неделя, 24 февруари 2008 г.

ежедневните жертви

Очите им се цъклят в мен, от набрашнените глави, ребрата им зеят като зъбата паст, плавните тела се стелят на хълмчета, като кухненска живопис, пейзажно бели на син, облачен фон, кръвопролитие средиземноморско се е разразило, а олиото вече издава онзи адски звук, нали, точно като в пъклото, където се пържат душите ни, тежък беше този ден и едвам го понесох, за това ме е обхванало това зверство сега, взимам апарата и снимам, мъртви тела, синята чиния с брашното като небесата с облаците, тиганът като пъкло, интимно допиращите се риби, като чешки кроасани понечих да кажа вчера, но Мария предпочете като копърки в кутия, а Том прекрасни пее packed like sardines in a tin box, а аз предпочетох да не съм във кутията, and it's becoming a pattern. Тежък беше този ден и едвам го понесох, от центъра до вкъщи нагоре по баира, бих искала да остана в парка завинаги, завинаги да е ден, завинаги да е слънце, бих искала никога да не се завърна при трудните разговори, при необходимостта да се живее, да се отговаря, дори просто да се седи.
Тежък беше този ден, и не можеше да се измие, а товарът ставаше все по-непоносим, не ми се вярваше да има салата или лимон някъде в къщи, такива неща просто не съществуваха в песимистичната ми вселена. Някой каза, че съм била имала много голям шанс за нещо си дето си искам, и просто директно се разревах.
Тежък беше този ден, и предишният също, въпреки, че привидно се смях, имаше свиреница, купон, в някакъв нереален момент попаднах в парк, който дотогава си мислех че съществува само в сънищата ми. Имах си причини да се чувствам виновна към сутринта.
Вечерта озверях, и се разснимах като побъркана - дни наред не виждах нищо все едно, тези риби ги снимах поне на сто кадъра. Влиза Русчо и пее - всички рибки плуват, само пържените не, влиза майка ми и казва, че това било прекалено, брутално било, но да ги ядем не е брутално нали? We are what we eat, and that sure ain't pretty.
Рибата е вкусна и цяла нощ ми се повръща, макар денят да е олекнал към десет вечерта.


Packed like sardines in a tin box

паст

Кухненска живопис

рано или късно ще ни отмъстят

сладки сънища, мила

любовниците от помпей

събота, 9 февруари 2008 г.

Полуден

И се събуждам в един, не желая да знам кого съм приютила в кабинета, тихо чакам да се омете, и си мисля, защо трябва да съм толкова задължително гостоприемна, към хора, които въобще не мога да търпя, но не си тръгва и накрая ставам, разхождам кучето, блуждая, после компютърът ме глътва за часове и утре няма да съм на Иракли, а за Благоевград заминава Мария. Защо не се осмелих да подхвана неща, с които мога да се справя, не знам, сякаш неочаквано попаднах в съвсем непозната среда. Среда алергична към черногледството ми, хора, които се плашат от черен хумор, хора които искат да ми забранят да мисля за нещата от тази или онази гледна точка. Изненадващо - мислех, че са като мен.

Не севтосах морето - този път наистина беше твърде студено, само си натопих краката във водата, вятърът носеше облаци пясък над Иракли, над плажа беше паднала мъгла, усетих как пръстите ми се превръщат в остри камъчета и изкуцуках на брега. Времето се беше омърлушило, сякаш и то имаше нещо против жълтите багери и булдозери. Мъчно ми е за мястото, мъчно ми е за надя, мъчно ми е за Ани, мъчно ми е за всички, които приемат нещата лично. Мъчно ми е и за ме, естествено - и аз съм от тях.

От Бургас до Варна има само кал, пейзажът е кафяв, морето сиво, в блатата на Слънчев Бряг се оглеждат прасковено оранжеви панелки, водните паркове стоят като изпуснати от колите боклуци в празните поля и на всеки стълб, над всяка канавка, вятърът роши по един мишелов, тъмен и страшен, привидно заспал, с глава прибрана между рамената, те всъщност дебнат, каза някой в Бургас, дебнат някоя полевка да помръдне в канавките до пътя, където не се оре, и съответно гризачите оцеляват, поне докато мишеловите ги забележат. Бургас в това време на годината е Бургас от Пого, представям си безбрежното скитане в блатата между панелите, не запомням името на квартала, в който спим, но въпреки че Тольо е някакъв скаут, свеж и ентусиазиран из малките улички на центъра, веднъж попаднали между обелените блокове и тежката миризма на банички с маз, трябва да се признае, няма капка Бургаляс в този Бургас. Бургас залита в блатата между откъснатите си квартали.

Във Варна ми се вие свят от изтощение, огъната под биймъра, който не е наш, и постоянно трябва да влачим, и не можем да оставим във колата, за да не го открадне някой, площадът на театъра се върти около мен, но двама улични музиканти успяват да ме усмихнат, рапират с една тарамбука някакви безумици - описват минувачите по площада, включително и мен. Младежкият дом е студен, пише, че ни молят, младежките ансамбли да не репетират в коридора, ние репетираме в залата, но Цвета решава, че трябва да пуснем публиката вътре по време на репетицията, и всяваме страшно объркване с това. Цвета ми е напълно неясна на моменти. Сякаш се е вкопчила в някакъв чудовищен самоконтрол - дори не си позволява да има песимистични мисли. Почти никога не съм я виждала щастлива. Сигурно е ужасно уморително да се стараеш да не съгрешиш дори в ума си.

Влади живее в Аспарухово на върха на хълма, и трябва да подпрем колата за да не се търкулне надолу по улицата, от всеки двор ни лае куче, Варна се е проснала под нас до края на света, морето раирано от лампите по крайбрежната алея, купола на катедралата тъне в мъгла, чайките се въртят около него като нло-та и отразяват светлината, като в оная първа нощ във Варна, когато с Ани се изсипахме от стопа, и си казахме "каква красота" и нищо друго не можа да ни дойде на акъла, нищо не мога да снимам достатъчно добре. Апартаментът носи следи от починалата му майка. Ще ми се да ги махне, но не му казвам разбира се, не го познавам толкова добре, просто е усещане - всички билкови таблетки и тоалетни млека трябва да бъдат изтрити.

Аспарухово е пълно с красиви циганки и приятелски настроени кучета. Колите задължително спират пред пешеходните пътеки. Работници махат коледната украса, улиците са главозамайващо стръмни.

Русе не ми хареса. Не ми хареса дневния мрак, черния Дунав, кой каза че бил тих и бял, режещият вятър, зареден с иглички дъжд, калта, зловещите панели, дори чистите, нови, топли зали на РУ ми се сториха някак подозрителни. Хареса ми само петифурата с твърде много крем брюле в една сладкарница и един огромен, стар, боядисан в черно "Диамант". Не снимах въобще - реших, че трябва да го срещна пак този град в един по усмихнат сезон, когато къщите-торти по Александровска няма да изглеждат нелепи.

Търново ми е така болезнено познат, че се сещам за Скопие и за странния мейл от вторник вечерта. Одма му текнало на глупака. Болезнено познат е и на Ваня, и докато я гледам през витрината на кафенето в Арбанаси, единственото ни отклонение от пътя на презентациите в тези четири дни, седнала на болнично бялата люлка с Търново, обгърнато в пушек, в краката и резиденцията на Тодор Живков отстрани, ми е лесно да си представя какво усеща в този град, спомените които са нахлули в нея, без да ги е пускала, като онзи пороен следобед, когато не можехме да излезем от чакалнята на возката станица.

Вървя по улиците му, оплаквам изчезващата Манджа стрийт, катерушките на края на Гурко са заместени от изкоп за хотел, появява се Ади с акордеона, свири на презентацията, и ми е неудобно дори да си помисля, но всъщност не искам да я прегръщам, защото мирише на пот. Навсякъде на срещите ни чакат дъновисти, контингентът на Цвета.

Натежала съм с неща, които не бива да се пишат, поне не тук, където някой ще ги прочете, неща отвъд границата на обичайния ми интернетски ексхибиционизъм, неща за лично ползване. Това пътуване беше някак тъжно, като равнините, през които минахме. През февруари няма живот в равнините. (Резерватът за водни кончета беше най-тъжната гледка на света).

вторник, 5 февруари 2008 г.

Без сили

докато драпам нагоре по кишата на борисова и боксувам и по кубинки и по велосипед си казмам, само да се прибера, да се прибера и това ще свърши, но тук ме чакат още толкова задачи, че просто няма да си лягам очевидно


загадъчният хелмут не само не отговаря, ами праща мейли на други хора да пита защо не пиша. цвети накрая ми дава курсове, които мога да запиша, преди крайния срок, рейсът до берлин не е по-евтин от самолета до дортмунд, родителите на марти решават да не го виждам. опитвам се да монтирам, но се оказва, че трябва да започна наново. отивам на театър в погрешния театър и съответно закъснявам за представлението докато накрая се занеса до 199, представлението е тъпо, чувствам как губя време, опитвам се да занеса на цецо телефона на надя и се оказвам в живо, където темата е доорс, там е и радо, звъним на надя, после на кицов, после на другата надежда - радулова, която представете си превела биографията джим морисън (хубавите хора не се губят), вера праща месидж че ще тръгнем с два часа по-рано, което ми обърква тотално плановете, опитвам се да занеса пари на галя но в хамбара се оказва цялата магистратура със все преподаватели, и ме е срам да ги погледна направо, толкова много съм отстъствала, пиша писма на хелмут, пиша писмо на перах.

всичко се върти със скоростта на светлината, но няма страшно - сега ще попълня еден формуляр, ще си направя багажа, ще разходя кучето и ще си легна. толкова близко - само на около два часа време....

събота, 2 февруари 2008 г.

Ден на мълчанието














Моят квартал, втори февруари, пролетта лъже че ще дойде...

петък, 1 февруари 2008 г.

седмица празници

Толкова много неща, толкова много купони, не успявам да стъпя тази седмица на четвърти км въобще. В неделя изчиствам цялата къща, и изведнъж ме осенява, че мога да направя купона у нас, не всъщност, че трябва да го направя у нас, защото вече съм поканила твърде много гости и просто няма смисъл да ги влача в арт хостела, където има тооолкова много правила, в понеделник се мъча да уча, във вторник, нарождения си ден обикалям като идеот в търсене на някаква рокля, докато в крайна сметка, като някакъв йори забравям че ми е рд, и накрая се разревавам пред входната си врата, защото е седем без двайсет, и не мога да си намеря ключа и да си влеза, а гостите може и да дойдат навреме в седем, и тогава какво?
Първи се появява Кьоско, после Марина и нейния "Пънк", ходим до фамилията, Хъси се побърква, шалът, който Иванчо ми подари е адски мек и приятен, но смътно усещам как вратът ми е започнал вече да се изрива от него. Идват хора, за момента седим около масата, всичко живо тихо пие, но само час по-късно у нас е познатата лудница, планини от палта, джем в мойта стая, прегръдки, смях. Дияна си маха главата първа и незнайно защо прегръща крака ми. Колежките така и не се омешват със всички останали.
Има някой, когото бих зяпала цяла нощ, безмислено всъщност, не че нещо някога би могло да се случи, но просто е приятно поне да виждаш хубави хора по купоните си?
Думата, думата на седмицата е пусни
като балонът, който обаче оставих завързан - вчера минах от там, някой си го беше взел... Като нещо важно, което трябва да се каже. Трябва. Пусни. Пусни човеко, няма смисъл, пусни и всичко ще си дойде на мястото. Аз пуснах балона някак - дори и завързан, съгласих се вече да не е мой. Оставих го на децата в езерото с лилиите, защо ти не можеш?

В някакъв момент към сутринта намирам убежище върху голямата възглавница в стаята си, лежа си, съвпадаща, наместена, и си казвам това не бива да свършва никога, никога, но такива моменти траят секунди, естествено. Съвпадаща с някой, който даже не бива да е там. После хората започват да си тръгват. После спя в кабинета, и се чувствам като Хъси, леко изритана, скрита в другата стая. После е съмнало, чистя и Пламен и Боян са направили нечовешки неща с бельото ми. Весо изпълзява от стаята ми с кисела физиономия и си тръгва. Залива ме леко чувство на вина. Надя поръчва такси, но решава да не се качи на него, хората отнасят десетки пластмасови бирени бутилки.

На изпита по-скоро бълнувам, отколкото отговарям. Появяват се разни хора, отиват си, говорим смътни истории за купонището. Косата на Гери настръхва от преразказаните исторрии за алпиниадата. У Кремена ме посреща плътна стена от пушек, тежката миризма на цигари и непочистена скаричка, лой от наденички, чесън и бира, чувствам се съвсем откъсната от купона. Заспивам на някакъв миндер в кухнята, за да ме преместят по-късно в стаята на Крем, където чаршафите ухаят на омекотител а компютъра никога не се изключва.

Сутринта е дванайсет и половина, и тръгвам да търся шапка. Никола седи на накаква пейка в Заимов, косата му контражур, ледът и локвите блестят на косото слънце, Гери отива да плаща таксата за детска градина на дъщеря си. Продавачките на шапки са корейки и след няколко нещастни опита да им говоря на български се предавам и обръщам на английски. На Пиротска, милите, никога няма да проговорят, твърде много туристи има наоколо, твърде малко наложителност.

В един момент всичко е започнало да става еднакво, дните и нощите се точат в почти монотонен ритъм. Кьоско го няма в Под Бора, нито в ПНПБ, Надя може би няма да прави купон, в Артхостела е Поли, която е мноооого голяма станала и празнува, и рд-то на Кьоско някак се вмества в цялата патаклама, в стаята за непушачи, където всички трябва да говорят за якета, грейки и марки, и отново си мисля, колко малко общо имам с тези хора, а Мишела не може да повярва, че аз и Бона имаме спомени от преди да тръгнем на училище, явно тя няма.

Трябва да избягам от хостела, защото мигрената е захапала и не пуска, пусни, пусни, пусни, Мила, която е гост на Поли очевидно, не пуска също, лепкавите й ръце все се оказват някъде по мен, нещо ми говори, докато усещам как направо ще се разплача, нещо иска до нетърпимост.

В суинга музиката ни кара да се смеем с часове, просто защото е ужасна. Кел файда, че съм пропуснала Кълн, другите банди са още по-зле. Последни са някакви киндерпънк идеотчета, които звучат все едно и инструменталите си свирят на караоке. Те са най-търпими, свирят кавъри, и никой не изглежда, сякаш ще се наака на сцената. Никой не хвърля бельо по тьх, затова отварят личния си запас,замерват публиката със сутиени и закачат прашки по грифовете си. Свирят Song Two и с Емилия крещим че всичко им е простено, простено!

Днес почивам и тихо се радвам да двете добри новини. Иракли за момента е пасено, а родителите на Марти се оказаха доста по-разбрани от очакваното. Смешно, но ми липсва това хлапе.