цикъла е станал новия ми роден дом. седим си и се хилим, пеем нещо, крещим нещо, Беееесса мееее, беса мееее мъъъъчи, и ми се струва едва ли не по-топло от през деня.
режимът ми със сигурност се е обърнал, но когато се запрозяват всички други и мен ме прихваща. няма нищо за казване, просто си ни е гот, леко ни е, хилим си се, няколко души, които от толкова дълго се познават, няколко нови, но добре приети, явно е седмица на старите срещи - появява се питър. неусетно разказвам за стопа си след първото слънце-луна. не защото питър е бил там, а защото със санди сме на вълна "първи самостоятелни стопове".
няма нещо определено за казване. просто щастлива вечер. от онези. причината за моето тотално душевно обезформяне от последните дни е локализирана - не е нормално един месец да започваш дните си със студен душ (защото няма топла вода) и да не се почувстваш тотално депресиран, деформиран, демотивиран и въобще яко де. де като посиняващи в средата на работния ден ръце. де като трудности при ставане от леглото. де като схванат врат. абе яко де. скоро ще имам бойлер и всичко това ще е минало. откривам топлата вода.
мисля си иначе за разминаванията. днес видях някого в гръб. той мене не. във филмите героите никога не пропуснат да се забележат. може би е преболедувано, защото после ми стана смешно и едно такова едва ли не леко, че не се е наложило да си общуваме. въпреки, че точно него се надявах да срещна, естествено, много държах да му връча флайър за феста. знаеш къде да ме намериш демек. само дето, тези случайни срещи са наистина дълбоко дестабилизиращи. в гръб нещата изглеждат по-безопасни. може би просто съм си страхливка.
на феста се появиха всички стари приятели освен ани. свилен говореше в час и френската певица му се скара. гнома и пилето разиграваха своите любови, някакви бебета танцуваха пред дръм сета, цецо се качи на масата да снима и всички чакахме да се обърне. виалка определено ни заредиха на макс.
просто една от онези вечери на необяснимо щастие. въпреки нервите на радиото и фестивала, въпреки скорошните любовни разочарования, въпреки изчезването на моята 55годишна мифа, въпреки куките, които снощи ме претърсиха на входа на собственото ми работно място, въпреки много пияният човек, който снощи смути джема на части от ехоо под страничната козирка на народния театър с горчиви разкази за миналото си, затвора, частното студио, което държал, петимата му приятели които някакви хора застреляли през годините. тамън беше научил за петия, открили го застрелян същия ден. беше отчаян, пиян и агресивен, нещо говореше на бъни, дерайлираше. днес видях статии за застреляно момче в перник на същата възраст. някой също така е обикалял по кварталите и е палил коли.
днес, обаче, съм подвластна само на въпрекито. вечер, в която разни хора ме направиха много щастлива. когато човек е щастлив, няма много какво да каже, освен някоя, прикрита от жълтия отенък на уличните лампи, мръсотийка.
вчера изгърмяха всички нерви, които можеха да изгърмят в мен. ако не беше кремена сигурно щях да се сбия с някого. днес това ми се струва смешно.
олекване е това.
а за анонимният, който явно обича да се самоизтезава с текстовете ми, имам само един съвет - щом ти е толкова мъчително да ме четеш, просто недей. тези глупости тук ги пиша за хора, които биха се зарадвали. това е първото и последното, което ще напиша лично и специално за теб. следващите ти коментари ще трия. ако имаш какво още да ми казваш, пращай на лични. там и без това не можеш да си анонимен.
сряда, 29 април 2009 г.
събота, 25 април 2009 г.
Зеленооки нощи
Това е ден от онези, в които сякаш нося навсякъде по себе си невидимите инструменти на смъртта - от врата ми виси примка, от китките тече кръв, от ребрата стърчи нож, на главата си съм нахлупила газова фурна, на крака си - вързала камък и така се влача по улицата, натоврена със цялата мъка на света. Вървя, и никой не вижда как съм се накачулила със собствените си сдухове. Вървя и зад черните ми очила напират сълзи, нищо не би могло да бъде наред.
Събуждам се с чувство за развала и гнилоч в корема, сякаш бих могла да си повърна душата, едвам ставам, излизам, мотая се по някакви слънчеви улици, слънцето, остро като бръснач, пари подути те ми очи, в първо районно го няма инспекторът накойто ще давам показания, говорим дълго по телефона, явно му е скучно да пази световната енергийна конференция, дочуване казвам аз, аре чао - заключава той, от което за малко ми става ужасно смешно както си седя на стълбите пред абсолютно опразненото районно. после отивам да си взема колелото и него го няма. просто го няма от двора на Бого, и това е такъв ужасен финал на това трудно поносимо денонощие, в което се изтощих до смърт, изгоряха ми бушоните, скубах си косите и изпадах в истерии пред колегите си, настинах, Геника си счупи главата, научих, че един от любимите ми учители е умрял, станах свидетел на два отвратителни скандала, и в крайна сметка бях категорично отрязана от човека, който напоследък е изблъскал всяка адекватна мисъл извън главата ми, и отгоре на всичко си вкарах злата параноя какво точно са чули неговите приятели от нашия кокоши разговор, който се вихреше на Цикъла.
Събуждам се с помийни вълни в корема и желание да ми бъде спестен остатъка от живота. Мотая се. След обяд стигам до радиото, макарда нямам никаква работа там, стоя около 30 минути, в които откривам, че съм така напоена с горчилка, че буквално не мога да проведа един разговор с и всеки опит за комуникация ме докарва до някакво трескаво пелтечене. Ръцете ми треперят, сърцето ми започва да бие лудо, усещам се приклещена между реалността и ужасните мисли, които се трупат в главата ми - тя пък е заклещена все още в газовата фурна, и въобще домъкнала съм всичките си въображаеми атрибути в радиото, и изведнъж ме обхваща ужасна параноя, страхувам се, че всички ги виждат, че ще ме обвинят, че нервите ми ще изгърмят тотално пред колегите ми, като онзи летен ден, когато Митя си беше заминал.
Изчезвам от радиото преди с Цецо да се доразберем - петте минути, в които той говори по телефона ми се струват нетърпими часове, направо побягвам, естествено после разбирам колко тъпо съм се държала но вече е късно. Сядам на някакъв бордюр на Яга и се разревавам за примерно двайсетипети път този ден. Сега рева защото е петък и следващите два дни няма да имам работа, съответно мисли от днешния вид ще се разполагат свободно из главата ми. Ще ми се да го пропусна този уикенд, де ме събудят след него, или пък да го отменят по някаква причина. В дъното група полицаи, скучаещи и слънчасали по трасето на енергийните делегати се хилят на някаква униформена история. София е свръх охранявана тези дни.
Вечерта отивам на Ню Модел Арми, няма ме в списъка, момичето от ДерСъркъл дотичва след мен, когато вече съм си затръгвала, изпуснала съм Бастардоломей, залисала съм се да раздавам флайъри по градинките, въпреки решението да не се надявам на случайни срещи. В 4кме пълно с хора, които са по стари от мен, и които по най-различни причини много уважавам. Чувствам се приета в някаква тайна секта все едно... Всички са в черно, всички са по-възрастни от мен и всички живеят във и заради музиката, поне според това което вече знам за тях.
Почват да свирят и енергията им ме засмуква, усещам как някой ми изпява всичките лашкания, сълзи и истерии от последните дни, усещам баси, които понасят в някакви нови посоки, усещам се извадена от себе си и всичко, което съм влачила цял ден. Облягам се на една от колоните и оставям баса да се вкорени право в гръбнака ми.
Слушам Джъстин Съливан, който разказва някакви неща за живота и музиката, за всички години в които Ню Модел Арми са обикаляли сцените, говори сладко, с някакво необяснимо спокойствие в гласа, говори за моментите, когато се е будел със желанието да напипа до леглото си червения бутон, и да взриви земята, и за моментите на диво щастие, за маловажността навсичко това в три-и-половина-милиардната история на живота на земята, за естествения ход на нещата в природата и историята, за свободата, за това как човек може да чувства крайни неща дори да знае, че не ги вярва напълно, и това да не е изневяра на принципите, а силно емоционално преживяване, за всички тези неща които ме мъчат, без да знае, разбира се. Гледам го със все по-големи очи и всяка негова дума ме нацелва право в някоя болчица, усмивката ми става все по-голяма и по-размазана, сърцето ми олеква и ми се ще да започна истерично да се хиля и да разцелувам и разпрегръщам всички наоколо си. Гледам го като някакъв гуру и усещам как думите му лекуват, как е минал през какво ли не, и се е чувствал всякак, как говори от позицията на обсолютния дзен, без грам самодоволство, с ясното чувство, че някой ден пак ще е нещастен и пак ще е щастлив, че моментното му блаженно спокойствие ще свърши и пак ще дойде, че всичко това е нормално и просто трябва да го живеем.
Взимаме такси с Ани и изведнъж съм пълна с енергия и ми се ще да вилнея цяла нощ. Слещам някакви хора от концерта и не мога да им кажа две адекватни думи. Надничам в Петък, но там е твърде фраш и няма никой наистина познат. Взимам кучето и отивам на цикъла - тя се хвърля да се радва шумно на някакви съвсем непознати, решавам, че си струва да се запознаем. Говорим с единия до безкрай - заразена с неземното спокойствие на новия ми гуро слушам този непознат типаж, който ми разказва за семейството си, за това как расте синът му, за това как останал без работа и не знал какво да прави с живота си, кой знае как ще свърши нощта, казва, може да правим животински секс в някой вход без въобще да сме го искали. Ако имах такива намерения, отговарям през смях, щях да съм се изпарила още в момента, в който за пръв път произнесе "синът ми". Следват още два часа пресипнали откровения на пейка на Славейков. Пазим дистанция, но се допускаме в най-тайните си мисли, в кътчета от душите, където близките и познатите нямат място. Така може да се говори само с напълно непознати, може би нарочно забравям името му.
Към четири и половина изтощена и измръзнала тръгвам обратнокъм къщи. Улиците са пълни с пияни компании. Геника, Стръци и Остоич се материализират, тя е с много мъничка лепенка, под която раната не изглежда толкова страшна. Все пак е отишла на доктор, и нищо и няма на главата. Сложила си е онова червило, с което напомня на кукла. После зад сергиите на графа изниква Сисо. Отначало не го познавам, напълнял е, подстригал се е грозно, гласът му носи нещо, което не искам да си спомня. Не ме ли познаваш, казва. Взирам се в познатото лице, в зелените очи, изненадвам се колко са свити зениците му, лампи има само зад гърба му, но знам кой е, да, определено знам кой е. Имаш ли пет минути казва, и сядаме за още един час на Цикъла.
Научавам за неговите последни осем години, той за моите, опитваме се да си спомняме някакви случки, той казва, че е доста самотен, аз казвам, че може да го запозная с приятелите си, зяпам го в зелените очи и не мога да си обясня как всичко това, което е висяло между нас, натежало и опънато до скъсване, просто го няма, как само някаква тъга ни обединява, сякаш онези дъждовни пътешествия от преди осем години не са част от моя живот а от някаква важна книга, която съм обичала да чета. Намерила ли съм сродна душа пита. На няколко пъти, казвам. Той шест години живял с една жена но се разделили заради една глупост. Каква глупост? Една църква. Тя станала протестантка и здраво зациклила. Той не смятал, че човек има нужда от църква за да вярва. Бях забравила - Сисо е вярващ, някога отдавна, когато се запознахме, учеше в Семинарията. Пита дали разни хора са се оправили, признавам си, че въобще не си ги спомням, че от компанията на Фани ми е пукало за ужасно малко хора. Той се бил оправил. Само много пиел. Тази нощ бил изпил цели шест бири. Казвам си, че щом шест бири са му много, значи наистина се е оправил. Работел в строителството. Живеел в едно село на 30км от София. Рядко имал време да излиза. Всичко това звучи толкова нереално. Съвсем извън моя свят. Давам му телефона си, за да има на кого да се обади другия път като дойде в София. Ще ми се да го дръпна, едва ли не на сила в моята реалност...
По това време на нощта явно не успявам да установя истински контакт с зеленооки хора. Безумно обобщение.
Зеленоок е и човекът, който ме отряза предишната вечер, но него поне не съм го срещала в тези страшни доби.
Събуждам се с чувство за развала и гнилоч в корема, сякаш бих могла да си повърна душата, едвам ставам, излизам, мотая се по някакви слънчеви улици, слънцето, остро като бръснач, пари подути те ми очи, в първо районно го няма инспекторът накойто ще давам показания, говорим дълго по телефона, явно му е скучно да пази световната енергийна конференция, дочуване казвам аз, аре чао - заключава той, от което за малко ми става ужасно смешно както си седя на стълбите пред абсолютно опразненото районно. после отивам да си взема колелото и него го няма. просто го няма от двора на Бого, и това е такъв ужасен финал на това трудно поносимо денонощие, в което се изтощих до смърт, изгоряха ми бушоните, скубах си косите и изпадах в истерии пред колегите си, настинах, Геника си счупи главата, научих, че един от любимите ми учители е умрял, станах свидетел на два отвратителни скандала, и в крайна сметка бях категорично отрязана от човека, който напоследък е изблъскал всяка адекватна мисъл извън главата ми, и отгоре на всичко си вкарах злата параноя какво точно са чули неговите приятели от нашия кокоши разговор, който се вихреше на Цикъла.
Събуждам се с помийни вълни в корема и желание да ми бъде спестен остатъка от живота. Мотая се. След обяд стигам до радиото, макарда нямам никаква работа там, стоя около 30 минути, в които откривам, че съм така напоена с горчилка, че буквално не мога да проведа един разговор с и всеки опит за комуникация ме докарва до някакво трескаво пелтечене. Ръцете ми треперят, сърцето ми започва да бие лудо, усещам се приклещена между реалността и ужасните мисли, които се трупат в главата ми - тя пък е заклещена все още в газовата фурна, и въобще домъкнала съм всичките си въображаеми атрибути в радиото, и изведнъж ме обхваща ужасна параноя, страхувам се, че всички ги виждат, че ще ме обвинят, че нервите ми ще изгърмят тотално пред колегите ми, като онзи летен ден, когато Митя си беше заминал.
Изчезвам от радиото преди с Цецо да се доразберем - петте минути, в които той говори по телефона ми се струват нетърпими часове, направо побягвам, естествено после разбирам колко тъпо съм се държала но вече е късно. Сядам на някакъв бордюр на Яга и се разревавам за примерно двайсетипети път този ден. Сега рева защото е петък и следващите два дни няма да имам работа, съответно мисли от днешния вид ще се разполагат свободно из главата ми. Ще ми се да го пропусна този уикенд, де ме събудят след него, или пък да го отменят по някаква причина. В дъното група полицаи, скучаещи и слънчасали по трасето на енергийните делегати се хилят на някаква униформена история. София е свръх охранявана тези дни.
Вечерта отивам на Ню Модел Арми, няма ме в списъка, момичето от ДерСъркъл дотичва след мен, когато вече съм си затръгвала, изпуснала съм Бастардоломей, залисала съм се да раздавам флайъри по градинките, въпреки решението да не се надявам на случайни срещи. В 4кме пълно с хора, които са по стари от мен, и които по най-различни причини много уважавам. Чувствам се приета в някаква тайна секта все едно... Всички са в черно, всички са по-възрастни от мен и всички живеят във и заради музиката, поне според това което вече знам за тях.
Почват да свирят и енергията им ме засмуква, усещам как някой ми изпява всичките лашкания, сълзи и истерии от последните дни, усещам баси, които понасят в някакви нови посоки, усещам се извадена от себе си и всичко, което съм влачила цял ден. Облягам се на една от колоните и оставям баса да се вкорени право в гръбнака ми.
Слушам Джъстин Съливан, който разказва някакви неща за живота и музиката, за всички години в които Ню Модел Арми са обикаляли сцените, говори сладко, с някакво необяснимо спокойствие в гласа, говори за моментите, когато се е будел със желанието да напипа до леглото си червения бутон, и да взриви земята, и за моментите на диво щастие, за маловажността навсичко това в три-и-половина-милиардната история на живота на земята, за естествения ход на нещата в природата и историята, за свободата, за това как човек може да чувства крайни неща дори да знае, че не ги вярва напълно, и това да не е изневяра на принципите, а силно емоционално преживяване, за всички тези неща които ме мъчат, без да знае, разбира се. Гледам го със все по-големи очи и всяка негова дума ме нацелва право в някоя болчица, усмивката ми става все по-голяма и по-размазана, сърцето ми олеква и ми се ще да започна истерично да се хиля и да разцелувам и разпрегръщам всички наоколо си. Гледам го като някакъв гуру и усещам как думите му лекуват, как е минал през какво ли не, и се е чувствал всякак, как говори от позицията на обсолютния дзен, без грам самодоволство, с ясното чувство, че някой ден пак ще е нещастен и пак ще е щастлив, че моментното му блаженно спокойствие ще свърши и пак ще дойде, че всичко това е нормално и просто трябва да го живеем.
Взимаме такси с Ани и изведнъж съм пълна с енергия и ми се ще да вилнея цяла нощ. Слещам някакви хора от концерта и не мога да им кажа две адекватни думи. Надничам в Петък, но там е твърде фраш и няма никой наистина познат. Взимам кучето и отивам на цикъла - тя се хвърля да се радва шумно на някакви съвсем непознати, решавам, че си струва да се запознаем. Говорим с единия до безкрай - заразена с неземното спокойствие на новия ми гуро слушам този непознат типаж, който ми разказва за семейството си, за това как расте синът му, за това как останал без работа и не знал какво да прави с живота си, кой знае как ще свърши нощта, казва, може да правим животински секс в някой вход без въобще да сме го искали. Ако имах такива намерения, отговарям през смях, щях да съм се изпарила още в момента, в който за пръв път произнесе "синът ми". Следват още два часа пресипнали откровения на пейка на Славейков. Пазим дистанция, но се допускаме в най-тайните си мисли, в кътчета от душите, където близките и познатите нямат място. Така може да се говори само с напълно непознати, може би нарочно забравям името му.
Към четири и половина изтощена и измръзнала тръгвам обратнокъм къщи. Улиците са пълни с пияни компании. Геника, Стръци и Остоич се материализират, тя е с много мъничка лепенка, под която раната не изглежда толкова страшна. Все пак е отишла на доктор, и нищо и няма на главата. Сложила си е онова червило, с което напомня на кукла. После зад сергиите на графа изниква Сисо. Отначало не го познавам, напълнял е, подстригал се е грозно, гласът му носи нещо, което не искам да си спомня. Не ме ли познаваш, казва. Взирам се в познатото лице, в зелените очи, изненадвам се колко са свити зениците му, лампи има само зад гърба му, но знам кой е, да, определено знам кой е. Имаш ли пет минути казва, и сядаме за още един час на Цикъла.
Научавам за неговите последни осем години, той за моите, опитваме се да си спомняме някакви случки, той казва, че е доста самотен, аз казвам, че може да го запозная с приятелите си, зяпам го в зелените очи и не мога да си обясня как всичко това, което е висяло между нас, натежало и опънато до скъсване, просто го няма, как само някаква тъга ни обединява, сякаш онези дъждовни пътешествия от преди осем години не са част от моя живот а от някаква важна книга, която съм обичала да чета. Намерила ли съм сродна душа пита. На няколко пъти, казвам. Той шест години живял с една жена но се разделили заради една глупост. Каква глупост? Една църква. Тя станала протестантка и здраво зациклила. Той не смятал, че човек има нужда от църква за да вярва. Бях забравила - Сисо е вярващ, някога отдавна, когато се запознахме, учеше в Семинарията. Пита дали разни хора са се оправили, признавам си, че въобще не си ги спомням, че от компанията на Фани ми е пукало за ужасно малко хора. Той се бил оправил. Само много пиел. Тази нощ бил изпил цели шест бири. Казвам си, че щом шест бири са му много, значи наистина се е оправил. Работел в строителството. Живеел в едно село на 30км от София. Рядко имал време да излиза. Всичко това звучи толкова нереално. Съвсем извън моя свят. Давам му телефона си, за да има на кого да се обади другия път като дойде в София. Ще ми се да го дръпна, едва ли не на сила в моята реалност...
По това време на нощта явно не успявам да установя истински контакт с зеленооки хора. Безумно обобщение.
Зеленоок е и човекът, който ме отряза предишната вечер, но него поне не съм го срещала в тези страшни доби.
събота, 4 април 2009 г.
Щастието
Гълъб, изпуснат от ръцете ти
се блъска във стените на сърцето ми
ще се убие
усмивката разтяга се по мен
неадекватна като сутрин в четири и половина.
На улицата никой не върви,
освен нас двамата,
разминати,
и някакъв много пиян,
който припадна в пряката.
Все още там съм -
в музиката, в блица,
в красивите лица на непознатите,
а ти от някъде се връщаш закачулен и разстроен
и гълъба не мога да ти дам,
ръцете ти треперят – ще го изпуснеш.
Гласът ти, разтреперал се,
виси край нас на улицата,
неделикатни думите не искат да си тръгват,
усмивката ми не среща отражение,
не бих посмяла да те прегърна.
Случаен фар ти светва във очите
като ефект от филм,
и вижда се зеленото,
треперещата устна,
просветват зениците като пропаст помежду ни.
Върви да спиш и ще забравиш всичко лошо
във този час, когато славеите
изместват кукумявките.
Абонамент за:
Публикации (Atom)