Цялата ужасна драма около искам и трябва някак се изпари, преболедувах я, забравих я във фестивалния унес и хилядите летни пътувания. Митя замина за рейнбоу, все едно кола ме беше сгазила и отминала, преди въобще да разбера какво става, замина след една отчаяна нощ, в която просихме на витошка, подариха ни кутия с 48лв на стотинки, въртях огън и хората се побъркваха, пеехме как ще си правим салата, талази от смях, ей така изведнъж, ама някакъв тежък, завързан смях, и после във къщи само се погледнахме и замлъкнахме, изведнъж ни се стовари на главата, въпреки няколкото подготвителни плач-сесии в предишните дни.
Лежахме един до друг цяла нощ в най-удобната възможна поза, замръзнали, неподвижни, сякаш по никакъв начин не биваше да нарушаваме разположението на нещата, не говорехме, не заспивахме, лежахме и се опитвах да запомня всичко наведнъж - ритъмът на дишането му, точната температура на кожата, побоцването на брадата, миризмите, всеки малък детайл за който по-късно бих могла да изпитвам жажда, лежахме сковани от усещането, че този миг трябва да продължи завинаги, че всяко действие може да освободи копчето на паузата, и край, край, край.
На сутринта слушах песента на Финк! която така подхожда на ситуацията, вървях в гората и си мислех, за момичето което изпадна в ступор на Попа, защото чуло лоша новина. Тогава, когато това се случи, си мислех, че някой трябва просто да я научи да плаче и нещата ще станат по-добре. В онази сутрин обаче нещата изглеждаха точно наопаки - щеше ми се да мога да изпадна в ступор, вместо да плача. Да се срина на алеята в парка, и просто да лежа там, часове в яркосинята си рокля докато все пак някой ме види и викне линейка. Представях си докторите които казват "нищо не може да се направи за нея. тя просто е на пауза. можем само да чакаме сама да пожелае да се събуди. не можем и да я обвиняваме ако това не стане скоро". Щях да лежа някъде дни наред без желание да пристъпвам обратно в реалността, в затъмнено и проветриво помещение, месец два почивка от съществуването, месец два пълно изклчюване, докато събера сили да се върна в живота след това помитащо, изтощително, едва преполовено лято. Лятото тогава ми се струваше едва-преполовено. Най -дългото ми лято от много време насам.
Момичето, което припадна на Попа остана някакъв образ в главата ми. Особено ми се запечата момента, в който тръгна да се свестява, брадичката й затрепера и за малко щеше да се разплаче. Дойде някаква попска харпия, от наркоманките, които ежедневно тормозят Илонка, огромно властно женище, дойде, хвана момичето за ръката и каза "Само няма да ми плачеш, ей! Само да съм видяла една сълзичка! Само да си посмяла!" И очите на момичето отново започнаха да се опразват, сякаш сянката й се отдалечаваше в някакъв безкраен коридор. Видях я, видях я как избра да остане в безсъзнание пред този насилствен контакт. И леко й завидях, че има умението да оставя живота си на пауза, в моментите, когато й е най- непоносим.
Двете посоки, които ме теглят са Рейнбоу, на повторната раздяла, и Кремена, която цъфти по телефона в един ужасно горещ следобед, така цъфти, че ми се ще да се телепортирам при нея, изведнъж съм така закотвена в София, така тежко закотвена. И решавам : ще си взема билет за Варна, ще ида на море, на изключване, на приключение, ще сложа София на пауза, и ще направя някакви безразсъдни неща. Имам нужда да правя безразсъдство напоследък. На Сигет смятах да го проявя, но така си останах с намеренията, плахостта ми не можа да прескочи преградата на фестивалния страх, тълпите вилнееха, аз обикалях и гледах.
Избрах посоката а после с чисто сърце легнах и изболедувах в собственото си легло два дни. Никъде не заминах и на никъде не оздравях. Всеки ден е все по дълъг и все по-труден за закрепяне, днес до степента на пълно прекипяване. Време за тичане и стрес. Време за раздираши кашлици в тоалетните. И малка пауза - книга от сергия, друга реалност в 280.
всичко това е усещане на няколко седмици. отдели се от мен. капна.
петък, 22 август 2008 г.
сряда, 20 август 2008 г.
и ми го няма
колелото - изчезнало е точно преди да се върна, вчера в 11 било пред нас, днес, когато се приблах вече го нямаше. и ме хваща яката параноя, възможно ли е типът с цветята да го е задигнал? и как е знаел точно кога се връщам?
сталкере, сега е момента да се издадеш и да се окажеш някой добър мой приятел, иначе, ще си мисля навеки, че ти си ми откраднал колелото.
преди си мислех, че си имам въображаем приятел, или фея-кръстница или таен обожател, но ето че някой ми е задигнал колелото, точно в момента, в който нямам сили за повече проблеми, и негативни емоции, точно когато съм най-скапана и ми е най-зле. по дяволите, ако това е някаква шега, върнете ми гоооооо!
сталкере, сега е момента да се издадеш и да се окажеш някой добър мой приятел, иначе, ще си мисля навеки, че ти си ми откраднал колелото.
преди си мислех, че си имам въображаем приятел, или фея-кръстница или таен обожател, но ето че някой ми е задигнал колелото, точно в момента, в който нямам сили за повече проблеми, и негативни емоции, точно когато съм най-скапана и ми е най-зле. по дяволите, ако това е някаква шега, върнете ми гоооооо!
понеделник, 28 юли 2008 г.
Нови цветя
Моят сталкер пак ми е оставил цветя, този път върху велосипеда, за да не се чудя чии са. И този път изглеждат като оплевени от някъде, но пък днес ми повдигнаха духа.
Приятно е да си имаш букет, пък дори и да рециклираш нечия градина, пък и някак по-малко ми се струва, че света ме мрази и иска да ме сгази и/ли застреля. Щипнах букета на багажника си и цял ден го разкарвам, като някаква вещерска китка, да ме пази от зли очи и зли гуми, и от хора в брутално неадекватно състояние...
Иначе се чудя Митя какво си мисли, бедния, за мен и всичко останало след вчера. Май беше ужасен от цялата ситуация - включително необходимостта да действаме as a group.
Такова изтощение ме е обзело, че дума нямам за това състояние, чакам да почне някаква буря, та да се оправя...
Приятно е да си имаш букет, пък дори и да рециклираш нечия градина, пък и някак по-малко ми се струва, че света ме мрази и иска да ме сгази и/ли застреля. Щипнах букета на багажника си и цял ден го разкарвам, като някаква вещерска китка, да ме пази от зли очи и зли гуми, и от хора в брутално неадекватно състояние...
Иначе се чудя Митя какво си мисли, бедния, за мен и всичко останало след вчера. Май беше ужасен от цялата ситуация - включително необходимостта да действаме as a group.
Такова изтощение ме е обзело, че дума нямам за това състояние, чакам да почне някаква буря, та да се оправя...
Здравей живот
И се събуждам по най-блажен начин и си казвам, че след ден като вчерашния не е зле да съм жива, защото след целия рилски екшън накрая помислих че ще катастрофираме докато летяхме в насрещното срещу една кола на пет-четири-три-два метра от нас и после оп, довършихме си изпреварването, и се върнахме в нашето си платно пред тира.
Не е лошо да си жив, и вчера накрая така се смяхме на всичко, в къщи естествено, в София, особено аз се смях до припадък, изтичаха от мене ужасът и изтощението като в някакъв гърч, но и другите се смяха, всички се смяхме, от облекчение, от благодарност, ей така...
Вчера, вчера беше изтощително и безсмислено, или поне така изглеждаше допреди цялата случка с узито. Сега щат не щат ще вземат мерки местните власти, щото това е просто твърде голям скандал.
Но малко ме е яд, че не посмях да снимам, че никой не е успял и нямаме нито една снимка на този тип докато размахваше узито. Щеше да бъде добра първа страница в Телеграф.
А със серияла какво ще правя? Днес въобще не се чувствам част от него... Ще разказвам нататък.
Не е лошо да си жив, и вчера накрая така се смяхме на всичко, в къщи естествено, в София, особено аз се смях до припадък, изтичаха от мене ужасът и изтощението като в някакъв гърч, но и другите се смяха, всички се смяхме, от облекчение, от благодарност, ей така...
Вчера, вчера беше изтощително и безсмислено, или поне така изглеждаше допреди цялата случка с узито. Сега щат не щат ще вземат мерки местните власти, щото това е просто твърде голям скандал.
Но малко ме е яд, че не посмях да снимам, че никой не е успял и нямаме нито една снимка на този тип докато размахваше узито. Щеше да бъде добра първа страница в Телеграф.
А със серияла какво ще правя? Днес въобще не се чувствам част от него... Ще разказвам нататък.
четвъртък, 24 юли 2008 г.
Месец и половина
Какъв месец само, направо месец и половина, дните като куршуми от автомат ме обстрелват до безкрай, разгъва се целия път, Италия с топлото парещо солено море, Лаура и Свет в някакво странно заведение, където топим моркови в млечен сос и хрускаме, познатия път до улица Леонардо Да Винчи, влакове и климатични автобуси, Цвети стъпва върху морски дракон и се ядосва с биоложки интерес, че не е имала време да го разгледа, вълни неизказаност се стелят над къмпинга, след една божествено ранна утрин, и когато тръгвам да си тръгвам естествено се разплаквам, от ей така, от Лу Рийд и it's just a perfect day, i'm glad I spent it with you, и филмчето и Рене Обри, снимам силуети на дървета по острите планини на Абруцо през прозореца на рейса и си представям чернобелите изрезки, в които ще ги превърна, пълня апарата със стотина такива снимки, и после ми го открадват, барабар с последната сесия на Биянка.
В този момент на Тибуртино ме срива някаква такава безумна ярост, просто непоносима, после на летището ще се смея със случайния прекрасник Хавиер, с който цяла нощ си говорихме за начина, по който пътя опива, и онова бездомно летищно чувство, преди да споделим шалтето ми по най-благоприличен начин - раницата ми по средата като възглавница, и за всеки по половин дължинка, на някакъв перваз на Фиумичино.
Върнах се в София срината, отчаяна от мисълта че няма да мога да се наспя преди да замина, скарах се с някой неприятен, сбогувах се, почти разплакана със Сани, която ненадейно обяви че заминава за Кипър за цяло лято, наведена над някакво полуиконографско графично чудо, дипломната й работа, красива, златна, завъртяна с някакви библейски мотиви, някой ми каза, че наистина се радвал да ме види, от което животът ми се видя още по нетърпим, монтирах цяла нощ, и се успах, и си изпуснах самолета, както се бях молила в автобуса да ми го отложат.
Лежах си на петдесетарския соц терминал, излишно загрозен с някакви модернистични тенекета и не можех да се нарадвам на късмета си, че няма да съм два дни по-рано в Брюксел, и да не знам какво да правя и да съм бездомна. Лежах си, добре заредена със сандвичи, преминала границите на изтощението, а вечерта не можах да се наспя.
това е постинг сериал, и утре ще има още... сега не мога повече.
предстоят :
Брюксел
Хахенбург
Кара Дере
Търново
и всичко между тях...
време за реклами
В този момент на Тибуртино ме срива някаква такава безумна ярост, просто непоносима, после на летището ще се смея със случайния прекрасник Хавиер, с който цяла нощ си говорихме за начина, по който пътя опива, и онова бездомно летищно чувство, преди да споделим шалтето ми по най-благоприличен начин - раницата ми по средата като възглавница, и за всеки по половин дължинка, на някакъв перваз на Фиумичино.
Върнах се в София срината, отчаяна от мисълта че няма да мога да се наспя преди да замина, скарах се с някой неприятен, сбогувах се, почти разплакана със Сани, която ненадейно обяви че заминава за Кипър за цяло лято, наведена над някакво полуиконографско графично чудо, дипломната й работа, красива, златна, завъртяна с някакви библейски мотиви, някой ми каза, че наистина се радвал да ме види, от което животът ми се видя още по нетърпим, монтирах цяла нощ, и се успах, и си изпуснах самолета, както се бях молила в автобуса да ми го отложат.
Лежах си на петдесетарския соц терминал, излишно загрозен с някакви модернистични тенекета и не можех да се нарадвам на късмета си, че няма да съм два дни по-рано в Брюксел, и да не знам какво да правя и да съм бездомна. Лежах си, добре заредена със сандвичи, преминала границите на изтощението, а вечерта не можах да се наспя.
това е постинг сериал, и утре ще има още... сега не мога повече.
предстоят :
Брюксел
Хахенбург
Кара Дере
Търново
и всичко между тях...
време за реклами
петък, 6 юни 2008 г.
Поройни дни
Мислиш че това вчера беше дъжд? Още нищо не си видял!
Деската крещи и ехти из ателиетата на академията, вмирисани на кале, пълни с гипсова прах, омазани в глина студенти по скулптора се извръщат гузно към калъпите на бъдещите си отливки и мълчат, докато тя се проточва, прекалено се проточва, и да права е мацката, но в ситуации екстремни като тая просто няма нужда на някого да му се чете конско, още повече на Данчето. Данчето много добре си знае. Както и аз. Както и другите скльофани и засрамени членове на крюто, които са дошли да молят за извинение, че това че в пороя са забравили за съществуването на скулптури и постаменти и вместо това панически са прибирали в подлеза всичко, което им падне.
Заклещила съм се в едно мълчание. Какво ще правиш тази вечер. Няма да го има. Появява се и си отива, и докато седяхме под найлона, усетих, че съвсем си е отишъл, че вече няма тръпка никаква и сме просто две клечки довлечени от пороя в някакъв страничен ъгъл на паниката.
Денят така ми е пълен, че сякаш той задръства каналите на подлеза пред ректората. Подлезът се пълни. Качваме снимките на някакво подиумче, Вера казва, че сме цапали леглото на клошаря, но него го няма да си потърси клошарските права а снимките трябва още да не се давят. Преобличам се в подлеза доста безсрамно. Безсрамие ме е обзело в тея дни на задух, дъжд и отчаяние, когато животът ми се е забързал до безкрай, всички нещо очакват и не успявам да държа нещата под контрол.
Първо, обаче, изтрещявам и започвам да вадя боклук от канала, мръсната вода се стича по ръцете ми, вадя огромна купчина боклук, но водата не спира и не спира, някакви хора са се блокирали на Хаджи Димитър, говорим по телефони, снимай го казва Вера, и сочи водопадът по стълбите към парламента, но вече не ми се занимава. Твърде много съм снимала този подлез в този ден.
На другия ден осъзнавам, че реката в която съм бъркала, реката която се стича по рампата, е носила цялата гадост на тая рампа, всички лайна, в които се опитвам да не стъпя, докато бутам колелото си нагоре, натоварено с масички и найлони за злополучната изложба. Тамън го осъзнавам, и зад завоя на рампата се натъквам на един клекнал клошар, който въобще не се притеснява, оставя ме да му викам (срамота! на какво прилича това! - звуча като пенсионерка) и продължава да си сере. Трябваше просто да го риташ, казва Свилен по-късно, но колелото ми беше така натоварено, че дори простото заобикаляне на серящия разклати крехкия баланс на багажа, а ясно е, че именно на тази рампа нищо не бива да пада...
Мислите че това е дъжд? Още нищо не сте видели!
Днес се изсипа истинския порой, това вчера беше само предупреждение. Докато около краката ми градушката се е топила, докато ръцете ми са посинявали, докато сме стояли в странни пози оплетени в найлони и конструкции бамбукови за да опазим снимките още веднъж, в Надежда вадили хората от трамваите с гумени лодки, а гръмотевиците удряли централни столични светофари. Меги с най-късите панталонки на света газила през реките по улицата и успяла да им измокри крачолите, и, о боже, аз имам бански, който е по-затворен от въпросните шорти...
Мислите че това е дъжд? Още нищо не сте видели!
Това, което се излива във главата ми в тези 20часови недоспали дни, това е дъжд. Сладкарница Вкусен Свят, това е дъжд. Снимките от началото на Раковски, това е дъжд. Целият емоционален порой, езикът, който се завърна, накрая събуден от превеждането, след очевидно тежкия рестарт от края на април, сутрините, летището утре сутрин, терминалът, на който не съм ходила от шести клас, непредсказуемата бездомна нощ в Рим, и-мейл конските, които съм си заслужила, някакъв неясен страх, че въобще няма да се справя със всичко което натоварих на тесния багажник на велосипеда си, някакво стягане страшно около гърдите ми, днес чаках на опашка, и само докато си представях как губя това време, не го употребявам, само докато си го мислех, сърцето ми щеше да изскочи направо.
Обичам животът ми да е бърз, но това е прекалено...
Деската крещи и ехти из ателиетата на академията, вмирисани на кале, пълни с гипсова прах, омазани в глина студенти по скулптора се извръщат гузно към калъпите на бъдещите си отливки и мълчат, докато тя се проточва, прекалено се проточва, и да права е мацката, но в ситуации екстремни като тая просто няма нужда на някого да му се чете конско, още повече на Данчето. Данчето много добре си знае. Както и аз. Както и другите скльофани и засрамени членове на крюто, които са дошли да молят за извинение, че това че в пороя са забравили за съществуването на скулптури и постаменти и вместо това панически са прибирали в подлеза всичко, което им падне.
Заклещила съм се в едно мълчание. Какво ще правиш тази вечер. Няма да го има. Появява се и си отива, и докато седяхме под найлона, усетих, че съвсем си е отишъл, че вече няма тръпка никаква и сме просто две клечки довлечени от пороя в някакъв страничен ъгъл на паниката.
Денят така ми е пълен, че сякаш той задръства каналите на подлеза пред ректората. Подлезът се пълни. Качваме снимките на някакво подиумче, Вера казва, че сме цапали леглото на клошаря, но него го няма да си потърси клошарските права а снимките трябва още да не се давят. Преобличам се в подлеза доста безсрамно. Безсрамие ме е обзело в тея дни на задух, дъжд и отчаяние, когато животът ми се е забързал до безкрай, всички нещо очакват и не успявам да държа нещата под контрол.
Първо, обаче, изтрещявам и започвам да вадя боклук от канала, мръсната вода се стича по ръцете ми, вадя огромна купчина боклук, но водата не спира и не спира, някакви хора са се блокирали на Хаджи Димитър, говорим по телефони, снимай го казва Вера, и сочи водопадът по стълбите към парламента, но вече не ми се занимава. Твърде много съм снимала този подлез в този ден.
На другия ден осъзнавам, че реката в която съм бъркала, реката която се стича по рампата, е носила цялата гадост на тая рампа, всички лайна, в които се опитвам да не стъпя, докато бутам колелото си нагоре, натоварено с масички и найлони за злополучната изложба. Тамън го осъзнавам, и зад завоя на рампата се натъквам на един клекнал клошар, който въобще не се притеснява, оставя ме да му викам (срамота! на какво прилича това! - звуча като пенсионерка) и продължава да си сере. Трябваше просто да го риташ, казва Свилен по-късно, но колелото ми беше така натоварено, че дори простото заобикаляне на серящия разклати крехкия баланс на багажа, а ясно е, че именно на тази рампа нищо не бива да пада...
Мислите че това е дъжд? Още нищо не сте видели!
Днес се изсипа истинския порой, това вчера беше само предупреждение. Докато около краката ми градушката се е топила, докато ръцете ми са посинявали, докато сме стояли в странни пози оплетени в найлони и конструкции бамбукови за да опазим снимките още веднъж, в Надежда вадили хората от трамваите с гумени лодки, а гръмотевиците удряли централни столични светофари. Меги с най-късите панталонки на света газила през реките по улицата и успяла да им измокри крачолите, и, о боже, аз имам бански, който е по-затворен от въпросните шорти...
Мислите че това е дъжд? Още нищо не сте видели!
Това, което се излива във главата ми в тези 20часови недоспали дни, това е дъжд. Сладкарница Вкусен Свят, това е дъжд. Снимките от началото на Раковски, това е дъжд. Целият емоционален порой, езикът, който се завърна, накрая събуден от превеждането, след очевидно тежкия рестарт от края на април, сутрините, летището утре сутрин, терминалът, на който не съм ходила от шести клас, непредсказуемата бездомна нощ в Рим, и-мейл конските, които съм си заслужила, някакъв неясен страх, че въобще няма да се справя със всичко което натоварих на тесния багажник на велосипеда си, някакво стягане страшно около гърдите ми, днес чаках на опашка, и само докато си представях как губя това време, не го употребявам, само докато си го мислех, сърцето ми щеше да изскочи направо.
Обичам животът ми да е бърз, но това е прекалено...
сряда, 4 юни 2008 г.
Х.Л.
По дяволите, тази песен, и как въобще съм очаквала да излезе нещо, от история започваща с тази песен...
Вчера имах особена вечер-нощ-сутрин, съзаклятнически погледи с Диди, докато не идват разните Дидовци и Данита, Диян е помъкнал красивия си черен бас, всички обичат китарата ми, на която все още не мога да свиря.
Затъваме в някакъв особен разговор с Митя. Май просто ни е приятно да слушаме гласовете си в тъмната борисова. Другите ръшкат напред окрилени от мисълта за коза, който ще свият у нас, терасата ми, китари, Юра прескача оградата на стадион българска армия и иска да спи там, не можем да го разубедим, и не можем и да го викнем отново, когато малко по-нататък виждаме трима скинари да правят същото, да прескачат в стадиона, и ако го викнем той ще се покаже, те ще го видят и може би смажат от бой - самотен риж чуждестранен растаман в Техния стадион.
Нощта е китари, гръндж песни за акустички и мятане на погледи. Заспивам по светло и след час ставам за да се превърна в дамичка и да отпраша по задачи. Котката на Михаела и Влади развила шизофрения и била пратена на село, Михаела се чувства предателка, но те котките са си същества от друга реалност и кой може да отговаря в крайна сметка?
Бягам от срещата на рила търся Кремена и Боян. Испанецът иска да кара колелото ми. Отива да говори с пет-шест момчета и се връща с "Благодаря ти, че ми даде колелото си да свалям мацки".
Кремена е цялата дъжд и смях, и омекотител, седим и се смеем, обсъждаме живота, блуждаем из квартала, и всичко омекотява, но когато се връщам в къщи все пак откривам песента, и се оказва, че има толкова смущаващ, смущаващ клип, а текста, ами текста обяснява много неща...
Малки недоспали открития.
На добър час Словенци. Така и не успях да ви обясня защо така обичам Любляна и дъжда.
Вчера имах особена вечер-нощ-сутрин, съзаклятнически погледи с Диди, докато не идват разните Дидовци и Данита, Диян е помъкнал красивия си черен бас, всички обичат китарата ми, на която все още не мога да свиря.
Затъваме в някакъв особен разговор с Митя. Май просто ни е приятно да слушаме гласовете си в тъмната борисова. Другите ръшкат напред окрилени от мисълта за коза, който ще свият у нас, терасата ми, китари, Юра прескача оградата на стадион българска армия и иска да спи там, не можем да го разубедим, и не можем и да го викнем отново, когато малко по-нататък виждаме трима скинари да правят същото, да прескачат в стадиона, и ако го викнем той ще се покаже, те ще го видят и може би смажат от бой - самотен риж чуждестранен растаман в Техния стадион.
Нощта е китари, гръндж песни за акустички и мятане на погледи. Заспивам по светло и след час ставам за да се превърна в дамичка и да отпраша по задачи. Котката на Михаела и Влади развила шизофрения и била пратена на село, Михаела се чувства предателка, но те котките са си същества от друга реалност и кой може да отговаря в крайна сметка?
Бягам от срещата на рила търся Кремена и Боян. Испанецът иска да кара колелото ми. Отива да говори с пет-шест момчета и се връща с "Благодаря ти, че ми даде колелото си да свалям мацки".
Кремена е цялата дъжд и смях, и омекотител, седим и се смеем, обсъждаме живота, блуждаем из квартала, и всичко омекотява, но когато се връщам в къщи все пак откривам песента, и се оказва, че има толкова смущаващ, смущаващ клип, а текста, ами текста обяснява много неща...
Малки недоспали открития.
На добър час Словенци. Така и не успях да ви обясня защо така обичам Любляна и дъжда.
Абонамент за:
Публикации (Atom)