петък, 22 май 2009 г.

минават някакви дни

минават някакви дни и се изтощавам
прилепвам за телевизора, оставам без сили, къщата на Латинка е твърде голяма за да я изчистя, закъснявам, разпадам се. излязла съм от енергичната фаза, и просто искам да ме няма някъде за седмица две, да не говоря, да не ми говорят, да не ми се налага да живея. някакви хора по някакви телефони желаят да контактуват с мен. не ги познавам. не ми харесват. гласът ми им се струвал хубав, искала ли съм да се запознаем. тамън двама такива ми се залепят за 36 часа. единият не се отказва и звъни, ли звъни. не му вдигам. телефонът му е почти същия, като на човек от музикална компания с която нещо трябва да върша.

откривам как съм намразила това място, квартала, пътуването, бившата си стая, особено много канапето в хола и телевизор, за когото, против волята си залепвам. депресирам се и не знам защо. трябва да се махна е ясния отговор и постисквам зъби няколко дни, няма страшно, концерти и партита ще ме крепят, докато се върна на моето таванче, което се оказва такава невероятна опора в живота ми.

единственото хубаво нещо на изгрев е метрото. лошото е, че от него трябва да се излезе, и да се ходи в самия изгрев. ще ми се да можех просто да се возя от първата до последната спирка до безкрай. духът на метрото да бъда, зазяпана в стилизираните синьочервени атоми.

извън това и въобще извън къщи, извън изгрев май е завъртял главати на всички. тече неспирно флиртуване - всеки със (или срещу) всеки. безсмислено, празно, временна утеха е носът ти да бъде погъделичкан от нечия коса, или пък някой да те замеря със солети, временна утеха между нетърпимите за кожата и душата пухчета, които се носят дори по спирките на метрото, красивите и самотни моменти на залеза, къщата на латинка - грозна мръсна и разхвърляна от вътре колкото моето нещастно подсъзнание, необходимостта да говориш на хора, но които не шепнеш в ухото, истеричните радости на лодки, временна утеха е всичко това. трябва да се доизтърпи.

остават концертите - а те помагат. може би и това е някакъв вид душевна празнота - живея от концерт до концерт, напълно зависима, музиката просто ме крепи и няма друго, и в този момент на нетърпима нужда ли успях да си загубя плейъра? минават някакви дни и не знам как щях да ги преживея ако не плувах през времето към тази или онази музика като към острови в мръсна вода.

Няма коментари:

Публикуване на коментар