Нови цветя

Моят сталкер пак ми е оставил цветя, този път върху велосипеда, за да не се чудя чии са. И този път изглеждат като оплевени от някъде, но пък днес ми повдигнаха духа.
Приятно е да си имаш букет, пък дори и да рециклираш нечия градина, пък и някак по-малко ми се струва, че света ме мрази и иска да ме сгази и/ли застреля. Щипнах букета на багажника си и цял ден го разкарвам, като някаква вещерска китка, да ме пази от зли очи и зли гуми, и от хора в брутално неадекватно състояние...
Иначе се чудя Митя какво си мисли, бедния, за мен и всичко останало след вчера. Май беше ужасен от цялата ситуация - включително необходимостта да действаме as a group.
Такова изтощение ме е обзело, че дума нямам за това състояние, чакам да почне някаква буря, та да се оправя...

Здравей живот

И се събуждам по най-блажен начин и си казвам, че след ден като вчерашния не е зле да съм жива, защото след целия рилски екшън накрая помислих че ще катастрофираме докато летяхме в насрещното срещу една кола на пет-четири-три-два метра от нас и после оп, довършихме си изпреварването, и се върнахме в нашето си платно пред тира.
Не е лошо да си жив, и вчера накрая така се смяхме на всичко, в къщи естествено, в София, особено аз се смях до припадък, изтичаха от мене ужасът и изтощението като в някакъв гърч, но и другите се смяха, всички се смяхме, от облекчение, от благодарност, ей така...
Вчера, вчера беше изтощително и безсмислено, или поне така изглеждаше допреди цялата случка с узито. Сега щат не щат ще вземат мерки местните власти, щото това е просто твърде голям скандал.
Но малко ме е яд, че не посмях да снимам, че никой не е успял и нямаме нито една снимка на този тип докато размахваше узито. Щеше да бъде добра първа страница в Телеграф.
А със серияла какво ще правя? Днес въобще не се чувствам част от него... Ще разказвам нататък.

Месец и половина

Какъв месец само, направо месец и половина, дните като куршуми от автомат ме обстрелват до безкрай, разгъва се целия път, Италия с топлото парещо солено море, Лаура и Свет в някакво странно заведение, където топим моркови в млечен сос и хрускаме, познатия път до улица Леонардо Да Винчи, влакове и климатични автобуси, Цвети стъпва върху морски дракон и се ядосва с биоложки интерес, че не е имала време да го разгледа, вълни неизказаност се стелят над къмпинга, след една божествено ранна утрин, и когато тръгвам да си тръгвам естествено се разплаквам, от ей така, от Лу Рийд и it's just a perfect day, i'm glad I spent it with you, и филмчето и Рене Обри, снимам силуети на дървета по острите планини на Абруцо през прозореца на рейса и си представям чернобелите изрезки, в които ще ги превърна, пълня апарата със стотина такива снимки, и после ми го открадват, барабар с последната сесия на Биянка.
В този момент на Тибуртино ме срива някаква такава безумна ярост, просто непоносима, после на летището ще се смея със случайния прекрасник Хавиер, с който цяла нощ си говорихме за начина, по който пътя опива, и онова бездомно летищно чувство, преди да споделим шалтето ми по най-благоприличен начин - раницата ми по средата като възглавница, и за всеки по половин дължинка, на някакъв перваз на Фиумичино.
Върнах се в София срината, отчаяна от мисълта че няма да мога да се наспя преди да замина, скарах се с някой неприятен, сбогувах се, почти разплакана със Сани, която ненадейно обяви че заминава за Кипър за цяло лято, наведена над някакво полуиконографско графично чудо, дипломната й работа, красива, златна, завъртяна с някакви библейски мотиви, някой ми каза, че наистина се радвал да ме види, от което животът ми се видя още по нетърпим, монтирах цяла нощ, и се успах, и си изпуснах самолета, както се бях молила в автобуса да ми го отложат.
Лежах си на петдесетарския соц терминал, излишно загрозен с някакви модернистични тенекета и не можех да се нарадвам на късмета си, че няма да съм два дни по-рано в Брюксел, и да не знам какво да правя и да съм бездомна. Лежах си, добре заредена със сандвичи, преминала границите на изтощението, а вечерта не можах да се наспя.

това е постинг сериал, и утре ще има още... сега не мога повече.
предстоят :
Брюксел
Хахенбург
Кара Дере
Търново
и всичко между тях...
време за реклами