вторник, 27 октомври 2009 г.

история от друг свят

И е време вече да излея всичките си преживелици от самотраки някъде, примерно тук:

Не тръгваме в понеделник, но във вторник непреклонно си взимаме багажа и потегляме. момичето, което сме чакали, може, ако желае да дойде по-късно. След ледено-студената софийска събота времето се обръща в най-изобилното и омайващо циганско лято, слънце, стремително покачващи се температури, хората се отказват да прибират летните дрехи, светът сякаш си въобразява за малко, че есента няма да дойде. Във вторник сутринта сме на Окръжна, стартова точка на такава огромна част от нещата в живота ми. Взимаме петицата, слизаме на н-ти километър, минаваме под моста, границата на града, над нас е околовръстното и вдигаме палци на първото слънчево разширение след него. Спира черна леко разбризцана кола. Качваме се, шофьорът нещо се мае около капака на мотора. Моменти по-късно, докато колата набира скорост, капакът се отваря и се лепва за предното стъкло. Изобщо не разбирам какво става. Нищо не се вижда, усещам как се движим на зиг-заг, и докато повтарям "леле-майчице", през главата ми минава, че няма страшно, на магистралата сме и мантинелата ще ни спаси. Намаляваме и успяваме да се изтеглим в ляво. Минали са десет минути от както вдигнахме палци за пръв път.

От там нататък пътят е лесен - на всякакви разклони махаме, прекосяваме пеша малко градче, чиито номер сега не помня, качват ни тираджии, които после трябва да ни оставят, защото адски дълго ще чакат на границата, на нас, от друга страна дори не ни поглеждат документите. Стопаджии с раници. Изобщо не сме им интересни.

Стигаме до Александруполи надвечер. Ферибот има на другия ден по обяд. Мотаем се из града, ядем пържени сардини в местно кръчме с българска сервитьорка. Тя е ужасно красива, но изобщо не е от нашата планета, а изумителните пластове грим по лицето й сграбчват вниманието ми. Говори на меко, от Хасково е, гласът й - като на малко момиченце.

Градинката до плажа ни се струва най-подходяща за спане. Опъваме шалтетата си и в девет съм дълбоко заспала в компанията на чифт слушалки и напълно лудата Пати Смит. Не знам какво прави Боби, дано не се чувства изоставен.

Когато се качваме на ферибота след него се втурват стотици чайки, които ни изпращат навътре в морето около час. Напълно ненужно се счупвам да ги снимам, естествено нищо от това не излиза на фокус. Боби се опитва да ги примами с български вафли. Идват, но не посмяват да ги издърпат от ръцете му. Запознаваме се с голяма българска група планинари, които идват на Самотраки специално за да изкачат Фегари.

На острова е горещо, но духа режещ вятър, същият, който ще ни прави компания почти цяла седмица. Къпем се на градския плаж в Камариотиса, после се крием на завет. Две местни момчета решават да ни последват. Противно на представите ни за тяхната южна кръв, изобщо не им е толкова студено колкото на нас. Остават си с мокрите бански без да тракат зъби или нещо да се впечатляват. Морски хора.

Къмпинга ни се намира в терма на някакви километри от Камариотиса. Возим се в разни коли и пикапи. После ни спира едно бусче с надпис 3 Амигос. Вратата се отваря и от вътре потича гъст хашишен дим. Сигурен ли си казвам Аз. Айде, казва Боби и се качваме. Амигосът се оказва добър и спокоен шофьор. Кара бавно и дърпа от цигарата си със съсредоточена физиономия. Оставя ни точно пред къмпинга.

Зад портата картинката е направо райска - залязващото слънце минава през тънките листа на стари, красиво извиващи се чинари, папратта има златист ореол, над морето се късат алени облаци, а по каменистия плаж стърчат самотни столове, там където хората са седели да гледат морето. От дърветата висят скалъпени етажерки, огнищата са подредени, тук таме е скована по някоя мивка - самоделно облагороден пейзаж, но не като на Иракли, скрит в храстите, а напълно явен. Очевидно всички посетители харесват къмпинга достатъчно, за да оставят по някое непротиворечащо си удобство. В къмпинга всичко е бейзик - няма нищо излишно и нищо не липсва.

Опъваме палатката изоставяме багажа си и тръгваме към Терма - трябва да се напазарува. Не сме наясно с работното време на острова, обаче. След цялото бързане да не би да затворят магазина ни се налага да чакаме около час докато го отворят, тук магазините работят сутрин до 11 и вечер от 6 до към девет. Таман сме решили че бакалията с рекламен надпис 3 Амигос е затворена извън сезона (извънсезоното усещане ни е преследвало цял ден, всичко е затворено, на всякъде е празно, всички коли са пикапи, миришещи на козе, овце или риган, чадърите от плажовете са прибрани) идва Крабът и ни открехва на местната сиеста. Свиваме рамене и отиваме на баня, защото в Терма естествено има такава, а когато излизаме от пълните с баби и дядовци и полово разделени басеини, се чувстваме напълно размазани. Амигосът с буса току що е паркирал и докато стигнем до магазина табелата вече свети.

Пред магазина, изпускащи топлина като кахлени печки, се запознаваме и с Димитрис - очевидно третият от тримата амигос,който веднага се впуска в хвалебствия за българските ски-курорти. Репликата с която нахлува в мълчанието ни е "вижте какво направих с чорапа си" - обул е джапанки и оцапани с боя черни чорапи, палецът му стърчи от единия. "вижте какво ми причини работата ми". Става ми симпатичен, бояджиите по принцип са ми, сигулно някакъв остатък от Джани Родари, или пък синята блажна боя по собствените ми нокти. Убеждаваме го да не ходи повече на Банско и той бързо се съгласява с нас. По0късно вечерта разбираме, че той е другия обитател на кемпа, живее тук цяло лято и боядисва в околните градчета. Идва да ни иска тютюн, застото иска да пуси хасис, а няма как да си го свие. За жалост попада на двама непушачи, а I want to smoke some haaasis си остава любимата ни реплика чак докато бруталното ни загубванечетири дни по-късно не ни изтрива паметта за всички предишни случки от Самотраки.

следващите дни в следващите дни

Няма коментари:

Публикуване на коментар