заседна трамвая, приседна ми есента, слънцето като буца във гърлото, коремът ми гнил като мушмула, стисни ме и ще те оцапам със гъста кафява слуз. трамваят звъни истерично и до безкрай, като някаква оплаквачка. заседна времето, живот на пауза искахте, госпожице, заповядайте, ми го подава голям черен джип, запречил трамвая през задръстването. заседна момента, докато две гимназистчета тичат, да хванат 204, който още двайсет минути няма да мръдне от спирката, пищят клаксони, съвсем отдалечени, и както си засядам в трамвая се стъмва.
щрак и няма заседнали мушици в последните лъчи, щрак и няма заседнали лъчи по ръбовете на покривите, щрак и от оранжево става синьо, а аз съм заседнала на все същия ъгъл, натежала и омекнала, като мушмула поднулева на седалката си.
едно момченце пали локвичка разтворител на ъгъла под прозореца, върти се около пламъчето, забравило минувачите, които прескачат раницата му, слага пиратка в пицата си и привиква помияр, махащ лениво с опашка, после се втурва да бяга, точко когато му е светнало червеното, прескача бавно течащите коли, трамваят звъни до безкрай като оплаквачка, от синьо става сиво. кучето помирисва пицата и не му става интересна. не смея да му тропна през прозореца. ляга на два-три метра от нея. пиратката така и не избухва. напразно е бягало момчето из тоя заседнал свят. трамваят продължава да звъни като оплаквачка, чак до дома на киното.
три часа по-късно в обратна посока засядам на същия странен ъгъл. един дядо си е разкопчал панталона, опитва се да пресече, когато колите вървят, или да им се покаже, не знам. когато му светне зелено се качва обратно на тротоара и уплашено отстъпва на заден ход, почти до средата на моста. после пак. клати се налудно. трамвая подрънква тихичко и пресипнало, сякаш е звънял всичките тези часове и е пресипнал. връщам се от изложба "знаците на града - столиците говорят" - какво ли иска да ми каже софия, какво ли иска да ми каже този странен ъгъл. по това време на пълнолунието всички ъгли са странни. трамваят е пресипнал.
понякога всичко това ми присяда на гърлото, като мушиците в слънчевия лъч, не мога да ги снимам, не мога да ги кажа, само слушам и гледам града.
