петък, 16 април 2010 г.

Мръсни дни

За какво се бяха карали не помнеше, а и нямаше значение, още повече, че ковчегът се клатеше на поставката си и подрънкваше, точно пред нея, затвореният ковчег, в който лежеше Кико, съпругът й, разместен и разглобен завинаги, затвореният ковчег се поклащаше на поставката си от тръбно желязо, разкривена от употреба и с изтъркани колелца.

В ритуалния дом миришеше на гербери, карамфили и евтини сладки, и юлското слънце мазно блестеше по тъмните циментови мозайки, излъскани от десетилетия механична скръб. Нина стоеше до ковчега и опашки от хора се редяха да я целуват и прегръщат, поставяха четни китки цветя по дървения капак, почти сринати от плач, после отминаваха прегърбени и цветята им също се сриваха от върха на малката планина, която вече бяха образували, така че следващите разплакани групи газеха ли газеха по тях със скръбно излъсканите си обувки.

Единственото черно което имаше беше една абсурдно къса пола, която досега не беше слагала извън къщи, но Нина не пожела да се снабдява с още вдовишки дрехи, нито да взима на заем от свекърва си, не този живот току що беше завършил, друг щеше да живее, сега колената й бяха голи, нищо от юлската жега не се добираше в ритуалния дом, и колко само й беше студено, все едно някакво облекчение я лъхаше с ужаса си. Краката й голи, голи, голи, толкова гола, нагла, мръсна, а защо да не е, когато приключва с този живот, погребва го на парчета нарязан от трамвая, барабар с всичките му скърбящи роднини, жита, арменски сладки и вощеници. Мрази жито.

- Ти винаги ще си останеш като наша дъщеря – най-сетне на врата й се хвърля и свекървата, до сега стояла до нея и приемала съболезнования, и Нина усеща опъването, готовност да се бие за да се освободи от тази прегръдка, сърцето й се втурва в ушите, иска й се да пищи, да рита, да се бори като животно със всички ръце които са я оковавали в последните 40 минути, в последните осем години, после й става смешно, заравя си глава във воланчетата на черното, лятно сако на свекървата и хлипа ли хлипа. Мисли си „какви са тези хора, които имат специални сака с воланчета, чакащи погребения във гардеробите си“, бабите които се кръстят пред неизличен все още лик на Тодор Живков от цветна циментова мозайка, гледа с едно око под специалната фризура на свекърва си как роднините на покойника вече пият винце от еднократни чашки и обменят клюки, защото от съболезнованията и ковчега са продължавали директно към дъното на помещението и масата, гледа, и продължава шумно да хлипа, цялата да се тресе – Поплачи си и ти най накрая, трябва, ще ти олекне, не бива да се правиш на желязна, не знам как издържа до сега, направо.

- Диазепам – проронва Нина и трие болезнено сухите си очи в опит поне малко да ги зачерви и надуе. Никакъв диазепам не е взимала.


- Разкарай се, разкарай се от живота ми и никога повече не се връщай – беше му изкрещяла в една вечер гореща като тази, и съвсем рутинно беше натъпкала в сака му за фитнес все същите работи, по-добре нечупливи, беше отворила предпочитания от нея прозорец, и го беше метнала сигурно на същата асфалтова кръпка, която винаги уцелваше. Предсказуемо, Кико се беше втурнал по стълбите с псувни, които целият вход вече знаеше наизуст, беше си събрал тениските, анцузите и маратонките под уличната лампа - Разкарай се! – продължаваше да реве Нина от балкона – Не се връщай повече - Кико също си знаеше репликите и на всеки бе ясно какво следва. Той ще спи у приятел. Утре ще носи шоколадови бонбони и толкова ще я мрази, че няма да хапне от тях, ще я остави всичките да ги изяде. Тя ще се е издокарала и ще е изчистила, ще скубе веждите си с мисълта, че му причинява болка, ще търка кухнята с телена четка, опита от миризмата на препаратите и собствения си гняв.

Искаха тя накрая да го изгони наистина. Искаха той накрая да си отиде до край. Не знаеха как. Заедно бяха от десети клас, заедно бяха от преди да са били поотделно. Вече осем години, последните пет, от които, ето такива и Кико винаги стоеше на вратата с кутия бонбони, а Нина обикновено му отваряше в същата пола, която щеше да носи и на погребението му.



Нина крещи от прозореца, Кико крещи от долу, докато заднишком пресича улицата и точно тогава го гази трамвая. Напълно първосигнално, Нина се втурна да прибере сака.



Телевизорът има двеста програми, но нищо не дават, тя лежи на канапето и гледа от този странен ъгъл, не й се спи, приятна й е жегата, всички прозорци са отворени, и в къщата на родителите й, които от три месеца са в Австралия на гости, нахлуват всички летни миризми на София. Някой пече месо. Някой пуши трева. Асфалтът сякаш се надига от собствения й стомах право в гърлото й. В последната съставка, мръсна, плътска, размекваща я от вътре, има нещо от кварцовите лампи в детството й, има непрестанно котарашко мяукане, има щурци и нощни състезания с мотори. Къщата е празна и голяма. След втория час с Нина вече е и разхвърляна.

Нина нищо не усеща. Не изглежда да скърби и сякаш се наблюдава от другаде. Само тъпата увереност, че е свободна, че може да живее съвсем друг живот, и някакво ненаситно желание за удоволствие. На връщане от погребението си купува два шоколада. Насилва се да изяде и втория, все така легнала на една страна пред телевизора, и малко по-късно започва да повръща. Пие вино, повръща и се смее до безкрай. Не е повръщала от дете. После тараши шкафовете на родителите си, рови в неща, които не са нейни, пие още, и още повръща, облечена в късата си пола. Намерила е ключа за мазето, вади старото си колело и се втурва пияна и без фар да кара по улиците, заедно с нощните състезатели и скърцането на спирачки, никого не чака по мигащите в жълто светофари, бакшишите бибиткат и крещят по късата черна кола, Нина размахва средни пръсти и се чувства недосегаема в мехурът, който я отделя от света, мехурът, който се надига в стомаха й, мехурът на жегата, забравата, желанието, мехурът на мръсните дни.



Така започват мръсните дни, и още повече мръсните нощи. Толкова е горещо, че целият град ходи гол, и никой никога не се прибира. Нина е решила да прави всичко, което до сега не й е стискало, безчувствена като никога, пробива дупки в ушите си, все едно е заспала и трябва да се събуди, веднага си сменя медицинските обици с дамски, трябва да живее, казва си а от новите дупки като досадна подробност тече лимфа в моментите, когато трябва да е притеснена, стресирана, ядосана или обхваната от скръб. Само дето тя не е.

Взима си отпуск и не се обажда на никоя от приятелките си, изчезва по своите бумтящи от жега улици, показва се на малкото дръзнали следобедни минувачи, тротоарите бълват горещина под онази черна пола, вечер слага блузи с деколтета и пие сама по барове, където до сега не е била, оставя мъжете да я заговорят, да я черпят, но няколко дни не посмява да скочи в дълбокото, всеки път когато някой сложи ръката си върху нейната дупките на ушите й потичат. От мехура на непоклатимото си спокойствие Нина се чува да казва лека нощ и колкото и бързо да върти педалите, нощния въздух никога не е достатъчно студен за да я захапе.

Една от вечерите на ръката и се събужда пушачески жест, от гимназията не е пушила, но мъжът, който е купил виното пред нея, изтръсква втора цигара от кутията си. Следва палене със запалка каквото го е гледала по филмите, разменени погледи над пламъчето, нещо лежащо под свлачището в някой ъгъл на главата й просто пищи от гняв, това е нетърпимо, банално, непоносимо, разкарай го, влизаш в инерция усвоена в последните десет зазорявания пред телевизора, но ръката й остава да държи неговата, в която все още е запалката, гледат се, а тя не гълта и на него му е ясно и тя ей сега ще избухне в смях, вече безсилна и възбудена в мехура си, той се навежда и я целува, има вкус на мастика и на тютюн, малко на повръщано, ужасен вкус има, но я повежда за ръка към тоалетната на бара, и Нина си мисли, че тръпките в корема й са по-скоро погнуса, от колкото възбуда.


Има още нощи и още мъже – таксиджии, осмелили се нещо да кажат за полата и велосипеда, които никога не успяват до край да осъзнаят, че Нина влиза в колите им за отмъщение, натовски войник от дискотека в студентски град, парти момчета – с по пет-шестина години по-млади от нея, гладки и срамежливи, бизнесмени в командировки, които „намазват“, барманът на едно от местата, където се появява няколко пъти, кой ли не и какво ли не, и нищо не чувства от вътрешността на мехура си, но гледа с бавно и тъпо любопитство, уверена, че накрая е свободна, и че точно така си е представяла живота хилядите пъти когато е хвърляла сака на Кико от онзи прозорец. Това са мръсните нощи. Мръсните дни минават в лежане пред телевизора, шоколад, вино и някоя и друга слънчева баня пред смаяните съседи на родителите й.

Друга от вечерите позволява на двама да я заведат на електронно парти, но нищо не се случва там. Момчетата танцуват, вперили очи в пулта и като че напълно забравят за Нина. В потния въздух на залата мехурът е още по-осезаем, сякаш танцуващите са механични, гора от манекени, които повтарят движенията си в мъглата от разноцветни прожектори и дим. Нина обикаля и си позволява открито за зяпа експонатите. Обикаля, а басите я гъделичкат по-добре от всяка среднощна история до сега. Някой я дърпа за ръката и се оказва в кръг с непознати, дръпва от някакъв джойнт, още нещо, което не е правила, от както на онова море преди десети клас Кико я е целунал, списъкът на задачите в упадъчния й живот получава още едно чекче, дръпва, но джойнтът има непознат вкус, забравила съм сигурно, мисли си, целува човекът, който все още я държи за ръка, и хлътва обратно в тълпата.

Малко по-късно музиката придобива неочаквана мощ и Нина танцува като луда най-отпред, точно пред пулта, усеща се да прави поклони към диджея, в главата и реват чудовища, вият сирени, настъпват армии, целият свят е на парчета, тя е на парчета, кожата й е настръхнала сякаш пуска неврони към другите в тълпата, чувства ги, обича ги, лицето й се разтяга, танцува по кости, човекът с джойнта отново е там и тя се хвърля да го целува, смеят се сред цветните лазери и басите които правят света на парчета, танцуват заедно и светът е на парчета и те се смеят, и тя е на парчета, на парчета като Кико под трамвая, на парчета е тя и животът й, и никога няма да се сглоби обратно, защото всичко е отишло по дяволите, няма какво да прави няма коя да бъде, вижда тялото си разчленено и захвърлено до кофа за боклук и знае, че то лежи там от дни, че нея е я е сгазил трамвая, започва да трепери, човекът с джойнта я прегръща по-здраво, сърцето й ще се пръсне, задушава се, няма страшно, повтаря той, няма страшно, ще мине, и я стиска все по-силно, целува я, обаче е страшно, защото в този момент животът й е на парчета, тя е мъртва, вижда се да подритва ръцете си до кофата за боклук, и това просто няма как да мине.



Тази нощ Нина влезе в апартамента за пръв път след погребението. Всъщност, човекът с джойнта я пренесе през прага. Обхваната от паниката си, го беше оставила пред пулта в търсене на вино, и когато най-после успя да се прибере в мехура си, вече едвам се крепеше на крака, апартаментът беше на съседна улица, беше най-близко, най-лесно. Прозорците бяха още отворени. Жегата все така се лепеше по стените. Сакът на Кико си стоеше под масата.

Сутринта беше в чаршафите от преди трамвая, беше като събуждане след операция с пълна упойка, световъртеж и ужасна болка в главата, за която да се държиш здраво, като въже, което те води през мрак и хаос и къде съм, кой си ти, какво правиш тук, в леглото на мъжа ми, който го сгази трамвай, само преди три седмици, изчезвай, разкарай се, какво ми даде снощи, психопат, изчезвай, махай се, в първия момент, в който погледът й се проясни. Човекът с джойнта изслуша всичко все още с торбата с баничките в една ръка и картонената поставка с кафетата в другата, беше започнал изречението с „добро утро слънце ясно“ но в главоболния мрак на Нина нямаше какво повече да се каже. Беше спокоен и мил тип. Остави закуската на пода, както по филмите се оставя оръжие, отстъпи назад към вратата и си тръгна.

Мръсните дни минаваха, на пазара едни плодове изместиха други, но имената им пак караха продавачките да дрънкат мръсотии, Нина обикаляше нагорещените улици в късата пола от погребението, денем пеша, нощем с велосипеда, забираше тоя оня, но мехурът й беше започнал да се пропуква. Първо плака до безкрай на някакъв филм. Защо плака сама не разбра, нито пък от къде може в нея да се е събрала толкова вода. Изобщо не помнеше да е пила вода от погребението насам, сълзите й обаче не миришеха на вино. Няколко дни по-късно се опомни на улицата пред апартамента и не успя да пресече трамвая. Три-четири пъти тръгва, и три-четири пъти блокира. Трамваи не се виждаха от никъде. Накрая реши, че не необходимо, свърна по пряката и отиде да се разхожда по други улици. На една от тях подвикнаха след нея. Нина спря, взривена от неочакван, невъобразим, неконтролируем гняв, ноктите й се впиха до кръв във дланите, обърна се срещу човекът с предложението и започна да му крещи. Блъскаше го с ръце все още затворени в юмруци и му крещеше, редеше за него, за майка му, за сестра му, като обладана от някакъв смерч се хвърляше върху непознатия, който беше дръзнал да проговори. Накрая той се принуди да я зашлеви. „До следващата нощ в бар Едикойси“ каза и отмина.


Мръсните дни минаваха и Нина правеше все същото, молеше се за бури, земетресения и вулкани, очакваше някакво грандиозно бедствие, което да преобърне света и да я извади от мехура, вино, шоколад и телевизия, слънчеви бани късно след обед, когато беше почти поносимо, бръснене на краката под душа около един, когато се събуждаше, късата пола, се переше и изсъхваше в жегата общо за 35 минути, непознатите мъже и квартирите им – все по-уродливи, една нощ ушите й потичат като река и повече не искат да спрат. Въпреки това не си маха обиците.



Вижда плакат за парти и отива. Намира човека с джойнта и танцува до него. Жегата е достигнала нови неподозирани степени и по ушите й текат реки от лимфа. Сложила си е панталон, за целта се е осмелила да се върне до апартамента. Той се усмихва плахо и гледа главно в другата посока. Нина си мисли, че между тях може би може да стане нещо истинско. Навежда се към него и казва „извинявай “. Типът я тупва по рамото ама съвсем леко, направо сапьорски, и продължава да танцува с поглед забит в другата посока. „Сега ще ме хване за ръка мисли си Нина и на сутринта ще се разхождаме по улиците докато изгрее слънцето. Сигурна съм, че няма да млъкваме никога, ще го науча да кара ски, и още колко партита ще има. Ей сега ще ме хване за ръка“ и цялата е нетърпение, залива я такъв копнеж, че още малко и ще се разплаче, опъната като струна, изострена за всяко негово движение, само да ме хване за ръка и всичко ще се оправи. Танцува като луда, движенията й стават все по-широки, усеща отчаянитето си като че пода на клуба се е превърнал в плаващи пясъци, от които се опитва да изплува с излишно ръкомахане, човекът си танцува до нея и гледа все в другата посока. „Как си“ обръща се към него, защото накрая не издържа „Добре, благодаря“, надвиква басите той и Нина го хваща за ръката, точно когато от другата посока се появява жена с две бири и приготвена на устата целувка. „Той е спокоен и мил тип“, осъзнава Нина, „ей сега ще ме запознае с гаджето си“, пуска му ръката и почти побягва от партито. Навън вали, все едно е трупало ярост с години, танцуват градушки и зад таксито се счупва огромен клон, почти цяло дърво.



В неделя сутрин, когато Нина се събуди, на вън пак грееше слънце, но през отворените прозорци в къщата на родителите й беше нахлул такъв студ, че трябваше да облече някой от пуловерите на майка си. Обиците беше изгубила, и дупките вероятно нямаше пак да се отворят. Имаше стъкла за метене, къщата беше пълна кочина, после трябваше да слезе до центъра и да види какво е останало от апартамента. Всичко това се нуждаеше от закуска. Тръгна по неделните улици пълни с хора, кучета и колички, деца крещяха от клоните на ябълките, докато родителите разтоварваха каравани или метяха пораженията от бурята, слънцето грееше стъклено - режеше на парчета локви, клони и обрулени плодове, режеше на парчета животът й, който можеше да се сглоби и по съвсем друг начин, сега, когато мръсните дни бяха свършили.

Длани

И от къде да знам, че ще стават все по-плитки
улиците, по които ходя,
докато дланите ми растат.
Лявата – кварталът който ми е писан,
дясната – този който ще си построя,
улици, които най-точно се следват със затворени очи.

Дворчетата на смъртта и запустението,
пешеходните пътеки на живота, тротоарите на любовта,
светофарът на късмета и паветата на знанието,
се смаляват всеки път когато пресека Раковска,
без някой възрастен да ме е хванал за ръка,
пристъпила отвъд ръба на дланите.

При някое завръщане,
когато къщите ми бяха до коляно
огледах се над покривите и видях,
- кварталите са длани, но кой е левият
зависи от планината, към която се обърна.