Ако загубиш някого на връщане от фотото

Светът e издърпан изпод краката ти,

увисваш в открития космос в безтегловност,

няма къде да се опреш, от кого да се отблъснеш,

вече не можеш да се ангажираш с нищо,

най вече със себе си.

Коя е оная там долу

в тъмното антре,

която чува другите да хлипат? 

Тя не смее да си влезе 

и да научи новините.

В стиснатия ѝ юмрук потта съсипва 

паспортните ѝ снимки, 

на които все още го е имала.

В мрака на антрето

краката ѝ се отлепват 

от земята 

и полита.

Вътрешен живот

Тези от нас, които на въпроса "Защо съм тук?" отговарят с "Къде?"
не са познали гнусно-примамливия аромат на изгнил картоф,
не ги притеглят топлите шаващи телца в гнездото,
не чувстват плътта на земята като подслон,
не участват в мръсната сила на множеството.

Те понякога застиват в коридорите хипнотизирани от своята възвишеност.
Настояват да се спазва добрия тон,
въпреки обстоятелствата.

Задават още такива въпроси:

Защо дълбаем в стените, ако няма да ги бутаме,

до кога ще живеем във гнилост,

редно ли е да изяждаме мъртвите си,

може ли вече да спрем да тичаме...

Ние останалите бързо ги подминаваме,
подплашени от собственото си ехо между вода и сводове,
готови да разкъсаме спътника си заради непремерен жест.
Зад нас се стрелкат и ни стряскат дългите ни голи опашки -
единствен наш естествен враг.

Какво загубих

понеже никой не ме пита

"кое е това, по което жалееш"

и по всичко изглежда нямам поводи за скръб

чакам реда си опряна на стената

и обвинявам полените за подутите очи

пред всеки, който всъщност не е задал въпроса.

всеки ден ежедневието трябва да се извърши

да се доведе до край

минутите да се изчакат

думите да се насочат правилно, миролюбиво, разбираемо,

часовете да се изпълнят според задачите.

думата "трябва" трябва да се доведе до край.

понеже никой не ме пита

"защо си гневна"

забравям да говоря.

това, което припознавам като ярост

е загубата на нещо, чието име не си спомням, 

но изглежда съм имала и изглежда съм искала.

понеже никой не ме пита 

"защо не спиш" 

в леглото слушам раздрънканото си сърце, 

дишам и броя, подсмърчам в тъмнината.

разделям се със себе си

оказва се далеч по-лесно, отколкото съм си представяла, 

изглежда че нещата, 

от които си мислех, че съм направена, 

отдавна са изпопадали по пътя

не знам сега кой ще дойде,

не знам кой ще дойде да те вземе от училище...

Докато търся нещо, в което да повярвам

Не знам как да оправдая зейналата нужда от обещание.

През пет минути отварям сайта с прогнозата за времето -

дано за утре има слънце,

дано за утре има супа в стола,

дано отново пуснат нещо на промоция.

Кажи ми, че лалетата ще цъфнат,

че бързолетите ще се завърнат,

че и това ще свърши ми обещай.

Представи си, цял живот мислех,

че с вярата си хората търсят някой външен да ги съди,

да изисква,

да трябва да заслужат любовта му,

да ги заставя да се доказват като праведни

или поне да се разкайват.

Времената, в които съм живяла, явно не са били твърде интересни.

Обещай ми, че ще случи нещо хубаво,

че ще престанат да умират хора,

че ще престанем да воюваме,

че този свят няма да свърши пред очите ми,

няма нужда дори да се изпълни,

само ми обещай.

Аз обещавам, да потърся нещо, в което да повярвам.

Докато чакаме да започне войната

Всеки ден предавам на детето по една трудна дума:

Грубост.

Изтощение.

Самоконтрол.

Компромис.

Изключение.

Щадя.

пропукване на образа

 Това благоговение,

тази възхита пред всеки признак на човешкото,

пред всяко излизане от роля, 

ето сега конните полицаи, скрити сред клоните, 

берат череши

от висотата на кулестите си коне, 

бегачът, коленичи на финала 

предлага брак, покрит до горе в кал, 

царските дъщери от снимката

присядат между две рошави мастии...

ако ме питаш в какво вярвам

в това вярвам

не в природата и не в човека,

не в образа и не в духа,

а там където се пресичат

и се пропукват.

Общи неща

 Сънувах риби, които изплуваха от мътните води - каза.

Сякаш ти беше трудно да се изплъзнеш от образа им.

Имало в него нещо кошмарно, нещо подсъзнателно.

Твърде рано сутрин едва разбирам какво говориш.

Складирам съня ти неразопакован.

На другия ден шараните се издигат през плътното зелено на водата

Блъскат се, отварят розовите си усти към нас в очакване на нова хапка.

Детето изпада в транс, троха след троха, 

сребърните им гърбове проблясват и се потапят в мазната вода.

Няма нищо страшно, 

виж, 

те се издигат,

изплуват с хладно рибешко любпитство,

настояват,

нямат никакъв страх 

позволяват да докоснем люспите им.

Това което изплува, не е кошмарно, не е подсъзнателно,

само е нещо ново

и е нещо общо.

Почва

Не че нямам почва под краката си,

аз самата съм се превърнала във почва,

върху която препуска времето и тъпче.

Едва посмяват да се покажат кълнове.

Дните са съсипващо дълги,

Годините стряскащо кратки.

Трупам се в процепите, трупам

въпроса вчера ли беше това?

Само вчера ли беше това?

Докато някой ден една жена с лопата 

не ме остърже от цепнатините,

не среже корените,

и не изсипе, каквото е спасено, при цветята.

Острието на лопатата разделя

времето никога няма да свърши

от почти сме накрая.

Остава неизметената почва.

Тук по сценарий детето трябва да попита:

Почва ли? Какво започва?

Опитам да натъпча насила думите в устата му.

Дете ли? - пита времето - Какво дете?

Постоянство

Не се обаждам вече, защото не се случва нищо за разказване.

Извън световните промени в новините,

дните се редят мълчаливо на опашка, на разстояние от мен.

Добре че не живея за нещо ново всеки ден,

казвам си,

отдавна щях да съм умряла...

Най важното от сутрешните новини -

половин минута марсианска тишина

във микрофона на робота "Постоянство".

Реших да направя списък (tbc)

Неща, за които си струва да плачеш:

Бившата звезда, която пее любимата ти песен в кухнята си, заобиколена от пет деца.

Книгата, в която като приятел присъства мъртвец.

Гласовете на Саймън и Гарфанкъл, които се сливат и разминават.

Лошото настроение на Петсън.

Последното ъгълче море на заминаване.

Сериозността на детската игра.

Звездната карта на нечий гръб.

Снимката на баща ми като войник.

Ароматът на липи, който надвива дъжда.

Някои видове облаци.

Мигът, във който слънцето се подава между антените.

Вятърът в антените.

Някои сцени от филми, които носиш докрай.

Гласовете на тълпата, когато се слеят.

Китарите в космоса.

Мракът, във който Есбьорн Свенсон е разбрал, че няма да изплува.

Ритъмът на тополите край пътя.

Любовта към хора, които не познавам, но са ми близки.

Ятата от врабчета, които обикалят в кръг, без да се сблъскат едно с друго.

Вътрешните дворове на София.

Миризмата на орехов сладкиш.

Космите на кучето ми, набити в одеялата.

Карането на колело в дъжда.

Мечтата, изпълнена твърде късно.

Всяка поява на делфини.

Дъха между думите.

Мушиците в кос лъч светлина.

Неща за които не си струва да плачеш:

Тревогата че плачеш за такива неща.

Човекът без куче

Човекът без куче се буди всяка нощ от липсата на сумтене, хриптене, кихане, хъркане, смъркане.

Човекът без куче се ослушва за дращещите по паркета нокти в тъмнината.

После стиска очи много силно, да стане още по-тъмно...

Човекът без куче не може да се разпознае във тази тишина.

Човекът без куче изхвърля всичко за да забрави

човека без куче.

Слага снимки за да си спомня.

Човекът без куче понякога се разхожда в парка за да гали чужди кучета 

и да гледа слънцето свито на кълбо между мъглата и голите клони.

Човекът без куче повишава тон.

Човекът без куче повишава тон!

човекът без куче повишава ТОН!

ЧОВЕКЪТ БЕЗ КУЧЕ ПОВИШАВА ТОН на детето без куче което не се подчинява като куче.

Детето без куче вярва че кучето е на небето,

пита за ново.

Същото да е като старото.

Гръмотевица - море

Цяла нощ местиш камъните блъскаш ревеш въртиш се на сън риташ ме

повръщаш на плажа боклуците

които ти издавах насила

някакви идиотски цветя продължават да цъфтят

вятърът ги събаря

изправят се

пак ги събаря пак се се изправят

всичко се мърда

всичко се мести

само облаците на небето отказват да допуснат слънцето

цял ден е нощ

цяла нощ е нощ

като прескачаш фара гръмотевица - море, 

внимавай да не се разпориш.

Легло

Синът ми и и приятелката му играят на "мъжко и женско":

голямото легло е разделено по средата.
Редят армиите си по ръба.
Тя слага бластер.
Той пистолет.
Тя кемпер.
Той хипарски микробус.
Повечето кегли отиват в нейната половина.
При него се търкаля блузата с тигъра.
Тя има октопод, сърце и четири очи.
Той жираф, сърце и ягуар.
Конят е при нея,
стетоскопът при него.
Той е по шорти.
Тя по гащи.
Обръщат фанелките си и ги пълнят с предмети.
Изобщо не ги чувам да говорят,
явно всичко се върши мълчаливо.
Събличат се.
В неговата половина - смъртта.
В нейната - раздялата.
Там където се допират двата матрака е захвърлено мечето -
Това е тяхното бебе.
Ти си бебе казват и го ритат по пода с босите си крака.
Дълго се прегръщат за лека нощ.
Той крещи по стълбите след нея, гол до кръста.
Парата излиза от устата му.
Колко ще му липсва.



Не ми се спи още, казва,
И веднага заспива.

Ти се съмняваш, че е пневмония

Дробовете ти са чисти,
дишането леко,
сърцето не се блъска в клетката си.
Сърцето е почти невидимо.

Нощем дъхът ти успива, люлее ме.
Денем гневът е престорен, повърхностен.
На тази снимка го няма.

Взирам се в тихите мъгли на живота ти.
Облекчението е първия симптом на октомври.

Така ми харесваш.
Така разсъблечен.
Така анонимен.
Така чист.

Ако закача прозрачната ти снимка на стената,
кой би го нарекъл зловещо?

опън

на  35 аз съм това,
не съм друго.
Мярвам във витрината
умореното лице
стегнатия нервен мускул на челюстта.
Не е мъжко, нe e женско,
още повече не е е красиво.
Това ми харесва.

Затягане

Писъкът се носи много внимателно на гръб.

Задача на приносителя е да не му позволи да избие, дори когато лудата в градината

крещи

мълчи бе!

Вещицата от безистена

И това не е ден.
Черният въздух на февруари те залива на вълни.
Изпитваш нуждата да си отрежеш нещо,
косата, главата...
Думите отказват да излизат,
заклещени отново там, където се забиват
всеки февруари.

Мислиш за завързаното куче,
калния двор,
ребрата, които избиват изпод изтърканата козина,
мислиш, че вече никога няма да видиш слънцето,
мислиш, че няма да откриеш кое е сбъркано,
коя е грешката, която носиш.

Гълъбите се препъват в краката ти,
мръсни преспи градска перушина
мислиш за кучето, което подава лапа през решетката.
Кльощава. Кльощава е.
Черният въздух се изсипва в старите ти дробове,
мислиш, кое трябва да се отреже,
мислиш, че нещо непременно трябва да се отреже.

Вещицата от безистена вече те очаква с тъпата си ножица в ръка.

Сбогуване с върбата

Разбрах, че те няма още преди да запалят жълтия облак над парка.

Лежах сгорещена в светлината на екрана,

натисках копчета.

Вчера още отказвах да повярвам, че това ще стане.

Виждах сърцето ти пристегнато с тираджийските оранжеви въжета,

кухината му,

щедростта на клоните ти,

(малкото момиче подскача по капаците на шахтата

извиква ламаринени гръмотевици.)

Когато запалват облака, разбирам,

че трябва да те видя за последно. 

Да се простим.

(Под теб съм плакала и съм целувала,
чела съм и съм спала,
расла съм и съм кърмила детето си.)

Навън цветовете са щедри. 

Хората разглеждат облаците като на изложба.

Усещам земята под града -

хълмовете и поляните под кръпките синьо небе

винените облаци слагат на рамото ми обещание и утеха:

сивото също е цвят.

Природата прелива иззад фасадите,

пълни градинката до горе, 

естествено точно сега ще забият камбани

ще зазвъни трамвай.

Всичко това винаги си е тук, казвам си. 

И то е дар. 

И него го има. 

Достатъчно е. 

Достатъчно е само да спреш погледа си отвъд фасадите,

извън главата си.

Отвъд ръба, на който дървото се е крепяло.

Отивам да се простя.

Около моята върба  са се събрали хората от квартала в черно.

Мълчат.

Гледат надолу.

В дупката за новото дърво.

отдръпване

аз няма да се върна

ще дойда някаква друга

ще се държа хладнокръвно

ще раздавам нареждания

понякога ще се питам къде съм

връщам ли се вече

ще гледам изотгоре върха на главата си 

с разбърканата си коса

ще искам да се докосна

няма да се стигна

представи си сега всички онези,
тръгнали нанякъде да открият себе си

Зверовете на юни

По-ниски от връстниците си

с къси вратове, широки рамене, кльощави крака,

вървим боси.

Зеленината протяга ръце към нас.

Дъждът се изсипва внезапно,

веднага се изпарява.

Полепват кълбетата пара

по кожата покрита с белези.

Светът е млад и гостоприемен,

позволява ни да избуим.

Камъните в реката се раздвижват -

мургави малки тела под водопада.

И с гипсирани ръце

можем да се покачим.

Дишаме дъжд.

През юни нищо не е било посечено,

нищо не е изгоряло,

всичко една започва.

Страховете още не са ни познати.

Ние се хвърляме смело в листака като изплюти костилки.

Краката ни се люлеят 3 метра над земята -

от там владеем си новия свят.