сряда, 19 ноември 2008 г.

парченца

Пешеходен остров

а през ноември -
погрешка изникнали,
яркозелени, високи
полски треви...

***

Отупвам се

Начинът, по който се ронят зъбите ми на сън,
е като зрънцата на нара,
само, на обратно, кръвта тече от зъба,
а венецът е бял.

Начинът, по който се ронят сълзи, без да питат,
е като фалшивите рубинчета на обеците ми, които изпадаха
обаче бели,
изкапват, изтичат завинаги
от стройните, черни редици на миглите.

Начинът, по който се ронят бодлите ми,
тази вечер, една по една във трамвая,
като зрънцата на нара,
само с по-малко кръв,
всяко потръпване - бодил,
всеки траверс - цял кичур,
докато стигна до къщи, ще се изроня съвсем.

И ще се отупам.


***

Джибри

В първите поднулеви нощи
вътрешността ми загнива
почернява като мушмула.
Ако ме стиснеш, от някоя дупка
ще потече гъста кафява слуз.

Ще замирише на еднодневки,
на залез и на октомври.

Между погнусата и носталгията
есента гние в захлупена кофа
по камъкът, притиснал похлупака,
лазят от по-големите мухи,
съмнително се комбинират пластмасата,
емайлът на капака, найлонът, камъкът и залезът,
узрелите треви,
мушиците сияещи, и бутащи се
в един последен лъч.

Не съответстват джибрите на виното,
мушиците - на залеза,
мушмулите - на сладостта,
краят - на началото,
шумните нощи - на попарените дни.

На ръба на зимата

Четох, четох и в едни момент се почувствах като принцеса от приказка - като Рапунцел някаква или пък спяща красавица. Сякаш трябваше да прочета обясненията за да се почувствам, преди това не знаех, само усещах съвсем смътно присъствието на някакъв похлупак, преграда, между себе си и някой определени неща от живота.

Няма ли кой да развали магията, няма ли кой да счупи похлупака на хиляди парчета, да изляза, да имам досег, мислех, някой от таралеж да ме превърне обратно в човек. Четох и си обясних някои неща. Други не успях - защо не обичах приказки като малка, защо не обичах да ям, защо не исках, нещата, които трябваше да искам, беше логично да искам, защо няма приказки за злояди деца?

Защо няма приказки за злояди деца? Попитах, отговорът беше "Има много приказки за инатящи се деца". Но в детското злоядство няма инат, то е друго, то е невъзможност някаква да приемеш даденото, да поискаш нещо, да преглътнеш, сякаш вместилището ти за желания е в пъти по-малко, не можеш повече ще повърнеш. Получиш ли твърде много от нещо, дори и любимото си, веднага го намразваш, прилошава ти. А твоето твърде много все е твърде малко за другите. Това трябва да значи нещо, не е инат, не е упорство, не и когато само миризмата на храна обръща стомаха ти, не и когато правиш всичко възможно да си изядеш този път, но пак не става. И все пак е инат, защото децата прояждат в момента, в който спрат да ги карат?

Опитвам се да си спомня някоя приказка да ми е била важна и любима, но не мога. Смътно помня, че май харесвах митологиите много повече. Години по-късно ми станаха скучни. Тогава ги харесвах, и не помня да съм съчувствала на героите, които, както и да въртяха и сучеха, все излизаха прецакани, просто защото са хора и не могат като боговете. Сега чета, че не било добре на малките деца да им се четат митологии. Да, ама също и, че трябва да им се чете каквото те искат. Значи кое от двете?

И дали принцесата не се е превърнала в таралеж просто от злоядство? От неискане. И кой ще я разомагьоса такава бодлива и инатяща се? На никой не му се целува таралеж.

Това са неща, които се мотаят безпризорни из главата ми. Не се свързват нито със съботния купон у нас(поредният недоразбрал омайвач се сблъска последователно в моите и на Ани бодли, а на сутринта, успал се, се изниза като пръдня от гащи. С Ани дълго му се смяхме, преди да ида да си предавам реферата. Боян и Алекс устроиха истинсни радиотеатър в хола... още ехтят в главата ми. Цяла нощ нещо не ми се танцуваше, овързана в тънки върви се чувствах като опушен колбас. Недоразбралият се опита да ми се хареса с рага... Точно когато с Ани лобирахме за Стоун Роузес. Горкият, много хубаво момче ама съвсем недоразбрал. Всъщност преди да установя това, тоест на купона, си мислех, че просто аз съм си таралеж, но сутринта изпитах сериозно облекчение от развръзката)...

Не се свързват с идването на зимата и навременното ми ново палто. Зимата е добре дошла. За нея ще прибера бодлите си. Не се свързват с ужасните каши, които пак съм забъркала. Защо е толкова важно да се дъня предстои да разбера. Може би тогава ще престана? Не се връзват с Русчо, който се върна, но за сега не е станал досаден
(е, дай му време...)

Днес получих наистина странно писмо, история с развързан край, нереална, точно защото се топва в реалността, чудя се как ще продължи. Това е по-голяма интрига от Мъгс и Разел в четвъртък, които пропускам, защото както казах на малката Катя "Ако винаги получаваш каквото искаш, няма да порастнеш" (ако винаги не получаваш - също, това пък някой трябва да ми го казва на мен), по-голяма интрига и от историята с влака, фотографа, снимките и парите, която обещава да бъде добър криминален роман, щом разберем кой е убиецът...

неделя, 9 ноември 2008 г.

извън кожата си

и в някакъв момент съм вътре, не седя вече пред никакви врати, вътре съм, и извън кожата си едновременно с това - сякаш преминавам от стая в стая, или съм в кожата си, или съм в тълпата, в музиката, в басовото клане, от което почти ми потича кръв от ушите, някакви хора ми се усмихват, някаква милена е много пияна, от нея струи истерична грубост и се бие с въздуха, и държи да ми каже, че ей сега ще се върне, усмивката й трепери. дяволите са влезли обратно в кожата на боян, и той се кланя на лявата колона, трясък, гръм, и после фръцливи хаусбийтове, отивам до тоалетната, измивам остатъците от фон дьо тен, майната му даже не знам как се пише.

извън кожата си, най-накрая, поглеждам в огледалото едно лице, което не ми се ще да е мое, оставям го там, в тоалетната, при ярката луксозна светлина, пода на залата е постлан с толкова много стъкла, сякаш ходим по разбития минусдесетградусов лед на някаква сива спирка, светят блицове, лицата са почти болезнено изкривени. влизам и излизам от някакви врати. тео иска да му намирам разни боклуци - от осем години тези хора не могат да хванат нишката, онази огнена следа която жегва в музиката и оставя белези, причината за кривите физиономии и настръхващите кожи. продължават да търсят прахчета и хапчета и си въобразяват, че нещо ще разберат.

когато бях млад видях как разрушават селото ми, със собствените си очи, слепият дядо не подозира в какви разрушения е днес, лицето му с релеф като на пода в голямата зала, бръчките му оформени ок купчини натрошени стъкла. този филм ми напомня за митя, митя митя, отлетял като отвързан хелиев балон към япония, опрял тавана в бенефисио, страх го е от марибор, където за по-дълго можеда го вържат и да издиша, отлитай, отлитай бъди като вятъра, вързан в една кожа. днес се чувствам, отвързана, направо отрязана от себе си. излязла от кожата си, право през вратата.

първо вървя по жольо кюри и редя в главата си едни предълги обяснения, защо не е възможно, защо не съм така вярваща, защо не мога да живея затворена в онзи безумен триъгълник, срядата избледнява, остава само опарена следа - някой седи на тротоара на иван асен и се държи за главата. някой има нужда от помощ а не от затворник като мен. още съм зад вратата, извън вратата. от коя страна си по-затворен - от вътре от вън, в софия, в планината, обичам софия, не бих я напуснала, не сега. онзи суров морал, онзи ентусиазиран градеж там при вас ме разсмива. не се обиждай. малко неща могат да прогорят сарказма ми.

после минавам край вратата, от вътре се лее музика, която обичам, почти ме виждат някакви познати, и бързо изчезвам. с чувството на бездомно куче. все едно не заслужавам даже да минавам отпред. корема ми се свива, кожата ми сърби до полудяване. представям си се свита на улицата и едни крака ме ритат. това е повтарящ се образ от години. в главата ми живеят десетки кубинки готови да ме ритат по всеки повод.

днес не издържах. погледнах се в огледалото и стомахът ми се сви. сложих си някакъв фон дьо тен на майката. просто за да не се уплашвам от всяка витрина. беше магически - като акрилните бои на магя, всичко покри с плътен разтегателен слой. като балон с телесен цвят. първо почнах да се надувам отвътре, ръцете, китките, фината кожа на предмишниците, която се покри със също толкова фин обрив, ушите и лимфните възли зад тях, клепаките, всичко това заради три квадратни сантиметра фон дьо тен. докато стигна до рождения ден на роната нямаше част която да не ме сърби. сърбеше ме чак в корема, в сърцето, всяка изгорена следа, всичко.

в арт хостела седях 40 минути. седнах на 60 различни места. 15 пъти ходих в тоалетната да се зяпам в огледалото и да се плискам с вода. но внимателно - за да не измия фон дьо тена от брадичката си. чесах се по ръцете. с никого не успях да завържа нормален разговор. някакъв почти беззъб американец се опитваше да ме сваля. сигурно заради истеричния ми външен вид. сигурно беше преценил, че от цялата веселба аз съм най близо до нервна криза. и с най-малки шансове за каквото и да било. свикнала съм да срещам такива като него - хора, които вярват, че в пристъпи на лошо самочувствие жените са най-самотни, и следователно най-лесни. изнизах се от хостела, тресях се и едвам контролирах обувките си.

за втори път минах край вратата. музиката беше затихнала. някой дрънкаше стари шлагери на акустична китара. прозорците бяха отворени и не посмях да надникна, ами ако ме види някой от вътре, бурята във форма на момиче, всичко ме сърби, цялата се треса, от очите ми все още не текат сълзи, само някакви алергични секрети, но, боже, колко малко ми трябва точно в момента. съвсем малко, толкова малко. в тролея се качва шумна пубертетна компания, само от момчета. отиват на хипхоп купон. едното сяда до мен, казва здрасти и се разревавам. на вътрешната седалка съм, не мога да избягам, той е смутен, обръща се с гръб и, надявам се, забравя веднага. слизат, а аз се чувствам все едно пътувам на някъде да ме оперират. от нещо, от всичко, от себе си, мога да слеза от тролея и да си отида до нас да се свия, да се мушна в себе си, и да си представям краката, които ме ритат.

приятелите ме спасяват - виждам ги от тролея как се мотаят около някакви храсти, крещим по локалното на цариградско, влизаме в клуба, но аз продължавам да цикля. не съм се измила, искам да видя колко още ще издържа. единия ми клепач е два пъти по-дебел от другия. гледам японски филми в тъмната зала и си мисля. мисля си защо винаги избирам тая позиция, скованата, пред вратата, защо никога не влизам, кого чакам да ми отвори, да ме покани, харесва ли ми така. май ми харесва, защото действително сама я избирам. там вътре е светло, топло, спокойно и хората се забавляват. леко е някак. тук навън е самотно и студено, но пък чувствата са ужасно силни, все едно сама се ритам до безкрай, завива ми се свят, разтреперват ми се краката. боже мили, харесва ми, нарочно го правя.

докато всичко това тече във главата ми, не смея да се почеша по лицето, вместо това правя странни физиономии - по едно време усещам, че двете момчета до мен, вече въобще не гледат филма, зяпат ме с неприкрито изумление. безумна нощ, сега пък ми става смешно.

кръш не пуска, а музицира. хората не знаят как да танцуват. по едно време не се и опитват, просто стоят, стоят и гледат със все по-големи очи. от време на време крещят като тълпа верни поклонници. той не дава никакви признаци да ги е забелязал. около биса у не издържам, заставам пред луксозните огледала и измивам всичко. подават се белези, пъпки и пори, огромно цветово разнообразие, лице рисувано от поантилист. излизам от тоалетната и оставям всичко това зад вратата. излизам от кожата си. издиша като внезапно освободен балон. влизам през вратата, вътре съм.

започва клането с главен герой тони райън. музиката е красива и боли. хората се държат за ушите и пищят. изглеждат като много отдавна. феновете на японската култура са се разкарали и остава само рейв. рейв до шест сутринта. докато охраната ни изгони, рейв по всички закони на рейвовете, неусетно съм полудяла, танцувам като без тяло, съвсем излязла, двама типа с огромни ръце стоят твърде наблизо, нещо се опитват, нарушават ми територията, отдръпвам се, пак идват, отдръпвам се, и така нататък, какво стана с момчетата от индиго, кога им пораснаха мутроидни бицепси, кога облякоха черните тениски.

заставам най отпред, в мъртвата точна зад колоните, където басите не могат да ме повредят. тук са всички които ми трябват. после ги водя на афтър парти у нас. пием чай и слушаме касетки, като едно време. на лицето ми се е вкаменила олигофренски щастлива усмивка. думите ми изветряват, вижте ме колко съм ефирна...

в пет и половина следобед звъни кремена. събужда ме. звъни и говори. а аз още съм извън кожата си, извън думите, нищо не мога да кажа, усмихвам се по телефона и мълча. изсипва невероятната си сапунена седмица. сапун за теб, сапун за мен, но около кремена мехурчетата винаги са най-голям брой. нищо не мога да кажа, нищо. лее се някакъв дзен - спомен за нечий много нисък недоспал глас, стаята ми смърди на пепелник и билков чай и нескафета, боян искаше да яде кучешка храна и да свири на китарата със зъби.

успях да изляза извън кожата си като едно време. след седмица клаустрофобични размисли и неудобни разговори. след една разходка, твърде абсурдна дори и за мен, след вълни необяснима тъга в петък и рождени дни, и някаква остатъчна тежест.

всичко е из
излизам
изкъртват,
изчистват и
извозват
извън
изнес
изи (Like Sunday morning, brutal like Saturday night)

съвсем изумяла