неделя, 1 август 2010 г.

Пеещата Курва Стефка

Пеещата Курва Стефка не идва вече тук. Преди сядаше при нас по пейките и предлагаше дебелите си телеса срещу бира или трева, понякога оставаше и с часове си говорехме за живота. Пеещата Курва Стефка беше учудващо начетена, особено за музика. Беше ни се представила с това име но не ни беше въвела в историята му, никой не я беше чувал да пее, но пък може би то си беше част от услугата, а и с клиент не я бяхме виждали да си тръгва. Просто прескачаше от пейка на пейка и "разговаряше с младите", дърпаше от цигарите им, цялата воали, тюлове корсажи и кокетни усмивки. Пеещата Курва Стефка винаги имаше абитуриентска прическа накачулена с фалшиви черни букли и фуркети, и изглежда никога за никъде не бързаше.

Предполагаемият й сводник, едър тийнейджър в костюм, идваше чест-често да я провери, но никога не я юркаше, напротив, задължително носеше букет цветя, сядаха на пейка или направо на тревата, говореха, смееха се. Изобщо, ако не ни се беше представила така, на никого нямаше да хрумне нито че е пееща, нито че е курва. Колкото до Стефка - доказателства за това нямаме и сега, но ще се доверим на историята, както ни я разказаха една вечер, когато се запитахме защо Пеещата Курва Стефка вече не се появява.

Пеещата Курва Стефка заминала на околосветско пътешествие, разказаха ни. Младият й сводник спечелил около милион и й го подарил, целия. Тя и без това отдавна не работела по специалността си, от както Роби Дебелият контролирал центъра, нейната работа се състояла само в едно - да му казва, че може - каквото там искал да чуе, че може точно в момента младият сводник. Хората му въртели бизнеса, а той бил затънал в сборници по математика, та чак занемарил следването си. Отдал се бил на детинщини заедно със старата курва, и бързо губел контрол над ситуацията. Явно не му й пукало, защото се хванал да върши истински глупости. Скачали с бънджи, ходили на рафтинг, на караоке, където Стефка се сринала в неподражаеми спазми, малко след като пуснала невероятно мощното си гласище, една вечер дори бил забелязан върху балканче вместо в черния си Лексъс.

Когато Роби Дебелия изчезнал от пейзажа, във вестниците зашумяли, че вероятно е убит. Отписали го толкова бързо от редиците на живите, колкото и бързо го били направили велик мафиот, защото Роби бил съвсем млад и само от скоро присъствал в криминалните хроники. Стефка в началото също счели за мъртва, докато тя, по-щастлива от всякога пълнела новия си лаптоп, със снимки от новия си апарат някъде в Индонезия. Мъртви било добре и никой от двамата не се пробвал да опровергае вестниците. Нека забравят. Нека ги оставят на мира.

А някога Стефка се казвала Ния, всъщност Стефания Караиванова, пълна, белокожа и прилежна, била солистка в училищния си хор, след седми клас я приели в музикалното, гласът й растял и се пълнел заедно с тялото и всички й предричали бляскава оперна кариера, особено световноизвестното сопрано, при което ходела на уроци. Животът обещавал много на Ния, и тя смело се хвърляла в радостите му, ядяла по много, пеела по много, слагала по много грим, подтиквана от нетипична за възрастта й увереност, докато един ден не се влюбила, естествено, как иначе в един тенор. Нещата вървели добре, дребен като лястовичка, тенорът всеки ден почти долитал в черния си фрак, понесъл огромен букет в едната ръка и огромна кутия шоколадови бонбони в другата. Въобще, тенорът обичал огромните неща, но от всичко на света най обичал огромния глас на Ния.

По това време, когато страната била замръзнала безвремието на зрелия соц, певците се радвали на по-голяма свобода, особено младите таланти, надеждите на България, специално подбирани да печелят конкурси в чужбина и да доказват така превъзходството на работническия строй. Не че дарованията били виждали някога работнически строй. Те си живеели в своя хармоничен свят пълен с фракове и бонбони, на Ния било позволено да ходи на училище без униформа, не че ходела толкова често на училище, а и не че имало униформа неин размер, тенорът вече бил един от солистите в пловдивската опера и го карал съвсем по бохемски, та никой не му държал сметка, че спи с гимназистка.

Всичко вървяло напред и нагоре и така щяло да си остане ако една нощ не им била хрумнала следната фрапантна идея. "Ния" похванал тенорът, вече освободен от лястовичия си фрак "искам да ми пееш, докато правя любов с теб". Били на нечия вила, съседи нямало, на долния етаж се въртяла една от първите плочи на Секс Пистълс в България и цялата къщичка се тресяла от дивашките ритми. Ния поела дълбоко дъх, яхнала тенора, който почти се изгубил под огромните й млечно-бели бедра, осеяни, за допълнителен разкош с шоколадови и вишневи на цвят бенки, и се люшнала в лекия валсов ритъм на "За Жестокатата Изолда". В хоровите части тенорчето припявало и се втурвало нагоре в нея, в главата му светът се бил обърнал, и то се чувствало като пикиращо за пръв път лястовиче, обхванато от самоубийственото щастие на свободното падане, сърчицето му ей сега щяло да се пръсне и, макар арията да не предлагала някакъв особен климакс, в един момент изревало далеч не-оперно, сляло се с екстатичния писък на Ния и съвсем наистина си умряло от вроден порок на сърцето. Ния изчакала чашите да спрат да се тресат, музиката от долу да замре и се разпищяла, вече извън всякакви хармонии и певчески правила.

От тук нататък започнало падението на Ния. Обзета от скръб и любовна мъка взела да слабее, и макар да я не я обвинявали за нищо, и изобщо животът привидно да не се бил променил, нещо в нея за дълго замлъкнало. Тя си ходела на уроците и си пеела, но не смеела да пусне гласа си на воля, сякаш се страхувала да не погуби слушателите си. В очите й напирали сълзи, от всяка по-фриволна песен, та гледала да учи само трагични арии, при това ги пеела слабовато, "Започнала си да си мрънкаш под носа, какво ти става", скастряло я пенсионираното световноизвестно сопрано "ако не се пуснеш, няма да полетиш, а пеенето, Ния, е летене." Ния хич и не искала повече да лети, но все пак чинно се явявала по конкурсите, където като кокошка прескачала от нота на нота с прекомерно пърхане, пак според думите на учителката й.

Веднъж, обаче, не издържала. Подвела се по извивките на любимата си Liebestod, съвсем неподходяща както за възрастта й, така и за конкурси, според световно-извеството сопрано. Примесила отчаянието на Изолда със собствената си мъка, Ния напълно се сляла с гласа си, разтворила го и се понесла на него, запремятала се из скръбта в лупинги, които биха пресекли дъха на всеки друг, тежкото й тяло изтръпнало и най-неочаквано за самата нея получила оргазъм. При това, пеенето й изобщо не пострадало от тръпките, а сякаш разцъфнало и когато погледнала смаяното жури, всички бършели сълзи и не смеели да се погледнат един друг. Ния, разбира се, спечелила конкурса, и така на осемнайсет заминала за Италия.

Проблемът, обаче се задълбочавал. В началото тръпките идвали само на любимите места от любимите и арии, но постепенно се умножили, започнали да тресат мощния й глас и да я принуждават шумно да си поема дъх на най-неприемливи места. Не минало много време и всяка нота, която излезела от устата на Ния предизвиквала у нея едно особено препотяване, а някои от певците с които репетирала взели да я ухажват твърде открито и вулгарно. Нямало цветя и шоколадови бонбони, но дори и корепетиторът й изпъшквал, когато минавала покрай него, и няколко пъти пробвал да я покани в къщи да си попеят.

Разнесла й се слава на лека жена, и макар Ния да не била лягала с никого след смъртта на тенорчето, скоро се заговорило, че ще загуби стипендията си. "Освен ако..." подхванал партиецът, който се грижел за моралното здраве на българските оперни надежди в Италия, и нататък е ясно. Макар че такъв е изразът, Ния не стиснала зъби, защото единстеният начин да изтърпи неприятния контакт с доста простия, оплешивяващ, говорещ на шопски чичо, бил да пее ли пее през целите тези безкрайни минути, всъщност равняващи се на половината от Con Onor Muore, защото той даже не дочакал горката Мадам Бътърфлай да се сбогува като хората, а изпръхтял, станал от нея, закопчал си панталона, прочистил си гърлото и в настъпилото неудобно мълчание треснал вратата.


Така Ния преживяла в Италия, така преживявала и в България, когато всичко се сринало и успяла да се завърне. Никога повече не излязла на сцената, но славата й се разнесла и клиенти не липсвали. Годините минавали, а на нея заради пълнотата не й личало. Лекувала душата си по три начина - колекционирала карти, на които чертаела бъдещите си околосветски маршрути, напълно уверена, че един ден съдбата ще й поднесе заслужена отплата за цялата мъка, под формата примерно на едногодишен круиз с огромен презокеански кораб (обичала думата "круиз", която изкача като мехурче от устата, побивали я тръпки от нея, но думата "лайнер" по разбираеми причини не искала да използва в мечтите си. "Лайнер" по-скоро вървяла на някои от по-неприятните й клиенти); пускала редовно тотофишове в очакване на въпросната отплата или пък просто лягала сама в леглото си и пеела ли пеела, довършвала запъхтяна ариите си и свършвала по няколко пъти. Имала и такива клиенти, които й се възхищавали, водели я по театри, опери и вечери, понякога дори на някой интелектуалски купон, където се научила да пуши трева, и противно на всички предупреждения това никак не повредило гласа й. Търпяла, пушела и чертаела с розова химикалка по картите си. Изобщо почувствала ли се крайно нещастна, купувала си по нещо розово, и след един момент целия й гардероб се лигавел в този цвят.

Такава била Ния, когато за пръв път й се наложило да общува със сводник, само дето отдавна се била отказала от Ния и с присъщата си още от ранното детство самоувереност директно се представяла като "Пеещата Курва Стефка - запея ли, свършвам, ще ти хареса" Роби Дебелия можел да й е син, но един ден имал наглостта да дойде при нея и да й заяви, че тя повече сама не може да работи. Стефка се разфучала и му изсипала буквално целия си живот. Досега почти нищо от него не била споделяла и Роби я слушал напълно втрещен, докато на лицето му се изписало разкаяние. "Ти повече нищо няма да трябва да правиш" заключил. "Ще правиш само каквото искаш, а за парите не се тревожи, каквото ти трябва, имаш го от мен". И така започнали дните, в които двамата се срещали за да си говорят, шушукали си, хилели се и сякаш се учели един друг да ходят. Хората ги виждали да правят какви ли не странни неща и мафиотското реноме на Роби взело да страда, но той съвсем очевидно нехаел, затварял се вкъщи да решава задачи, попълвал судоку-та, докато чакал следващата пратка, взел да се изтупва (дотогава винаги се бил обличал съвършено обикновено, по съвет на вечно киселата си майка, която не пропускала да му повтори да се скатава и да не се прави на много хубав, защото не е).

После Роби Дебелия изчезнал, а с него и Пеещата Курва Стефка, и се разнесъл слуха че са ги убили. Само че, Пеещата Курва Стефка е жива, ние сме сигурни - обикаля света с огромен презокеански кораб.

Роби Дебелия - дете на прехода

Лястовиците се сурват в небето, сякаш ще се разбият и всеки път Роберто замръзва с нос залепен за стъклото на прозореца, впил поглед в тях, напълно уверен, че ако помисли малко на криво, или ги изпусне от очи за секунда, ще ги изпусне, именно това е думата, ще ги изпусне и те ще продължат да падат малко по-дълго от поправимото, като въжеиграчката с цикламеното трико, която след три изненадващи салта, уцели точно средата на манежа, преди още някой да изпищи, чу се само как публиката едновременно шууумно пое въздух, въжеиграчката надигна неестествено извита ръка, сякаш махна "хайде, хайде, не го взимайте на сериозно", но междувременно двама клоуни я бяха качили на празнично украсено парче шперплат, може би нещо необходимо на акробатите. В паниката клоуните бяха забравили да вървят смешно, и съвсем наистина се спъваха в огромните си обувки, докато успеят да се скрият зад дебелата червена завеса. На третото спъване момиченцето от ляво на Роберто се сгъна в сподавени хлипове, но от колоните проби панаирджийска музика и хората панически наставаха от столовете си, без да обръщат внимание на номера с пуделите. Роберто продължаваше да седи на мястото си като хипнотизиран от единствената капка кръв на пясъка, едната му ръка го дърпаше на горе, майка му се опитваше да го помръдне, но Роберто си знаеше - мръдне ли той - край - въжеиграчката ще издъхне зад завесата, въжеиграчката, която падна, точно когато, точно защото той се усъмни, запита се как по-дяволите тая хубава госпожица в цикламена тюлена рокличка се крепи там и изобщо възможно ли е.

Роберто гледа лястовиците като заробен, коремът му се е свил на топка, стои вкаменен, подпрян на перваза и се мооооли вече да се стъмни и лястовиците да се приберат да спят, защото му е невъзможно повече да ги крепи. В далечината изревава самолет и по челото му избиват капки пот, дано не се наложи и него да носи, как, как по дяволите шестгодишно момче ще износи самолет, дано не се появи пред очите ми, в юмруците му ноктите дълбаят сини полумесеци, светът се олюлява по залез, докато лястовиците се прибират, небето потъмнява, някой някъде пържи риба, а майка му се чуди къде да премести момчето, за да отвори и другото крило на прозореца в задушната нощ. Самолетът отминава невидян, Роберто се втурва да повръща, настъпва септември през прозореца, трябвало е да се отвори и лявото крило. На другия ден избират чанта, нови маратонки, тетрадки, моливи...


Роберто изобщо си остана един такъв, никого не гледа в очите, всичко прави както му искат, но нищо ново не смее да пробва, с колелото падна още веднага и втори път отказа да се качи, шестици от горе до долу, не рисува, не плува, не пее в хора, не рискува изобщо, но пък порасна стана едро и злобно момче, с поглед забит в обувките си тормозеше връстници, че и по-големи, и някак между другото класът го избра за тартор, та някъде между яростните юмруци и яростното решаване на задачи в къщи, направи първите си пари, направи първия си секс, някак на сила без да ги иска, вършеше каквото се изправеше пред него и продължаваше на пред мълчалив и прегърбен. Учителите не възразяваха - нямали са чак пък такъв отличник до тоя момент, а и като че целия клас способства на Роберто да си тормози тоя и оня.

Първия път като кара колело, викна "не мога", пусна кормилото и се върна вкъщи с колена набити с кръв и камъчета, стърчащи през дупките в панталона. Майка му - тиха и някак тежка жена цял час мрачно му обяснява колко е важно човек да не прави така, колко струват едни панталони, как й е трудно, толкова трудно, сама да се справя с него, защото децата са страшно бреме Роберто, и как всеки може да живее и без да кара колело. Изобщо, обясняваше му тя, ти не гледаш реално на нещата, въобразяваш си че от теб ще излезе я космонавт, я детектив, я рок-звезда, а истината, Роберто, е че трябва да си седнеш на малкото дупенце, да си вършиш работата, да взимаш каквото можеш и повече да не искаш. Роберто може би не я слушаше, отново залепил нос на стъклото, абсолютно зомбиран от някакъв хеликоптер, който се люшкаше в сивия октомврийски дъжд, не мърдаше, не реагираше, и по челото му бяха избили капки пот.
- Не си мисли, че ти е писано да ставаш пилот или нещо такова, приключи майка му, триумфално - щом едно колело не можеш да подкараш. На нас хората не ни е дадено да хвърчим наоколо като някакви пилета. Опичай си акъла.

Изобщо майка му не пропускаше да му пълни главата с мъдрости като тази, изречени със все същия тих и внимателен глас, все едно никога нямаше да му прости, че се е родил. Шестгодишният Роберто не желаеше да стъпи на цирк, мъчеше да не гледа към птици, самолети и велосипедисти и тихомълком посиняваше окото на всеки, осмелил се да каже нещо за името му. За цял живот Роберто запомни : "Сега е преход, взимай каквото можеш и се прави на невинен" "Щом не са те видели, значи не си го направил" "Важно е на нас да ни е добре, пък другите кучета ги яли" "Рано или късно всичко опира до пари" "Прав е този с по-скъпия костюм" и тези житейски правила добре му служеха. От горе на всичко, талантът му да предизвиква бедствия си остана. Достатъчто беше Роберто да се сприятели с някой от местните дилъри и да се позачуди как всъщност се справя той с трудния си занаят, защо още не го е отнесъл от едикой си, и на пазара оставаше един по-малко, така че около петнайстата си година Роберто вече носеше доста пари в къщи. Учителите свиваха рамене - дете на прехода, а и трудно отказваха комбинацията от перфектни контролни и скъпи часовници. Момчето беше желязно, обличаше се спретнато, не пиеше, не пушеше, не взимаше наркотици, не се занимаваше с жени, готвеше се усърдно за кандидатстудентски изпити и някак между другото държеше целия квартал в едрия си, възпълен юмрук.


Всичко това ви разказах, все едно съм го видяла, но всъщност не съм. Първия път, когато видях Роберто, не го познавах. Първия път, когато видях Роберто, той лежеше на една полянка в градската градина до възрастна пълна жена. И двамата бяха събрали ръце под главите си и ми направиха огромно впечатление - пълната леличка облечена в странно разголено розово воалесто нещо като рокля, с почти течни от възрастта бели бедра и младият мъж - изтупан и пристегнат в бяла риза и тъмносив костюм. Двамата гледаха нещо в небето, сякаш можеха да прозрат през тъмнината на кафеникавия смог и се смееха. На това отгоре, леличката пушеше джойнт. Минах край тях няколко пъти с колелото си, но те лежаха там цяла вечер и явно нищо не ги интересуваше.

Лятото таман се беше пречупило и всички бяха станали някак амбициозни и организирани, вечер се говореше за проекти и протести, а клепачите ни се затваряха огромни и пресъхнали както тенти се спускат над кафенетата, по-рано ставаше по-студено, и никой освен тях не се търкаляше в тревата. Пеещата Курва Стефка - заключи компанията ми, така се казвала дебелата жена, тя често търсела клиенти из центъра, а защо й викат пееща не знаем, но както го описваш с куфарчето и златния часовник надали е клиент, по-скоро е сводникът й, тя предпочита странни птици за клиенти, даже и при нас е сядала.

Миришеше на сухи кестенови листа, а аз видях Роберто още няколко пъти с тази жена - веднъж играеха федербал, друг път, още по светло, газеха във фонтана, понякога тичаха наоколо с разперени ръце и бръмчаха, а мисля че беше последния път, когато го видях да кара колело, да се учи, Пеещата Курва Стефка едва държеше багажника на едно покафенняло от употреба балканче, но Роберто успя да се отдели, и с невероятна грация врътна няколко кръгчета из Градската, лек като перце, въпреки огромното си костюмирано туловище и невъзможно учуденото си лице. Летииииииш! Лееееееееетииииииш!Лееееееееееетииииииииииииииииииииииииииииииииииииииииииииииииш! крещеше Стефка. Разбира се, тогава изобщо не знаех, че това е Роберто. Щях да се запозная с него години по-късно...


Работех за един много тъп вестник. От онея, които публикуват двойни вътрешни страници за разводите на звездите, и не се интересуват от екология. От горе на всичкото звездите не се и развеждаха, след целия шум, но айде, нека си раждат децата и си дърпат косите, в крайна сметка не е моя работа да се бъркам в животите им. Всъщност предпочитам да не се бъркам в живота на никого от името на тоя тъп вестник. Дайте ми два месеца, и ще се науча да пиша икономически новини. Един ден обаче ме пратиха да говоря с Роберто Петров. Роберто Петров бил наистина интересен човек, решил едно уравнение и взел една много голяма награда. Бил само на двайсет и нещо. Като я взел се заключил в апартамента си, спрял да си плаща сметките и скоро останал без ток. Пуснал дълга мръсна брада и излизал само нощем, в търсене на вечеря по кофите. Роберто преди бил нещо като мафиотски бос, властен бизнесмен с неясни доходи и перфектно досие. Естествено учел право - всички мафиоти това учат, само че той го учел в Софийския и бил пълен отличник, представи си.

Пратиха ме директно на адреса му. Панелен блок, панелен квартал, панелия. Стисках изпринтена снимка на мечкоподобен брадат мъж до контейнер, когато звъннах на вратата. Отвори ми гладко-избръснат и костюмиран, човекът когото с такова изумление бях шпионирала във Градската и заразказва : Първо името : кръстила го Роберто защото, имало такъв певец в края на соца, когато забременяла. Певецът се изпарил в историята, името останало, бебето се родило от другата страна и пораснало голямо и гладно като прехода. Всъщност - то си било голямо и гладно по рождение. Изпило на майка си силите, а баща нямало. После правото : майка му поискала, той бил по-добър в математиката, но все пак се явил на изпитите и влязъл. Трето уравнението : не бил решавал задачи от години. После срещнал един човек. Един човек го научил да лети. Напомнил му, че може да прави разни неща. Видял новина за наградата във вестника. Решил го между две судокута, едно кафе и едно разчистване на сметки. Пратил го на майтап. Пари си имал, но знаел какво да направи с наградата. Майка си изпратил да живее на запад - тя само това повтаряла, далеч от тук та далеч от тук. Далеч от теб, искаше да ми каже, добави. Стояхме прави в антрето - зад гърба му стена от велпапе и воня, планини от щайги, реки от хлебарки. Четвърто престъпленията : правел каквото очаквали от него и го правел добре. Просто се подчинявал на течението, загубил толкова много приятели. Пето наградата : не му трябвала. Искал да пробва дали може да живее и така. Можел. Преди това съмненията му предизвиквали бедствия. Но вече не. Освен това имал и вина да изкупва - пет самолетни катастрофи, безчет мъртви птици, една парализирана въжеиграчка, дилърите и сводниците не ги броял. Всяка нощ събирал хартия за вторични. Денем решавал задачи. Хлебарките обичал, защото не летели. Нямало нужда да ги крепи. Това бил неговия преход. Защото той бил преди всичко дете на прехода...