събота, 30 януари 2010 г.

10 години

Момент преди да го погледна, не помня какъв цвят са очите му, притичвам през тях като по жарава да проверя - кафяви, не би могла дабъде по-мъчителна тази половин минута. И изведнъж си спомням, спомням си времето, когато никога не знаех какъв цвят имат очите, на хората, които харесвах, защото такова смущение ме обземаше наоколо им, че просто не смеех да погледна, един човек, по-специално, година след запознанството ни, написах в дневника си "черни, очите му са черни! (а косата синя...)" минали са десет години от онзи живот, и от десет години правя купони, с тегави и красиви сутрини в които хората се разпадат над чаши кафе и цигари.

Фиона Апъл казва, че се справяла добре с това да й е неудобно, тълкувайте го както искате, на мен ми пасва. Това е момента, в който ще го прежиея цялото нещо, и край, и няма страшно, а очите му съм забравила какъв цвят са защото това не би ми помогнало. Защото всичко това се плъзна покрай мен. Защото нямаше смисъл от самото начало. Защото така не става.

Десет години купони, десет години пълна лудница... Какъв юбилей само.

събота, 23 януари 2010 г.

нещо старо в тон със сезона

Бомбардировки

Със човка се забива във снега замръзналият гълъб
и късат на парчета бялото небе птичи крака.
Студът поднася бели смърти върху лед.

Пазете си главите, хора,
бомбардировките на зимата
да не пробият покривите ни.

Пазете си главите, хора,
малки смърти
да не забият човките си
във замръзналите темета
и ноктите си да не вкопчат
във душите ви.

Сурово време като на война
изпъква само важното
студ
нокти
смърт
главата с човката
се слива със снега
лед при леда.

четвъртък, 14 януари 2010 г.

въпрос на тъга

Въпрос на тъга е да ти ги дам тези моменти,
те са запазени специално за теб
и непознатите на масата
не са бент за сълзите,
колкото и на гъсто около нас да насядат.

в капана на тетрадката ти,
мелодрамата тече от мен,
размазах ти маркера,
оковани на листа,
докато ни рисуваш, в същата поза, в която седим,
главата ми на рамото ти,
знам какви моменти ще имам да ти давам.

Въпрос на тъга е да изкачвам стълбищата всяка вечер
възможно най-тихо,
да пускам първо щорите, после радиото, после водата,
в хладилника да има само хляб и риба,
стаята да мирише на кучешка храна
и поражение...

Въпрос на тъга е да ти ги дам тези моменти
те са запазени специално за теб :

Когато хората стават твърде на гъсто между снимките,
сърцето ми се втурва да бяга из ушите,
бучи по синусите,
излиза през очите
и не мога на никого нито дума да кажа.

Когато той слага глава на рамото ми,
главата ми се втурва да бяга,
отказва да стои на същото рамо,
обаче се връща на време да се отръскам от него.

Когато друг слага ръка около кръста ми,
стомахът ми се втурва във всички посоки,
не са пеперуди, а стадо слонове
газираното ще ми излезе през носа.

Въпрос на тъга е винаги да изкачвам в поражение
тихите стълбища
като бито куче,
което си знае, че щом е бито
значи все има за какво...