Намери другарче

Знам, че в самолета ти ще вадиш от джобовете си всички онези неща, които пъхах, ту на шега, ту защото щяха да ни потрябват, щяха да ти потрябват, ако тълпата някак ни разделеше, ако се окажехме от двете страни на полицейски кордон, или просто се загубехме в този тъмен град, където имената на улиците изобщо не се четяха така, както се пишеха. Знам, усещам, как ги вадиш тези неща, почувствала тежестта им, някъде из широките си, обсипани с джобове панталони, ставаш от мястото си, минаваш покрай умълчания си като кошер мъж, влизаш отново в тоалетната и трескаво пъхаш в кошчето поредното листче с имена и адреси, симкарта, някое камъче, остатъка от един джойнт, за който не са ти направили никакъв проблем на границата, защото в тези часове, датската полиция е щастлива, че най-накрая може да се отърве от нас. Знам, усещам как вадиш предметите от джобовете си, разглеждаш ги стръвно, сякаш вадиш от тях всичко, което ти е необходимо и после нервно ги буташ в кошчето. Усещам го сякаш мен буташ в кошчето, и ми се иска да наддам рев, по-мощен от този на самолетните машини, зъл рев, който да те достигне през океаните, да проехти в ушите на мъжа ти, все едно това не е краят, така или иначе.

Лежа в леглото си, обратно в Берлин, гледам записите на Поляка, записите на които още не се познаваме, ето те в гръб, малък гръб в огромна пухенка, черна лъскава коса под твърде маркова шапка, от далече личи, че не живееш в Европа, където ровенето по кофите се е превърнало от политически акт в тийнейджърска мода, а носенето на някои марки е едва ли не престъпление. От далече личи, че не бих могъл да имам нищо общо с теб. От далече личи колко ти е студено, и това все още предизвиква в мен копнежа да те прегърна и скрия, да бъда твоето другарче в целият този многохиляден хаос от протести, сблъсъци, субкултури, просветления, спасяване на света и big time sensuality.

"Намерете си другарче" пише в наръчника за оцеляване, който ни връчиха още на датско-немската граница, докато чакахме да ни претърсят обърканите орди полицаи, стоварени от всички възможни провинции на Германия. Намерете си другарче, което да следи дали сте яли, дали сте пили вода, дали не измръзвате, как сте с главата, и тнт., намерете си другарче, защото, когато имаш за кого да се грижиш изтрещяваш по-трудно.

Ето тук в записът, докато нося началото на един транспарант и крещя някаква реч по мегафона пред мен се появява маниакално оцъклен тип. Насочва горяща цигара към лицето ми. Повтаря "We're making history here, mate!", и мирише на хашиш, но това на видеото не личи. Отминавам извън кадър. Ето те, хванала другия край на транспаранта, не знаех че си там, не се обръщах назад, носех се на вълните на своята правота, или на вълните на адреналиновата си възбуда, кой би могъл да ги раздели, вълните на Big Time Sensuality, носех се по празния булевард, в началото на шествието към пристанището, където щяхме да предприемаме крайни действия. Или не знам какво. Изветрях бързо. Енергията ми изтече в грешна посока.

За пръв път те видях, когато полицията отцепи половината шествие, и ни накара да седнем на земята. Предишната нощ бяха принудили няколко хиляди души да седят на мокрия асфалт около четири часа. Това бе предизвикало твърде много възмущение у датчаните, за това сега по нас мятаха шалтета. Това също го имам на видео. Шалтетата меко отскачат от телата ни. Не боли. Смешно е. Някои ги мятат обратно по бронираните куки. Тях веднага ги отвеждат към автобусите, които трябва да ни закарат в ареста. Ти хващаш нашето. Точно до мен си, всички заемаме странни позиции, докато го разгънем, тъй като сме натясно и не ни е позволено да ставаме. На него сядаме четирима – аз, ти и двойка източноевропейци, които не спират да се целуват, сякаш въздух има само в техните дробове и иначе не биха оцелели, или пък, помислих си тогава, това е някаква декларация, нещо, което имат да казват на нямата и непоклатима стена от полицаи, нещо като FUCK YOU, момичето държи фотоапарат, момчето просто седи и изглежда право, всички носим тези горди и щастливи мъченически физиономии. Ти захващаш разговор с момичето, но какво си казвате чувам само в главата си, кадъра е твърде общ, нашето шалте, нашия сал в тази лудост е само едно от ъгълчетата.

- Нали не Ви преча? - казва източноевропейката на английски, и мога да чуя уважителната форма във въпроса й, защото, когато си принудително наблъскан до някого най-добре все пак да му говориш на вие, да си донесеш това усещане, което липсва в английския.
- Не, не - казваш ти - даже ми е много приятно да се допирам до някого в този студ.
- Американка ли сте? – поглежда тя, право в азиатските ти очи.
- От Калифорния. – потвърждаваш.

Тогава вече те гледам. Откак хвана шалтето те следя много внимателно. Носиш парфюм, което е наистина странно в тази ситуация. Сигурно спиш в хотел или хостел а не в някой от младежките центрове, предоставили подовете си на нас, ордите протестиращи млади европейци. Непрекъснато щракаш с миниатюрното си апаратче. Източноевропейката насочва своя дрсл към седналите хора и полицията, и щастливо обявява че работи. Посочва ни цепнатината в пластмасата на обектива си, изял няколко бронирани полицейски юмрука. На носа й има червена подутина, там където апаратът се е удрял в лицето й, казва, че искала да снима полицая, който я млател, защото не можел да чуе какво му говори тя.
- В ушите им има тапички - казва - за да не могат да ни чуват, докато ни блъскат. Твоето лице изглежда все по-уплашено, тялото ти все по-малко. Изобщо не знам как съм обвил ръка около кръста ти.

От полицейски мегафон долита нещо като „арестувани сте“.
- О не - казваш ти - мъжът ми каза "прави каквото щеш, само не ме карай да идвам да те вадя от ареста" - и се изхилваш, достигнала нова вълна на еуфория. Няколко души се обръщат да те поздравят, и всичките са ми познати с по един детайл от първите минути, когато полицията ни загради и още не бяхме седнали и утихнали. Обръщат се тримата финландци – две момичета и едно момче, макар под катовете дрехи изобщо да не си личи полът им, много по-възрастни, отколкото изглеждат лицата им, лудият ирландец с хеша, латвийката, на която подарих празната си картонена чашка, за да успее да се изпишка скришом, докато тълпата все още стоеше изправена, дори двойката до нас, която сякаш вече плава в по-добри води.
- Добре ви е на вас – казваш ти. гласът ти трепери от нужда, необходимостта да не си сама в средата на урагана, страхът да не отдръпна ръката си, цялото нещо, което е излязло от контрол в сърцата ни, вълнението, което ни докарва до сълзи, докато скандираме с хиляди други гърла.
- Просто Big Time Sensuality - свива рамене момичето. И вече знам, че няма да те пусна. В джоба на пухенката ти пускам едно камъченце. Просто така.

Около час по-късно диви и щастливи танцуваме по улиците на Копенхаген, нямало достатъчно автобуси, казва мегафонът и ни пускат, недоарестувани, претърсват и прибират когото си харесат, но повечето тръгват към алтернативната климатична конференция или различните места където раздават супи, зад един от кордоните все още се чуват крясъци и чупене на стъкла, долита дим и сълзотворен газ. Ние двамата лягаме на пода в един инфоцентър, под звуците на австралийско кънтри, пием чай от анасон и лакрица, все по-поносим всеки следващ ден. В три и половина навън вече е дезориентиращо тъмно. Лежим един до друг на дюшемето, а ти плачеш. По някаква причина смятам това за много ценно и те прегръщам до безкрай. Това което се случва не сме ние, казваш, това е цялото това огромно нещо, огромното време, в което всички се напъваме да променим света от центъра му, защото точно сега центърът е тук.

По улиците на Кохенхаген бродят стотици хиляди – всякакви ангажирани младежи от Европа, жители на южните страни, които потъват или пък пресъхват, учени и политици, хипари, анархисти, всякакви луди, представители на всички възможни непеота на света. За тях са организирани спане и топла храна, има доброволци, които се грижат за доброволците, които се грижат за доброволците. Има хиляди места с хиляди дискусии, уъркшопи, спорове и тренинги. Има алтернативна климатична конференция с хиляди участници. Има инструкции за оцеляване в мокрия и отчайващ студ на тези тъмни дни преди Коледа, има пожари и размирици, има телефони за спешна психологическа и правна консултация, по улиците крачат хиляди, които са преписали тези телефони с перманентен маркер на ръцете си, според съвета на наръчника, а когато ни обгради полицията, ние също си ги преписахме с перманентен маркер от ръцете на източноевропейската двойка. Датчаните стоят по улиците с огромни казани и раздават чай. Провесват лозунги от прозорците си. Шестват с нас по протестите, борят се активно срещу това страната им да стане малко по-приятна за живеене. Телефоните не се изтриват от ръцете ни, защото в общите спални няма бани, а ти вече не спиш в хостела, няма и време за бани, будим се към девет, прегръщаме се и си шепнем, между десетките други тела, жужат луминесцентни лампи, още е тъмно и едва успяваме да изпълзим от чувала ми, преди да яхнем поредните изоставени колелета и да караме бавно, много бавно в студа към поредния протест.

Прегръщаме се много. Ти не можеш да спреш да говориш, особено вечерта, когато попадаме в Кристияния, натъпкани в огромната палатка, където говори Наоми Клайн. Много ти се е събрало за един ден – президентът на Малдивите, а сега и това. Защо ги няма на филм моментите, когато се целуваме, когато топля измръзналия ти нос с ръце, когато заспиваме с глави на някаква маса, в малък бар, където свирят джаз, защо не съществува образ на онзи момент, в който лежахме на пода в инфоцентърът, аз те прегръщах, ти плачеше, къде беше Полякът, когато накрая наистина те арестуваха, понабита и добре опръскана с парлив спрей, а аз крещях иззад кордона. Защо няма снимка на хипнотизираните ни лица пред телевизора в халето, където се събирахме да рисуваме плакати, докато гледахме втрещени, как полицията нахлува в Кристияния с бой и сълзотворен газ, в същата палатка, от която се бяхме изнизали с първите звуци на техното?

Ти не можеше да спреш да говориш, ей така, от превъзбуда, даже докато му целуваше, аз се смеех, пъхнах в джоба ти една бисквита веднъж, друг път полуизпушения джойнт, който оцъкленият ирландец ми остави след един разговор за Системата (смешна ми е тази дума, обобщението в нея, сякаш тази система не сме ние самите, сякаш се борим срещу някого, а не срещу вредните си навици и неоправданите си желания, сякаш е възможно някой да бъде подтиснат от нещо, което не съществува в самия него...), Пуснах веднъж и листче с имейла и телефона си, не че не знаех, че си имаш мъж, просто исках да засвидетелствам нещо – привързаност, участие в изневяра, знам ли какво.

Сутринта, когато тръгнахме да превземаме Бела Център, заедно с още трийсетина хиляди души пуснах в друг от джобовете ти текстът на една песен. Знам, че си го прочела преди да го изхвърлиш. По-добре да не беше. Не беше верен този текст, това, което се случваше между нас не идваше от вън, не беше big time sensuality. Вървяхме със шествието, валеше съвсем лек сняг в мрачното поле около заседателния център. Обсъждаха се тактики, някои носеха клещи за да режат оградата, периодично минаваше полицията претърсваха ни и ги конфискуваха. После идваха други хора с други клещи. Бяхме смешни – орда диваци, тръгнали с примитивни оръжия да завладяват сградата, в която заседаваше ООН, тръгнали да де борят с бронираните и напълно недостъпни робокопи, с песни и банери, при това напълно решени да не наранят никого. Всеки беше поел някоя голяма военна задача и се чувстваше горд. Предишната нощ на теб ти дадоха датска симкарта – задачата ти беше да поддържаш връзка с организаторите и да им описваш положението около себе си. Сама беше доброволствала за това и се чувстваше важна. Движехме се на групи, и твоята работа беше да информираш някакви неизвестни диспечери дали ние сме добре, да пратят ли първа помощ, дали ентусиазмът спада или се покачва, дали се движим или сме блокирани от полицията. Имаше и по-смешни задачи. Съществуваше велоблок, част от който трябваше да разсейва полицията от опитите ни да прережем телената ограда. Аз носех клещи, но ми ги взеха още на първата проверка. Бяхме ужасно смешни, но и ужасно прави.

Разбира се няма те на видеото от Събранието на Народите, което проведохме на шосето пред заседателния център. Полякът снима цялото събрание, групите, които обсъждаха различни проблеми, общия кръг и ораторите, полицията, която ни беше обградила, трите момчета с надуваемата лодка, които пробваха да прекосят рекичката до Бела Център и се оказаха в позицията да избират между две арестантски коли и две двойки кучета, неистовия вой на едно от тези кучета, когато някой по по грешка или нарочно пръсна в лицето му парлив спрей, ние заседавахме с воя зад нас, скандирахме за да го заглушим, но той продължаваше, снима и как шествието продължава обратно към града след като полицаите ни отварят нещо като коридор. Тръгваме около хиляда, колкото сме били в кръга, но по-надолу по улицата се събираме десетки хиляди заедно с другите, които полицията е задържала по спирките на кръстоносния ни поход.

Когато стигнахме до Бела Център и ни обградиха настана истинско меле. В предишните дни хората общо взето бяха стояли търпеливо, докато полицията ги биеше, но сега някои се катереха по оградите, други образуваха живи вериги около камионите с озвучаването, трети просто се опитваха да се измъкнат между разните ровове, рекички и мрежи и цялата тъпа се люшкаше напред назад. С теб се хванахме на веригите, но двама полицаи успяха да те издърпат, по-лекичка беше. Наоколо ни всички кашляха от сълзотворния газ, а анархистите от първа помощ плакнеха с вода побелелите лица на опръсканите със спрей, пръснаха и теб, и после беше много лесна за издърпване, точно в последния момент преди кордона да се затвори и камионите и веригите да останат отделени от действието. Гледах как те влачат и се скъсвах да крещя, спреят по лицето ти беше започнал да побелява, когато те качиха в една от плашещите арестантски коли.

Лежа в леглото си и преповтарям тази история, за да не я забравим и двамата. Защото тя вече ми прилича по-скоро на филм, и мисля, че съвсем скоро няма да е истина. Защото от момента в който прекрачи прага на ареста, ти се опомни и излезе от голямото време на нещата, върна се в онова състояние в което си живяла, преди да си купиш самолетен билет от Лос Анжелис до Копенхаген, би си мислено два шамара и престана да вярваш в толкова много неща. Престанах да вярвам и аз, но на мен двата шамара ми ги би случайността. Ти не ме видя, но когато накрая успях да разбера къде си, аз се втурнах към един от временните арести, без изобщо да знам какво ще правя като стигна, може би щяха да ми дадат да те видя, втурнах се и пристигнах, точно когато висеше на врата на един американец, като от карикатура, мъжът ти, помислих си, и продължих да наблюдавам от далече. Прегръщаше го и плачеше от гняв, на рамото му, мразеше го, защото е долетял да те изкара от ареста, прегръщаше го и нали си мислеше, как само да се прибереш, и ще се освободиш от него, ще останеш напълно сама и ще ни преживееш. Разказвам ти тази история, за да те освободя. За да знаеш, че не сме вече другарчета.

Той пише поезия

Обича да го гледа така -
лицето му наполовина синьо от екрана,
докато дъвче дъвка или пуши,
или и двете,
докато се спъва в нейните клавиши,
косата му се къдри като огън от гравюра
издялана с длето в очите й.
Когато пита я за името на цвете,
тя мисли за тъмния си двор,
където нищо не вирее,
за джунглата зад къщата,
където е адът, мъртвата пръст,
и някакви си храсти,
които казват, хващали се в мрака,
добре растяли, ако има влага.
когато пита я и за "прозрачно",
тя още мисли как ще ги полива -
казва вода,
а мисли :
зъбите ти са прозрачни, мили мой,
защото целият отвътре светиш,
лицето - остро като запетайка,
забита по средата на история.