Кам се прибира у дома

Днес целунах мъжа, когото обичам. Излезе от все същата тоалетна на третия вагон, аз го чаках, сигурен бях, че ще е там. Излезе на все същото място, някъде на средата на пътя между София и Перник, все така блед, със сухи зачервени клепачи зад елипсовидните си очила, с розови краища на ушите и подсмърчащ нос. Все така кльощав и несръчен, от както го наблюдавам, от както откривам билетите му вече продупчени, макар, че аз съм кондукторът във влака, вече няколко години. От комините на селските къщи върху влака се сипеше пушек, дългите плоски лица на шопкините, мартенски лъснати и зачервени, не се откъсваха от мен. Мъжът, когото обичам, стискаше дръжката на раницата си с със зачервени пръсти – дълги и фини като изкривените клони на магнолиите, които още не бяха цъфнали нито в София, нито в Перник... Всъщност, съмнявам се че в Перник някога е имало магнолии.

Бях го следил години наред, но никога не разбрах, от къде се появява с вече продупчен билет от Централна Гара някъде в средата на пътя, в малкият влак, който особено сега, като нямаше купета, можех да обхвана с един поглед. Някъде около Банкя излизаше тихо от тоалетната, с пръсти спазматично увити около дръжката на раницата си, внимателно я поставяше на седалката към пътеката, качваше крак на една издатинка под прозореца, опираше лакът на гумираното первазче и вперваше поглед навън. Толкова години се бях наслаждавал на пръстите му, подаващи билета, на болезнено чувствителните му уши, които винаги се зачервяваха, на гладкото чело, с охота приемах смените в неделя сутрин, защото тогава той се прибираше в Перник, уморен като че бяха извадили костите му, обгърнат с тежко но сладко напоително мълчание, луничав, винаги леко хремав, изобщо толкова различен от мъжете, с които обикновено се оказвах, гледах го и си мислех как отива да обядва у семейството си, сигурно има жена и деца, може би преподава нещо в университет, или не, по-вероятно е библиотекар, бях сигурен обаче, че прекарва дните си в сумрак, сред прах и книги, че не е помирисвал потта във фитнеса, никога не е влизал във солариум, не му и трябваше обаче - приличаше на тъжен англичанин от дъждовен филм.

Отначало действитетелно го взех за чужденец. Всяка неделя минавах, проверявах билета му и нищо не казвах. Бях си научил урока – не се мешай в другите светове на другите хора, мълчи и се усмихвай. Един ден чужденецът престана да е чужденец - попита ме нещо на български, попита ме дали още работел еди кой си магазин във Перник, проговори ми, без да вдига към мен сънливите си очи.


Навикът е по-силен от нея. Нищо от това вече няма смисъл, повтаря се като болезнен ритуал, който на никъде не води, но не може да спре. Прави едно и също всеки път. Излиза от клубове, леко несигурна на високите си обувки, с глава уморено люшната над рамената на първите минувачи. Грее слънце или вали дъжд, или вали сняг, понякога тротоарите са хлъзгави, друг път полените я карат да киха, но ушите й винаги пищят и бучат, опънати от отминалото напрежение, халюцинират мелодии от сутрешните градски звуци, неделната песен на отсъствието, на празните тротоари, на ехтящите улици, на затихващите купони и понякога на вятъра, който също се лута дезориентиран по това време, блъска дърветата, премества прахоляка от един тротоар на друг, изследва отпадъците на бурните нощи в центъра.

Това трае години и отдавна вече е изгубило своя смисъл, но тя продължава да се връща в това тяло, веднъж седмично, въпреки че животът се мени, клубовете, които е обичала изчезват от града, хората се променят, появяват се нови, сменят се моди, момчетата с които танцува нощем често са по-млади от нея.

Това трае години и тялото се е преместило, сега живее в София, но въпреки това предприема разочарованото си пътешествие всяка неделя сутрин, задължително пеша, по празните улици, купува си кафе и закуска от някъде, умълчана си мисли, колко близо бях този път, почти докоснах този човек, или докоснах го и почти го целунах, но винаги, винаги е сама със сандвича си и твърде нестабилната си походка, обича да слуша как токчетата й чаткат по тротоара докато се олюлява. Всяка неделя сутрин поема на тъжното си пътешествие от от някой клуб, където е танцувала, седи по спирките, чака рейсове и трамваи, на които после не се качва, мълчи като затисната под нещо неспособна да помръдне бетонната плоча на самотата и разочарованието си.

Забелязва детайли – кучета с белязани уши и големи търбуси, свити на кълбета в студа или разплути преди настъпленията на Софийската жега, котки по огради и балкони, с годините се увеличават прозорците, на които някои хора държат и поливат саксии с цветя, велосипедистите, уличните лампи, които в някои сезони още светят, докато тя излиза от клуба, но неделните утрини си остават във властта на лудите, клошарите и алкохолиците, от тяхната сива светлина струи отчаяние, не много различно от нейното. Разбира се, музиката все още я кара да настръхва, понякога и да си поплаква смело под водоустойчивия грим, но с годините нещо се е променило и това което е имала, вече не може да го намери, а това което е търсила още го няма.

Изветряло е и усещането за чудо, преображенията й са се превърнали в болезнен тик. Може ли да е сигурна кой направлява ръката й в съботните вечери когато нанася грима си, обува дългите си тънки крака в твърде младежки чоропогащник, плътен, дюс, в един цвят, слага нещата си в почти десетгодишната раница. На опашките до нея долитат баси и нетърпение, охранителите не коментират личната й карта, вътре събира късчетата от това, което още й е нужно – изтръпването, настръхването, моментът в който тълпата крещи в един глас, красивите лица под блицовете. Мрази думата екстаз, която иначе би била подходяща за това състояние. Екстазът, обаче, се продава на хапчета, и тя не е от хората, които биха им се доверили. По-скоро обича маските и светлините, и сега, когато толкова малко хора се маскират преди парти, се чувства самотна след тези дневни лица, тя се е появила от блицовете, живяла е с къса коса в странни цветове, изпълнявала е ритуала си чинно, но никога не се е докоснала до никого, носи самотата си като непробиваем похлупак, мъчи се да не очаква нищо.

И все пак повтаря процедурата всяка събота и неделя. От известно време го нарича процедура. Приготвя се, чака на опашка, влиза, танцува, излиза, съмва се или пък съмва се, излиза, крачи по онемелите неделни улици до гарата, купува си билет и се качва на влака. После нервно поклаща полу събутия си крак в дамска обувка до към средата на пътя. Това не може да трае дълго, трае някъде до средата на пътя.

Така си го представям от както видях обувките. Веднъж беше забравил да смени обувките си в тоалетната на трети вагон. Бях ги запомнил на краката на високата жена с уморено лице и абсурдно синя перука. Бях ги запомнил, защото ги бях харесал. Това че не си падам по жени, не значи че не обичам нещата им, обувките, шаловете, парфюмите, обиците, но обувките най-вече. Преди да разбера за себе си сънувах повтарящ се сън – всички мъже на улицата са обули дамски обувки, панталоните им чудотворно са се скъсили и разкриват фини глезени и топчести, трепкащи прасци. Мъжете имат по-красиви крака. Това е ясно дори и на жените.

Когато видях обувките, не казах нищо, с нищо не показах, че съм ги забелязал, както винаги поисках билета му, и той както винаги беше вече продупчен, винаги беше купен на Централна Гара, сигурно от висока жена с тесни панталони и синя коса. От тогава си го представям – седнал на неделния обед с родителите си, може да ги понесе, само защото както винаги е убийствено уморен, думите на майка му придобиват физическа форма, обли камъни, които се търкалят на долу в мека пръст, сега е момента да изградиш семейството си, ние няма да сме вечно живи, пльокват в мазната супа, изплискват капки, които опръскват лицето му, бих искала да ти помагам с внуците, но ако продължаваш така, Камене, когато си намериш жена, ще съм твърде стара да ги гледам, за това помисли, не е ли време, ти не си успял мъж, но си грижовен, а кое момиче би устояло на това, само за нас не те е грижа Камене, макар да живеем на час път от работата ти, на толкова живееш и ти, додава бащата, който до тогава мрачно е дращил с лъжицата си по дъното на чинията, ти предпочете да живееш в София и за какво? Там няма място в твоята боксониера. Няма място момиче да си доведеш дори.

Камен обърсва потните си очила в специална кърпичка, каквато държи в джоба си само в неделите, ръцете му треперят от копнеж да използва покривката вместо това, но просто седи с ръце прибрани до тялото си и яде всичко поставено пред него с чувството, че не се храни, а повръща на обратно, тъпчейки все повече бълвоч в себе си. Слуша тупуркащата реч на майка си над кюфтетата с печени чушки, после над щрудела, не отваря дума за това, че макар да е написал два учебника по микро-биология, до чинията му все още го чака лимонада, докато техните си наливат домашно вино от омачкана пластмасова бутилка, даже изпива лимонадата на екс, и с жест на алкохолик тропва чашата обратно на масата, преди да пожелае приятен следобед на родителите си и тихо да затвори вратата. Баща му е с плешиво теме, дебел врат и рунтави вежди, като високи есенни треви, стърчащи във всички посоки над паницата му. Пръстите му са дебели, приличат на готовите за печене щрудели, които майка му купува и сервира за десерт, и Камен винаги нарича чиниите на баща си паници. Не им отива да са чинии. Бащата на Камен също нарича чиниите на сина си паници, но това е нелепо.

Майката на Кам със сигурност е пълна и отпусната жена, която сякаш тече на долу докато седи. В Камелия, разбира се, няма нищо от това. Наблюдавах я как седи в необяснимо напрежение на стола до пътеката. Наблюдавах я, как влиза в тоалетната на третия вагон, влаковете са нови, но вратите на тоалетните са вече разбити, и през цепката на вратата наблюдавах как се навежда напред за да извади лещите от очите си, чисти грима си с намокрена на мивката хартиена кърпичка, после обира хартиените топчета от бузите си с ръце, докато влакът се клати, сменя дрехите си, прибира синята перука, приглажда косата си, после я разрошва, после пак я приглажда ядно, за да не позволи на родителите си да го направят на входната врата. Накрая вади и кутията с елипсовидните очила. Когато се поглежда с тях в огледалото, помисля, че все още си играе на Камелия на пук на родителите си, може би изпитва нужда да крие от тях неща, в които могат лесно да го спипат, може би не се е напълно откачил от тях... Виждам лицето му мътното влаково огледало, излиза с тихата си походка, аз съм там, чакам го, взимам лицето му в шепи, повдигам се на пръсти и го целувам. Това се случва в главата ми стотици недели, преди да се случи наистина.

Днес целунах мъжа, когото обичам. Той се стегна се като дете пред разплакване, но не се дръпна. После хвана ръката ми и застана до мен, кльощав и висок като удивителна.

Ден 1

и нека вятъра се блъска в него -
старецът, който се гневи на облаците рано сутрин
забучва пръст в окото на небето,
нека септември го връхлети,
защото жените слагат бели ръкавици
върху артитните си пръсти
последните сандали се разхождат посинели
и в радостта си керемидите си мислят,
че могат да летят.
това е някакво начало,
което ме дочаква по кръстовищата,
помитащи вълни във локвите,
в които корабите ми не се разбиват,
плющящи шлифери и облаците,
които цяла сутрин се люшкат по небето
празнуващи,
пияни от студа и от листата.
Обръщат се чадърите и спиците на лятото се чупят.

Това е някакво начало,
обелване на лятото,
обелване на тялото,
начало на кожата ти,
на косата ти,
начало на едно протягане до пролетта...