сряда, 30 декември 2009 г.

мръсен месец

Преди около месец кубинките се върнаха в главата ми, започнаха да ритат побесняха. мислено лежа на тротоара и се гърча, о само да знаехте. онова чувство все едно от вътре съм започнала да гния се върна, развихри се, обърка ми живота в горчиви сутрешни мълчания над кутиите с бисквити, обезумяла съм, и дните в края на декември ме блъскат по-силно от всичко преди. Дните в края на декември не са просто мръсни, те са свирепи, с такава жестокост се нахвърлят върху мен, че ми се ще изобщо да не изпълзявам от дупката си.

Мръсна се чувствам този месец, гадна, непростима, говоря на хората неща които ги пъдят, забърквам се в неща, за които бих осъдила други, и опитите ми да избягам на другия край на Европа не проработват, довлачвам се след себе си и се спипвам в капана още около Будапеща.

Още около Будапеща разбирам какво ми е нужно и колко ужасно ми трябва, i'm needy, i'm needy и всичко това не би могло да е попътно приключение за мен. Още около Будапеща знамч, че ще боли, особено на връщане.

В София преглъщам цялата гадна ситуация, постаравам се да съм максимално зла, максимално безчувствена, но нещата не стават така, и докато наоколо ми се стеле най-тежкия момент от годината нито радиатора нито усилената до топлинен удар електрическа печка могат да спрат треперенето ми. Няма смисъл от всичко това. Някой се е вкопчил в нещо и отказва да види истината, да види че не се получава, че от първия момент между нас се е наместило мълчанието и погрешните нужди и желания.

Час по-късно излизам от къщи, все още тресяща се, увита в най-дебелата си шуба, кучето се държи като дете на разведени родители, гмуркам се в разни жужащи тълпи и предколедни партита, повръща ми се. Някой казва че съм приказна. "Никък не би могъл да ме измъкнеш от моето море от сапун" отговарям и после си тръгвам. Насекомикс са категорични - сега си сама...

Неудобството ми набъбва като огромана вълна, върху която не мога да се закрепя няколко дни дни по-късно. Нормално ли е да се държа неадекватно в ситуации като тази? Нормално е, и моля не ме обвинявайте, никой няма право да изисксва от мен адекватност, когато от главата ми преливат мехурчетата на твърде големи вънения, последна неконтролируема химична реакция след която всичко трябва да свърши, да се неутрализира. Не съм поканена, ще трябва да си тръгвам. Не съм поканена в този живот който съм си въобразила.

Часове по-късно с лека ръка се отричам от някого за втори път тази седмица. Третият път е на връх нова година, леко прекрачил границите на мръсния ми декември. Декември от когото ще трябва да си тръгна, подвила опашка, изгонена, ритнато куче с нечестни очи и навързани нерви.

Всичко това трябва да се преболедува и пикът е в нощта, в която изпращам месеца, годината, десетилетието, София разкъсвана от новогодишната си война, седя на някаква люлка на иван асен и плача, плача и незнам защо, срината, без да се крия, затварям очи и слушам гърмежите, обхваната от някакъв апокалипсис, и кубинките продължават да ритат в главата ми, избухват панелите, застреляни хора валят от балконите, риват се старите къщи наоколо, малки деца сипят автоматни откоси едно срещу друго, адът се е отворил в корема ми...

Януари идва другояче и слава богу...

Няма коментари:

Публикуване на коментар