какво трябва да правя с него. Беше ми го оставила една мацка, която май нямаше да се върне да си го прибере. Голямо куче беше и не особено възпитано, ако трябва да се изразявам джентълменски. Всъщност брутален беше, всичките съседи го чуваха и усетих как се привеждам, как се надявам да не бъда разпознат докато влизах във вътрешния двор. Песът направо се съдираше от лай. Изшътках му, от което той вече напълно изтрещя, взе да пръхти, квичи и вие, чуваше се как събаря някакви мебели в спалнята ми.

Честно, не си струваше мацката, просто някаква среднощна паркова забивка, обаче аз живея тук само няколко месеца и трябва да си призная, че нямам никакви приятели, даже познати нямам. То това беше и целта, нали, да се разкарам от София, докато хоризонтът се поизчисти. Нещата се уредиха бързо, работя в охраната на един хотел, който много старателно си пази територията, намерих си апартамент с покривна тераса. Съседната сграда скрива гледката към морето и за това ми излезе евтино. Положението е на стенд бай.

Една вечер поизтрещял, след прекалено много самотни бири на терасата излизам да се поразходя до парка. Там сядам при някакви типове с раници, които изобщо не ми обръщат внимание. На равни интервали от време бутилката обикаля кръга и стига и до мен. Надигам и не се хабя да говоря. По едно време се появява мацката с кучето и то директно започва да ме клати. Тя нещо ми се извинява, дърпа го, ама не може да го свали от мен, щото песът тежи колкото нея. Не вярвам да съм й казал, че искам аз да я клатя. Сигурно съм измислил нещо по-джентълменско. Така или иначе, резултатът е на лице, сутринта въпросния резултат се събужда, измива гурелясалите си сини очи, сресва кестенявите си коси и изхвърча "на работа".

- А песа?
- Вечерта ще си го взема.

Вечерта се прибирам и в къщи е Виетнам, копеле, Хирошима, Нагазаки и Кербала. В първият момент изобщо не си спомнял за песа. Викам си, намерили са ме, ама честно не очаквах да са чак пък толкова ядосани. Замръзвам на вратата, защото от кухнята се носи някакъв шум. Логично ще е да се махам, обаче истината е, че съм се препарирал от страх. Тогава излиза той, схлупен, един такъв, гузен, опашката между краката, целия в брашно, шибаният пес, който ми е претарашил къщата. Ела тука, викам му, точно преди да избълвам фалафелите върху тоталния ужас. Ела тука. Седни. Седни, бе, ама не в локвата. А така. Дай лапа. Шибано псе.

На следващата вечер тарашът не е толкова бесен. На третата милинкият е чатнал как се отваря хладилника и си е осигурил забавление за цял ден. Вкиснато бърша издрайфаната картофена салата от пода и едвам се сдържам да не се разпиша и аз. Купувам му храна за чувствителен стомах. Копелето има по-чувствителен стомах и от мен.

Вечер лае. Всъщност не знам дали лае само вечер, но аз тогава го чувам, на връщане от работа. Стои с два предни крака подпрени на парапета на терасата и се съдира да лае. Гласището му се блъска между новите кооперации. Присвит очаквам нощта когато ще ме залеят с помия от някой балкон. Ето и сега съм прибрал глава между раменете си. Прибирам се, слагам няколко филийки да се пекат на котлона. Тогава звънва на вратата съседката от долу да ми каже че съседите отсреща, кучето, нали такова, щото те, разбирате ли... и изпада в едни от нейните пелтечещи антракти, които могат да се проточат от тук до ноември, копеле, докато кухнята, а после и коридора, се пълнят с дим, филийките, по дяволите, "Да, да, добре", викам, "извинявайте, няма да се повтори" и затварям вратата пред носа й. А, да бе как ли пък няма да се повтори.

Хлътвам в кухнята и отварям още прозорци. Чувам как между новите кооперации лелките ме обсъждат на висок глас. Нещо за изселване. Нещо за тровене. Правя си нови сандвичи и сядам на терасата на тъмно под започващия дъжд. Стряхата не може да ме покрие целия, но поне тясната пейка е на сухо. Първите капки мокрят чинията ми. В града се чуват някакви превозни средства, вече не е като след апокалипсиса, макар да е ясно, че сезонът е свършил и аз изглежда няма да мога да си тръгна от тук тази година. Псето идва и ляга в краката ми под дъжда. Обръщам го по гръб и започвам да го чеша по корема с обувката си. Милинкият изпада в екстаз. Става, прави едно кръгче, като стъпва в паницата си с вода и я разлива, после вирва крака за още милувки. Нищо не разбираш ти, викам му, изобщо нищо не разбираш.

Мацката с кучето няма да се върне. Тя вече не и мацката с кучето, ако трябва да съм точен. Понякога пробвам да зарибя някоя друга кучкарка по време на разходките, но псето не е точно добър повод за запознанства. Плюс че според кучкарския етикет е редно да питаш за името на любимеца. Няколко пъти превъртам нашийника му през ръцете си, но там нищо не пише. Викам му Копеле, и той ме разбира. Викам му Шибано псе и той идва при мен. От време на време, докато се бръсна или вливам сутрешните си дози кафе, го хващам, че ме гледа. Тогава погледът му е съвсем мек, супер тъмно кафяв, почти обичлив. После песът скоква от мястото си и се хвърля да ме клати, а аз го обръщам по гръб на пода, натиквам лице в муцуната му и започвам да му се зъбя и да ръмжа.

И така всяка сутрин.


понеделник, 1 септември 2014 г.

Светулки

Когато те няма не усещам липсата ти.
Спя в твоите тениски, в твоя ъгъл на леглото.
И така докато не ме събуди някой
перфектен акорд или глас,
понеже всяка песен застрашава
едва закрепналото ми спокойствие.

Една нощ в парка, между листата,
видях хиляди светлинки да проблясват.
Разплаках се.
С години не си бях спомняла,
че съществуват светулките.


вторник, 5 август 2014 г.

Рози и индришe


Отпускам се напред и заравям лице в гривата на коня. Мирише на рози и индрише, не на кон. Гривата е идеално сресана като дълга черна коса на момиче, козината пък е омачкана и плюшена и всичко това ухае. В този момент не ме интересува, че всички в младежкия лагер ме мразят, нито дори, че единственият ми приятел тук ме нарече "крадец" и вероятно повече няма да ме напушва. Не ме интересуват загрижените им физиономии.

Аз естествено не се качвам за пръв път на кон. Майка ми ме е водила на всички видове спорт, и ме е запознавала със всяко животно, до което е успявала да се докопа. Имам собствени ботуши за езда, бричове и каска, но те са в София, а и никой няма да ми позволи да изляза от двора на фермата на кон. Докато гледам как децата от домовете плахо се запознават с коня и после едно по едно се покатерват на гърба му, като стъпват на сплетените пръсти на дресьора, докато краката им треперят, а те го галят и шепнат в ушите му някакви неща, всяко на своя език, си казвам, че тук на майка ми много би и харесало. Средата е наистина креативна. Биоферма, напушени ментори, боклуци превърнати в също толкова боклучаво изкуство, прасета хранени с майонеза от близкия завод и вегански гурута със смърдящи на сперма непрани панталони, наистина великолепна среда за да се поотрака един подрастващ, да се освободи в общуването, както би казала тя. Всъщност всеки път, когато "скокнем до Европа" тя ме замъква в някой от скуотовете на бурната си младост, и после остава "разочарована от пълната ми липса на интерес" и това как постоянно си бъзикам телефона.

Тук креативността е в пълен напън. Всеки ден рисуваме, играем театър, танцуваме, и което е най-ужасното пеем, въпреки че не можем. Останалите деца от нормални семейства са се сдухали тотално от децата от домовете и през цялото време се оглеждат, все едно някой ще ги плесне зад врата. Децата от домовете питат може ли за всяко нещо, ама буквално, "може ли, госпожо, да си обърна главата на другата страна", през цялото време се кълнат, че в нищо не ги бива и напират да мият чиниите, да чистят и да готвят. Децата от нормални семейства копират всичко това от неудобство. От самото начало всички ме гледат на криво защото се подигравам с инструктурите, които тук се водят за артисти, и съответно много специални, макар да ни учат най-вече на това как да се омажем от горе до долу с акрилни бои и да танцуваме измислени индиански танци. Готвим за на края някакво бутафорно представление, но аз казах, че не желая да участвам, с което предизвиках напрегнато среднощно съвещание между менторите ни. На другия ден и четиримата се изредиха да ме питат как да ме мотивират. Аз просто им се хилех мъгляво. Намерил си бях приятел и той ме беше напушил.

Няколко дни подред нещата вървяха добре. Аз и американецът Кевин, стар колкото майка ми кибичехме под сайванта на лятната кухня и наблюдавахме как останалите репетират тъпото си танцово съчетание под постоянен дъждец. Той свиваше и беше доволен, че най-накрая има на кого да дудне за космоса, кармата, програмирането и безкрайния си досаден живот. Аз дърпах и ту слушах, ту кимах разбиращо без да слушам, подавах му коза и казвах нещо достатъчно кратко и многозначително, за да си въобрази Кевин че аз съм "един много мъдър млад човек". Ако повтаряш в произволен ред думите на някой застаряващ гуру, той ще е винаги убеден, че си само на крачака от премъдростта, която той самият вече е постигнал. И ще продължи да те черпи.

И ето, Кевин, намерил някой, който да го разбира, излиза от гардероба, ама не по онзи начин, дето си мислите. Не, Кевин ми доверява, на мен, и само на мен, че пише, че е написал роман и сега се опитва да го издаде, и той е тук, на този хард диск, заедно с целия му живот, снимки, дневници и всякакви други доказателства за неща, които иначе не би могъл да си спомни. Значи и той бил, творец, а не както ми се представи - хидроинжинер. Преценявам, че ако хардът изчезне Кевин на никого няма да посмее да каже, и при първа възможност го свивам.

На другата сутрин Кевин се появява на нашата закуска, което е около три часа преди обичайното му време за събуждане, събира ни всички и обявява, че имал много важно съобщение да направи. Звучи като правителствен говорител. "Някой е нахлул в моя ъгъл на сайванта, отварял е багажа ми и е откраднал един изключително важен хард диск." Аз съм седнал чак в другия край на масата и за пръв път виждам фигурата му толкова изопната. Иначе съм силно съсредоточен в шоко-снежинките, които плават в купата ми с мляко. Шоко-снежинките в Белгия са просто страхотни. Много по-хрупкави и много по-шоколадови. Сами разбираме, че няма да е добре ако се обърнел към полицията, затова молел младежките ръководители деликатно да разпитат участниците в лагера, и обещавал да не търси отговорност на този, който му върне хард диска. Естествено, че няма да вика полиция, той има цял куфар трева. Надигам купата с млякото, в която не е останала нито една снежинка.

- Кой, мислиш, че го е взел? - питам нашата менторка. Аз единствен й говоря на ти, както уж сме се разбрали още на срещата преди заминаването. Всички други механично са се върнали на "госпожо".
- Не знам, Сами, според мен просто го е оставил някъде и сега не може да си спомни. - Добре. Значи ясно е, че няма да заподозрат децата от домовете, защото не е редно, нали, да ги подозират. После Кевин ме приклещва в един ъгъл и ми казва, че знаел че съм аз, и съжалявал, че ми се е доверил. Да ви кажа честно мислех да му върна тихомълком харда като се поизмъчи, но след тая работа няма връщане назад. Почти никой във фермата не ми говори, а следващата сутрин по време на закуската заварвам тримата други ментори да ровичкат в багажа ми. Гъркинята, която е и най-стара, казва че така трябвало, така се правело, и в крайна сметка било в моя полза, понеже нищо не намерили. Естествено, аз не съм тъп. Хардът е прибран на една от високите полици под сайванта. Кевин обаче е нисък и не би могъл да го види.

Утре си заминаваме и довечера би трябвало да се веселим. Менторите няма да си признаят пред всички, че са претърсили багажа ми, и за това все още никой не ми говори. Обмислям дали да не подхвърля диска някъде на видно място, за да имам една нормална вечер. Не, че ми е приятна компанията им, но тук съм съвсем сам. Кевин идва да ме моли за извинение. Не бил прав да ме обвинява, сега вече бил сигурен че не съм аз. Менторите го придърпали на страна и му казали, че в моя багаж нямало хард диск. Той лично вярвал, че щяло да е най-честно ако претърсят багажа на всеки.


После докарват коня и аз се покатервам на широкия му гол гръб. Усещам как ме повдига и спуска лекичко със всяко вдишване. Отпускам се напред и заравям лицето си в уханната му грива, лежа така с увиснали крайници и се опитвам да настроя дишането си по неговото. Децата от домовете чакат на опашка за да се качат на кон за пръв път в живота си, а аз усещам топлината му, аромата на рози и индрише, плюшената козина. Вечерта докато децата от домове и децата от нормални семейства се напиват за пръв път в живота си с черешова бира, аз свалям харда от полицата и се изнизвам до кофите, които са чак на пътя за Антверпен. После се връщам при Кевин, който е гузен, и готов да ме напуши.

четвъртък, 3 юли 2014 г.

Бягство

Отсреща белият кон с черните петна
не спира да бяга.
Първо снегът се стопява
и тялото му става по-отчетливо.
После дърветата се разлистват
и от него остават само краката,
които не спират да бягат.

На обед тя излиза от работа.
Листата мигновено се разсипват по алеите.
Тя се подпира на оградата.
Мускулите на бягството се свиват и разпускат.

Той не спира да бяга.
Ботушите й затъват в калта.
Снегът се завръща.

Тя не знае какво да му поднесе
ябълка или извинение.