вторник, 17 ноември 2009 г.

what does thios button do?

притъмнява бързо, все едно е плакало.

размекнала съм се отвътре след поредния чай,
мисълта ми - като слуз от охлюв, Моби ми служи за гръбнак, по светофарите се чака до припадък, безформено и безгръбначно.

от индийските магазини излизат дебели момичета, облечени в синьо, този текст изсвирясва от главата ми, преди да успея да го запиша. смогът чака по светофарите, трупа се. стигам до цикъла с приятели, казвам им, сега ще бързам да си запиша нещо, ще търся интернет преди да го забравя, пък после ще дойда. натфиз го надстрояват - окъпана от залеза грозотия с небе и облаци в прозорците. падат листа, лелите на съседната пейка си взимат отпуски за да ходят на УОСП. говорят на меко, говорят на уасп. докато зареди уиндоуса естествено всичко забравям.

днес сутринта срещнах едно усмихнато лице, проведохме приятно притеснен разговор,казахме си, че ще си се обаждаме, казахме си, че не съм го разпознавала и сигурно пак няма, затова да ми маха, ама много силно.

разни хора от стари компании просто изчезват за мен - забравям им физиономиите съвсем буквално, и след един момент никога повече не ги виждам, а те си мислят, че се правя и от учтивост не ми махат. така ми изчезват хората.

вървя си в задушаващо топлия следобед, гледам залезът, който още се мотае из оранжевите дървета, слушам софия, която плейърът не може да заглуши, промъквам се през тълпи, които ми се ще да прегърна.

неделята беше ужасна, представих си, просто да заспя и да се събудя в някой друг ден. необяснимото ми отвращение от живота беше толкова силно, че когато стигнах до тъмната стаичка, най-нормално ми се струваше да повърна в плика с бюлетината и така да я пусна в урната. станах в три след обяд, въпреки, че се бях събудила в осем. легнах си в десет вечерта. единственото търпимо преживяване този ден беше возенето в метрото. цял живот бих се возила в метрото. може би трябва да стана контрольор?

вечери наред заспивам с дрехите, завита със спален чувал, понякога даже зъбите не сколасвам да си измия. вчера сутринта, обаче се събудих от много смешен сън - бях се снабдила с една гилотина, стоеше на пода в "кухнята" канех се да си отсека главата с нея, за да нанеса някакви козметични корекции на врата си. плана беше да стоя много кратко без глава, после да я поставя обратно - а вратът ми някак да стане по-дълъг от това. обмислях как точно ще стане номера, но ме достраша. прецених, или си внуших, че гилотината е дефектна, че ще взема сериозно да се нараня, и ако не успея да си поставя главата обратно на време,може дори да умра от загуба на кръв. по-добре да изчакам някой да ми помогне, или да си оставя врата на мира? нищо ми няма на врата, решавам малко по-късно, когато панталонът ми се превръща в пола за фламенко, с която маниакално се въртя. после се будя с мисълта, че съм си кифла и толкоз.

днес ще успея да напазарувам. няма да се разпадам. хората са разкопчали зимните си палта и се мотаят по градинките. палтата са им целите в копчета.

хората имат копчета на най-невероятните места.

понеделник, 9 ноември 2009 г.

източен вятър

Не е трудно да си представиш, че тя още го чака да се завърне пеша от Япония,
пълен с мълчания, преметнал на рамото си все същото избеляло одеяло,
отново наблъскано с прахта на Исфахан.
Китарата му, не е трудно да си представиш, е започнала да губи лака си,
косата му е останала някъде в Индия, или е паднала жертва на китайските власти,
лицето му все така излъчва объркване и мир.

Не й е трудно да си представи, че той ще потропа на вратата й много рано сутринта.
Среднощ тирът от Истанбул го е оставил на околовръсното, защото се е прибирал във Монтана,
и той е трябвало да извърви пътя си през квартали, чиито имена не знае, обут в тънките платнени кецове, подарени му от един немец в Мумбай.

Че той не знае, че тя се е преместила, и когато застане пред къщата й с измръзнали пръсти на краката,
звънецът няма да работи, а когато потропа от вътре ще се разнесе свиреп кучешки лай.
Майка й ще слезе сънена, ще предложи кафе, но той ще иска само адреса й.

Че в София ще е зима, каквато той до сега не е виждал, тъмна, сива, суха и минусдесетградусова,
парковете ще са опустели, от шахтите ще се издига дим и кучета ще спят от горе им, а лицето ще реже свиреп източен вятър, същият който го довя.

Не му е трудно да си представи, че ще го лъхне миризмата на кафе, когато тя му отвори вратата на тавана си, че ще е по тениска и боса,
че ще го попита „изгуби ли младежкия си гняв, и ако да, какво спечели?“ а Япония няма много да я интересува.

Че ще е много по-бяла, от колкото я помни, и хипарските дрехи ще са прибрани до лятото,
че ще мълчат, и тя, може би ще се разплаче, но няма да посмее да го приближи, и въпросите й ще я напуснат, ще я оставят да се справя сама.

Не й е трудно да си представи, че той не е станал герой, още по-малко самурай, но е бил всичко друго, и малко преди да мине моста над босфора е проял месо,
че се е научил да свири на китарата си без да къса винаги една и съща струна и може би е пожелал да има професия и дом.

Не му е трудно да си представи, че тя ще му каже : „Сега съм друга, животът ми изтече една нощ, колената ми омекнаха, плаках на непознати рамене и скитах из ревящите тълпи, кожата ми се наби със прах, гласът ми се омърси, и месеци наред живях със мисълта, че крайниците ми са сглобени на грешните места. Не те обичам, не обичам никой друг, и вече не знам дали мога да обичам.“
Или пък нищо няма да му каже.

Не й е трудно да си представи, че тогава той ще се обърне безмълвно и ще си тръгне, ще отнесе мълчанието си обратно в Марибор, или Барселона,
не ще се мъчи да бъде като другите,
а тя вечно ще се чуди защо за любовта може да говори само на английски или да мълчи.

В редките сутрини, когато духа източния вятър, той, който вечно стои в сърцето й,
стига пред прага й, представя си тя, колебае се и крачи из камерите,
ръката му се вдига, но не посмява да потропа, представя си тя,
той после се обръща и заминава, още на някъде.