Пастичката

Един ден Пастичката съвсем престана да идва. В последните месеци все по-малко го виждаха на любимата му пейка, а и когато се появеше, се държеше по-скоро прилично. Накрая съвсем изчезна. Да го бяха били кварталните гадове, не го бяха или поне никой не го беше срещал другаде по улиците с насинено око или счупен нос, наистина от месеци. Кварталът започна да свиква с идеята, че Пастичката се е укротил, седи си вкъщи при своята Вела-Дебела и изтрезнява. Беше си логичен завършек на целия кулинарен роман, а и никой не видя некролог. Седеше си в къщи Пастичката, изтрезняваше, и сигурно го беше срам носа да си подаде заради всичко, което беше наговорил на момичетата в последните години.

Сигурно искаше да го забравим, мислехме си, даже вече милостиво бяхме поизтрили някоя негова черта, някоя извивка на интонацията, специфичен нюанс от непрания му аромат, тази или онази произволна прическа, която се беше появявала на главата му в по-ветровитите дни. Най-ясно усещахме липсите в графата „преди Вела“, колкото по го нямаше Пастичката, толкова по-трудно ни беше да си представим, че го е имало преди нея.

Когато Вела заработи в супермаркета, не беше много сигурна как да й викат и как да се представя. Беше мастодонтална сръбкиня, не обичаше да стои в кухнята зад кулинарния щанд, защото й беше тясно, вместо това все пушеше цигари на задния вход, навиваше си дългата изрусена куса около някой пръст и даже понякога изкарваше на дечурлигата от смачканите пастички, на които всичко си им беше наред, но поради лошия си вид не можеха да се продадат. В отплата хлапетата упорито отказваха да й викат Леля Вела, както им се беше представила, и крещяха по нея Вела-Дебела всеки път, когато сутрин се разминаваха по улицата - те към някое от фиктивно работещите и даже фиктивно престижни квартални училища, тя с вечната цигара в една ръка на път от метрото към супера.

Вела и Пастичката бяха от кварталните герои, обичаха да стоят навън, да зяпат и да бъдат зяпани всеки на своето си любимо място - пейките на площадката или задния вход на супера. В същност, от 30 души които работеха в незнайно как оцелелия от седемдесетте ламаринен магазин, който изведнъж се беше извъдил едва ли не елитен, само сръбкинята подаваше нос навън. Другите си стояха по щандовете, свираха по нещичко под тезгяха и рядко проронваха дори по едно "добърден" на прекалено възпитаните клиенти в леко парвенюшкия квартал. Презираха Изгрев и вероятно богатите му жители, псуваха странните прически на тийнейджърите, възмущаваха се от перфектния български на рускините и виетнамките от посолствата и гледаха да свеждат контакта си с тях до минимум.

Не че Паситчката беше един от тия клиенти, но някак той им беше още по-противен. Щом времето го позволяваше ден и нощ седеше на своята пейка с пластмасовата си бутилка наливна ракия в едната ръка, леко килнал глава на страни, със все същия "посран" според думите на продавачките и склададжиите панталон, с порасла точно до никъде коса, която се диплеше и и наелектризираше по всякакви начини, а от това изглеждаше още по-мръсна. Седеше си Пастиката на пейката и си пийваше, а най-дразнещото беше, че минеше ли понякога младо момиче напряко през площадката, почваше да крещи по нея. По времето, когато се прибираха ученичките направо откарваше по два часа непрекъснат вълчи вой - "пастичке, петифурчице, ела тука, седни при мен, плезииирче, посприии сеее, еклерче, седни до мене, захарче" и така нататък, при това Пастичката имаше завидни сладкарски познания, а никой не помнеше някога два го е виждал с друг вид сладкиш освен дестилирания. Когато се преместих в квартала вече никой не помнеше как се е казвал или с какво се е занимавал, преди веднъж за винаги да седне на пейката пред детската площадка.

Ежедневието на Пастичката течеше съвсем безметежно - пейката, ракията, посраните панталони, вечните крясъци след момичетата, някои и друг бой, когато подразнеше някоя от мацките на кварталните гадове, и на другия ден пак си беше на мястото, леко разбит но винаги на пост. Никога не прегракваше, защото гласът му отдавна беше загубил всички излишни украшения на тембъра, беше си останал с едната сурова нишка на крясъка, като папагал, който може през целия си двайсетгодишен живот в непрестанна еуфория да повтаря една и съща мръсна дума.

Един ден Вела-Дебела видяла Пастичката. Кой се е отклонил от обичайния си маршрут, къде е станала срещата и как са се харесали двамата не знаехме, но Пастичката взе да похапва салати цезар и гръцки сармички в квадратните пластмасови кутии от кулинарния щанд, а даже понякога напускаше и поста си, за да прави компанния на сръбкинята във все по-честите й пуш-паузи на задния вход. Тя пък взе да се маца, както сама казваше, тепърва заменяше шминка с грим в речника си, но от детските тайфи, които вечно ритаха на паркинга зад супера беше понаучила някой грозен български израз. Взе и да се вталява, както забелязаха кварталните квачки.

От ден на ден Пастичката ставаше все по-спретнат - първо единия край на ризата се оказа изненадващо загащен в онова страховито панталонище, после другия, един ден го видели сресан, после дори се появиха чифт чисти дънки, и не, че не пиеше, но вече пазеше равновесие, почти не заваляше и взе да се отказва от виковете по гимназистките. Не че не пиеше, но вечер Вела-Дебела го хващаше под ръка и го прибираше някъде, и всеки следващ ден Пастичката все по-малко висеше от огромния й розов като сладкиш лакът. Денем седеше на все същата пейка и набиваше кулинарните чудеса от супера, а нощем, казват, случвало се дори да стигне до под душа. В някои дни пък направо изчезваше и после го виждахме, примерно, подстриган.

Вела-Дебела се разхубави, нищо че беше огромна и не особено млада, и дечурлигата тичаха след нея припявайки сватбения марш, но тя нищо не казваше, все така им изнасяше смачканите пастички, дето не можеха да се продадат, само спря да пуши между палеца и показлеца с нейното си ожесточение, сега повече гледаше света около задния вход на супера, и едвам придръпваше, с телевизионно изтънчен жест. Покрай всичко това, никой не се учуди, когато Пастичката съвсем изчезна, изостави пейката си и спря разходките до наливния на пазара. Както бях тръгнала да ви разказвам, щяхме съвсем да го изтрием от паметта си, да го признаем за официално поправил се, и да го забравим, ако една вечер не го бяхме видели по новините. Беше юни, задушно и таман започваше буря, съседите подпираха прозорците за да устоят отворени на силните пориви, пускаха вятърът,а с него и капките, прахуляка и пухчетата, да вилнеят из къщите по няколко минути за да ги охладят, прибираха от терасите си масички, столчета и котараци, и точно в осем без нещо, когато предупредителния ръмеж се превърна в истински потоп, затвориха балконските врати и пуснаха телевизорите.

Трупът на еди-кой-си бил открит на Суходолското сметище, казаха, човекът имаше три съвсем нормални имена и , макар да му липсваше един от пръстите на крака, изглежда беше умрял от естествена смърт. Никой не би обърнал внимание на подобна новина, точно в този заспал квартал, където вратите стояха незаключени, а децата висяха навън чак докато пенсионерите започнеха да се оплакват от среднощната врява. Трупът на еди-кой-си не би могъл да бъде част от нашата реалност, ако от новините не ни гледаше паспортна (или може би полицейска) снимка на Пастичката от неговия най-пиянски период. Смъртта настъпила преди месец, как точно – от външния оглед на тялото не личало, било открито преди седмица, но полицията срещнала доста трудности при идентификацията. „Хората си представят, че като по сериалите за аутопсии българската полиция разполага едва ли не със снимка и досие на зъбите на всеки наш сънародник“ каза пред камерата изненадващо интелигентния на вид сержант Еди-кой-си „но истината е, че моргите са пълни с неидентифицирани трупове. Хиляди тела лежат и чакат някой да ги потърси, дълбоко замразени, увити във войнишки одеяла и струпани на купчини, и точно там е проблемът, че никой никога не ги е обявявал за издирване. В случая с лицето еди-кое-си имахме небивал късмет, в джоба му имаше касова бележка, но дори и с нея ни трябваха седем дни докато успеем да потвърдим самоличността му. Живи роднини лицето еди-кой-си няма, живял е сам, бил е безработен, издържал се е от наеми.“ Интелигентният сержант отвори уста да каже още нещо, но беше грубо прекъснат от поредния материал за войната по пътищата, поучително зловещ паралелен монтаж на криви криви ламарини, катаджии с дебели гласове и още по-дебели акценти и трагични последствия.

За да се разплете историята на смъртта му, трябваше да мине още около седмица. Първо се чу, че едра, изрусена жена бил видяна да изхвърля огромен черен чувал за боклук с подозрително съдържание в контейнер край супермаркета Х в квартала И, много рано сутринта срещу първи май. Сметта от този район по принцип се балирала, но поради неясни корупционни схеми, в някои нощи била извозвана незаконно на уж вече закритото сметище в Суходол. Случая с тялото на еди-кой-си даде начало на поредното разследване за източване на пари по не-знам-си-коя-си програма, което по-късно щеше да стигне точно до никъде, или още по-точно до сметището в Суходол, под формата на добре нарязана папка с преписки, сигнали, уведомления и кой знае още какво. Така или иначе, цял късмет бил, че тялото било открито преди поредния опит за рекултивация, а също и преди епичните ята от софийски чайки, побеснели от потомствената липса на море, да го разпръснат на парчета по планините отпадъци.

Един ден през юни специален отряд от страховити маскирани полицаи нахлу в кухнята на супера за да арестува Вела-Дебела. За няколкото часа преди аутопсията официално да потвърди естествената смърт н Пастичката, кадрите с кръвожадната сръбкиня, водена под ръка от двама робо-копа обиколиха всички телевизии, а срещу супера започна разследване за наемането на нелегално-пребиваващи чужденци. Скоро се разчу, че сръбската гражданка В.С. била в близки отношения с жертвата си и често нощем го канела насаме в кухнята зад кулинарния щанд. Очевидно лицето еди-кой-си вече знаел кода на алармата, а също и къде колежките на Вела крият резервния ключ за задния вход, защото в ранната сутрин на първи май В.С. го открила мъртъв на пода, и уплашена да не загуби работата си, или още по-зле, да не бъде екстрадирана, бързо се погрижила за тялото му.

А сега си представете Пастичката. Пастичката, който веднъж-дваж вече е щял да умре от пиене, организмът му се е отказвал от живота и лекарите с ритници са го връщали обратно в нашия свят. Пастичката, който обича сладко, разбира се, но му е казано, че ако продължи да пие или докосне нещо сладко, ще умре, "разбираш ли бе боклук, и тоя път няма да те спасяваме", е казал последният млад и намръщен доктор, в последното интензивно, в което напоследък е попаднал, умиращ от срам, че трябва да загуби първия от може би многото пръсти на крака си, все едно е загубил поредната битка, пристига в болницата с наведена глава, докторите мразят, направо презират хората, които системно се самоунищожават, Пастичката излиза, накуцвайки от болницата и продължава да следва избора си – пие и не докосва нищо сладко. После среща Вела и даже намалява пиенето. С Вела играта е ясна – той иска някой да го гледа, тя иска гражданство, вече почти са се оженили, освен това той я харесва, такава розова и изобилна, планина от ягодов крем, сметана, карамелени гънки, лимоновия аромат на кожата й, другите места с лъх на ром, пъпеш и маскарпоне, те обичат храната, посветили са й се, учили са в готварски техникуми, често нощем лежат безпомощно един до друг, харесва Вела и се старае да си стъпи на краката, но една нощ се изкушава. Тя отдавна му е казала как да влиза в супера, защото не винаги спи при него, а той огладнява като вълк понякога, и има толков хубава храна, която като не се продаде, трябва да се изхвърли, направо грехота. Влиза треперещ, в кухнята и пътя му прегражда огромна тава петифури. Картофи, ще си взема картофи, казва той на тавата, пиян е, оправдава се, моли се, но тавата не иска да чуе, линиите застинал шоколад го повличат като пипала на октопод, ароматът на сметана го влудява, тавата расте срещу него, какво пък ако си вземе една петифура, или пък втора. Всеки си взима. От три или четири нищо не може да се случи, пет няма да навредят, шест досега никого не са убили, брои Пастичката и омита тавата, открива тресящите се формички крем карамел, две малки торти гараш го връщат в годините, когато е бил главен готвач, и доста по-едър при това, истински мъж бях, промълвява Пастичката, докато се нахвърля на тирамисуто, главата му се мае от изпития алкохол, мае се но не достатъчно за да пропусне толумбите, с баклавата решава да отвори един ликьор, докато приключи с последното парче сахер е минал на водка и някъде около еклерите, леко разплакан губи съзнание. „Сутринта“ е последнта му мисъл "моята Вела-Дебела ще трябва да лъже, че е припаднала върху целия щанд, ще трябва да лъже милата Вела, заради мен, ще има проблеми заради мен, горкичката“ и очите му се затварят в сладостно умиление, даже с лека гордост, че видите ли, той съвсем не е за изхвърляне.