петък, 31 август 2012 г.

упражнения по безсъние









сряда, 29 август 2012 г.

секънд хенд

отново:
устните зреят и се пукат
започваш  да пробваш чувството, че си преболедувала града

денят е почти нова дреха
пъхаш ръце в непознати джобове


вторник, 21 август 2012 г.

Вътрешен двор

"ОООООНЕЕЕЕЕЕ" изкрещя тази вечер лудата жена, която от месеци повтаряше "дададададададададддаДа. Да. Да. Дадада. да" от отсрещния балкон. Беше изпуснала осеяна с облачета калъфка за възглавница, докато прибираше прането си, и сега облачетата с бавни полюшвания се смъкнаха върху короната на ниската липа на двора. "ОУНЕЕ?"повтори френското момиченце, застанало на прозореца на третия етаж на белещата се кооперация в ляво. Държеше пръчка - от краят й на дълъг конец висеше кукла с парашут от пазарска торбичка. Куклата се лашкаше между антените и дръпваше по някой и друг канал.

Другата луда жена, тази с роклите на цветя и изкуствените мигли, тази дето живееше точно на долния етаж, се разпищя като бебе, защото помисли, че майка й е спряла телевизора. Съседите с покривната тераса от дясно преместиха мушкатата си на последното червено слънце и те мигом станаха червени. Макс се чудеше дали множественото число на "пране" е "пранета". "Съседката е простряла разноцветни пранета, на боядисания си в зелено балкон", повтаряше той като в упражнение по чужд език, докато мижеше срещу отраженията на слънцето в капандурите.

Ядосваха го тези деца, които постоянно врещяха, хвърляха боклук от прозорците и цивреха. Не толкова френското момиченце с кукленските рокли и още по-кукленските букли, колкото близначетата зад чупката на сградата, които наистина само знаеха да надуват гайдата, и онова другото отсреща, което имаше съвсем истински детски автомат. Дуф-дуф-дуф-дуф - и прозорецът му се осветява в епилептични червени и зелени проблясъци.

Ядосваха го също и глупавите кучета, особено пуделът в дясно, който напомняне за собствената му изчезваща коса, вечно лаещият и залепен на решетките на един долен етаж джак-ръсел териер, уж тромавият и достолепен дог, който изпадаше в истерична агресия при вида на малки породи, сякаш не беше сигурен дали иска да ги изяде на една хапка, или да се покатери на масата, да си вдигне фустите и да пищи.

Вбесяваха го и глупавите съседи от олющената кооперация в ляво, които никога нямаше да се погрижат за едно време разкошната й фасада, обсипана с фризове и барелефи, даже с истинска маркизетка над главния вход. Вместо това слагаха пластмасови навеси над балконите си и пластмасови дограми на прозорците си, даже не им махаха лепенките от външната страна, има ли значение, нали те не ги виждат. Всеки път щом имаше мач, усилваха телевизорите си до дупка, та на Макс му беше лесно да разбере защо френското момиченце не иска да учи български. Сигурно не му е лесно на детето, когато дори по радиаторите струи попфолк. Ох, ако става дума, Макс го дразнеше и проклетия бледен юноша отсреща, който всеки следобед излизаше на малкия си отрупан с вехтории балкон, и вдигнал смартфон пред очите си, явно облекчаваше младежката си горест собственоръчно.

Започна да се стъмва и вътрешния двор изгуби доста от грозотата си. Ошмулените тополи издигнаха горди сенки. Паркираните коли сега бяха просто обли купчинки в мрака, разхвърляните съвсем произволно по покривите керемиди се размиха, светнаха гостоприемни златисти прозорци.

Сега ще заработи релето пред олющената кооперация - всеки път, когато някой прекосеше вътрешния двор, светваше чудовищен бял прожектор. Домоуправителят, възрастен саможив кукавел, който заемаше гарсониерата точно над Макс, и поддържаше косата си неподстригана и настърчала като на Айнщайн след електрошок, се заоплаква от суровата светлина и вечната си мигрена. Според него, виновно беше не самото реле, а всички тези селяни, хулигани и лумпени, които си  позволяваха да се мотат наоколо и по тъмно. Тъй като съседите продължиха да сноват из двора, да паркират и мият колите си, да извеждат породистите си животни на разходка, да изхвърлят боклука и да посрещат гости, прожекторът гаснеше и пак светваше в отговор на всяко движение.

Котките се обичаха и мразеха, гонеха се из двора и включваха релето. Група тийнейджъри насяда на двете крадени от парка пейки и запуши споделена цигара. От време на време някой ставаше, загърбваше групата и шуртеше на воля в самораслите люляци. В ръцете им мазно проблясваха двулитрови бири.

Една жена, която Макс никога не беше виждал, защото апартаментът й се падаше някъде зад сгъвката, люсна на балкона си кофа вода, и над мраморната мозайка се заиздига пара. Краката и ръцете й стърчаха мургави от мъжка тениска, очевидно отдолу беше по гащи. Гащи имаше и на въжетата, които виснеха високо над дворчето, закачени на макари от една сграда до друга като сценични декори.

Макс стоеше на прозореца си и гледаше жената. Краката й бяха не само мургави, но и дълги, косата изненадващо руса. Всъщност, под тениската имаше шорти, но толкова къси, че почти нямаха значение. Едното й рамо се беше показало от раздърпаното деколте. Стъпалата й газеха с доволство по мократа мозайка. Струваше му се, че русата коса свети около лъскавите й скули, а тъмнорозовите й устни стават все по-големи. Макс си представи как се хваща за чифт провиснали кюлоти, и прекосява двора по въжетата и макарите като алпинист на тролей. Едва удържаше воя в себе си. После жената се завъртя, косата й се люшна зад нея като отделно същество и босите крака я отведоха обратно в една добре ремонтирана кухня.

- Не се ли нагледа? - сръчка го старата, която и днес беше сложила вечерята, и изобщо цял живот все се грижеше за за него.
Макс повдигна рамене. Какво да гледа. Беше сляп по рождение.