Най-добре е да си работлив, като другите наоколо й, но вместо това тя се търкаля в леглото, заспива и се буди в телефонни разговори и гръмотевици, изяжда солта и боя на тези дни, меда и сиренето, но празнотата е все по-празна.
Някъде, където е той, корабът се нуждае от два дни и една нощ, за да достигне площадката си за излитане. Някъде разговорите запецват по пейките или по коридорите, чужда ръка потърква седалката на колелото й, и я залива внезапно отвращение. Малката стая се пълни с дъжд и мълнии, котката отръсква косматата си опашка от водата. Тя чува притесненията на неподходящите моменти и тези сини коридори, където светът й се вие, солта и боя, меда и сиренето, гишетата и опашките, да се извади балконската тента от водостока, нагънала се е там и ще го запуши, да се набият толкова и толкова печати на тези документи, да се фалшифицират подписите му в тази ужасна празнина, там да се изсипят сладоледи и лазани, салати и миш-маши, мед и сирене, след които е жадна, жадна за него, за цялата солена вода помежду им, в тази ужасна празнина където всеки следобед узрява бурята. Четири часа - бремето става нетърпимо. Пет часа - гръмотевиците са благословия, която я събужда, отново потна, объркана, сама. Всеки път, когато заспи забравя, че е останала сама за две седмици. Ръката й търси познатия гръб, но намира само тъмнината на спуснатите пердета, ранните сутрини, късните следобеди, мълчанието.
Един ден й се налага да замине за някъде в последния момент, но на вратата на буса се разколебава. Там седи М, висок и опрешивяващ, и ако още имаше как, сигурно би сменила превоза, защото това ще донесе само проблеми, особено сега, когато трябва да преживее няколко седмици сама, с гладуващи, крещящи вътрешности. Избира място възможно най-далечно от неговото. Другите нервничат, местят самарки, надъхват се, защото им предстоят дни пред публика, снимат началото на пътешествието си с видеокамера. "Кажи нещо". "Леле мале", разтяга тя думите възможно най-страховито "в какво се забърках?" Още в нищо не се е забъркала, но когато момичето от съседната седалка за малко излиза на паркинга, М. сяда на мястото й до пътеката и моментално заспива, блокирайки така всеки път за бягство. В какво се забърках повтаря тя на ум, сигурна, че може да устои, защото сега не е сама, колкото и ужасно сама да се чувства в точно тези няколко дни.
Къщата сега е продухано яйце, което едва се крепи на черупките си. Два бетоновоза с разрушително бучене изливат товара си два етажа под нивото на някогашното мазе. Кривата външна стълба е премахната. От прозорците струи извънземна светлина - нищо че е нощ, десетки работници продължават да укрепват стените и подовете, защото къщата е маска, зад която се развалят зъби, вадят се, набиват се щифтове, зад ослепителната усмивка се ражда нещо ново, запазило от старите си обитатели само декоративните фризове около прозорците - едничката причина защитената фасада все още да се крепи. М. стои на платното след години, тътенът му пречи да забележи, че зад гърба му нетърпеливо се събира цяла колона коли. Зяпа строежа омаян. Тук беше. Тук прекараха една вечер, нищо не казаха, но всичко разбраха, дърпайки конците на неудобството си, тук пожелаха да не прекрачат границите. Върху тайната им изливат бетон и какво значи това - тя заличена ли ще бъде или напротив, консервирана за вечни времена? Тайната им е куче с големината на юмрук забит между ребрата. Куче, което потъва в бетона, само ушите му остават хоризонтални да плават отгоре. Как да се освободи от този образ сега.
Спомня си колко тесни ставаха всички седалки около нея. Но това му беше познато още от преди, от хилядите вечери в парка, още когато беше сама, и все така дръпната, сякаш пазеше него. Как се свиваше и затваряше. Как отказваше непредложеното с поривисти жестове, притеснена и поласкана, но откровено чужда, откровено на онзи, който беше имал неблагоразумието да я остави сама за две седмици, няколко дни мълчание, няколко дни обикаляне из страната с бус. Сценична треска в къщи за гости. Беседи изнесени в трапезарии и читалищни зали. Пристъпите й на гадене по завоите, се преодоляват само по следния начин : тя държи осевата линия с очи и не я пуска. Също не спира да пее. Песен след песен, упорито и понякога фалшиво от родопски народни до пънк, часове наред като радио, това е нишката за която се държи тя.
На няколко пъти пробва да я заговори. Щом разговорът стане твърде личен, насочен към нея самата, от някъде изважда приятеля си като щит. "Какво ще правиш с остатъка от от лятото"- "Ами ние..." "Кажи някоя хубава книга за четене" - "Той сега преди да замине четеше..." "Това ми е любимото парче" - "Да, и на него". Усещаше напрежението й и това го вбесяваше. Желанията и нежеланията й. Тя го докосваше неволно и после се извиняваше засрамено, свиваше се още повече в седалката си, без да пуска от поглед лъкатушещата осева линия. Той самият нямаше подобни угризения. Жена му не беше фактор. Беше сложила сандвичи в раницата му, страхотни сандвичи, които всички в буса одобриха, беше качила хубава музика на плейъра му, беше му подарила пуловер, те двамата уважаваха свободата си и той я обичаше, но това тук беше друго, това си беше пътуване, а той мразеше, ужасно мразеше да се ограничава, да се съобразява с хора, които не са наоколо му, и с неща, които принадлежаха на обичайния му живот.
Още преди двеста километра да са минали грозно ще се награбят. От това се страхуваше тя, натрапчивото желание да го целуне. Ще преминат всички граници, които тя с радост приема. Просто защото случайността ги е сложила един до друг на тези седалки, твърде близо, кожата й улавя топлината му, тя може да го помирише, чува дишането му, не, не случайността, защото той съвсем нарочно седна до нея и продължи да го прави в следващите дни. Той, който винаги е бил зает. Той, който винаги я беше парализирал с присъствието си, с гласа си. Знае ли или не знае за всичките тези години, в които в нейната фантазия те двамата са преживявали моменти, далеч по-малко неудобни от реалните. За всичко, което е минавало през главата й, преди щастливо да се заземи в ръцете на приятеля си, преди да разбере, че всички подобни фантазии бледнеят пред това просто да си с когото трябва, с когото си направен да бъдеш, с когото си пасвате като зарастваща рана и всичко в животите ви престава да се хвърля в непредсказуемите посоки на разни взривове и сривове. Сигурно знае, защото не спира да поддържа този тегав разговор. Тя е пределно ясна, но той продължава да я разпитва за това и онова, да се оказва все на пътя на жестовете й, да й диша във врата. Бусът лангърка полузаспалите си пътници. Стъмва се. Пресечената линия в средата на пътя не може да се прочете, а само да се следва.
Една от вечерите са на морето. Вълните се блъскат като врабци в прозорците. Само че какви врабци, врабци по-големи от тях самите, "ако тези вълни са врабци, то ние сме еднодневки пред тях", казва тя и се умълчават. М. седи точно над грохота и пръските. Тя е застанала малко по-назад на скалата, сякаш специално не желае да се приближи. Наблюдава плешивото петно на гърба на главата му и се чуди той виждал ли го е. В нещо което отдавна беше чела, една жена описваше умилението си от подобна плешивина, която й напомняла на изтрито старо плюшено мече. Искало й се да целуне голото място. Образа на олиселия плюш й носи само погнуса, но умилението разбира. Това петно е зона на уязвимост, ахилесова плешивина, която моли да бъде докосната и ранена.
Другите вечерят, скрити зад стъклените прегради на ресторанта. Вълните размятат пробит пластмасов бидон, който с мъчително упорство повтаря сблъсъка си с една точно определена скала десетки, стотици, хиляди пъти. Става съвсем нетърпимо решава тя и без чао, без нищо, отива да се пребори с вечерята си. Краката й са още меки от завоите, главата я боли, коремът й се върти на центрофуга, а какво искаше да каже М. с това "айде да се поразходим" в ухото й, навежда се над нея с целия си двуметров ръст, дъхът му замита лицето й, и после никаква разходка, слизат по стълбищата само, до първата надморска скала и той сяда. Луната точно тогава решава да изгрее насреща им ярко оранжева. Отразява се в голото петно. Ще се издрайфам, помисля си тя и остава няколко стъпки зад него разколебана - да седне на тесния камък отпред ще значи да го докосне, защото повече място няма, но на нея направо й иде да го бутне от ръба в този момент.
Седнала вече на масата, затваря очи в опит да види лицето на приятеля си. Размесват се познатите черти, които тя не знае как да сглоби, скула с устна по средата, око на челото, белега на слепоочието, бенки, които може би принадлежат на гърба му, бавните, едри къдрици, наболата брада. Няма смисъл, трудно би могла да пресъздаде лицето му. Онзи човек на камъка на вън, той има красиво лице, но какво от това. Очите й не работят така, тя не би могла дори да запомни как изглежда той, или който и да било друг, в интерес на истината, и тогава красотата се обезсмисля, онова докосване на абсолютното оголване, месо в месо, кокал в кокал, сякаш тя и приятеля й са били одрани, то се оказва много по важно от всякакви плътни устни и горящи очи. Това не разбира чакащият на камъка, който може би обхванат от семейна скука е решил, че на това пътуване трябва да си играем с огъня, не по-скоро с жичките на бомбата наречена моментна самота. Ох, какво клише е това с огъня, любовта не е огън, а голо месо, голо месо и мозъци които разбират, че работят по-добре заедно отколкото поотделно.
На вечерята тя говори за приятеля си. Уж без да иска, но само за това говори. Яде много, гаденето явно е преминало и наваксва за всичките часове, в които се е гънела в ембрионална поза, с позеленяло лице упорито обърнато към прозореца. М. се е смълчал, от време на време прихва като насила на шегите, които се носят над масата. Не му се яде. Пие му се. Кръчмарят вари собствена ракия и няколкото мъже в групата поръчват. Тя е почерняла за няколко дни в буса, мисли си М., сам напълно лишен от способността да си сменя цвета. Почерняла е без дори да излиза на вън по светло. Жените в компанията поставят ръцете си една до друга в опит да преценят коя е най-черна. Най-черна е тя естествено, но защо така реагира, "уф каква досада" казва струята въздух, с която издухва косата от челото си. Десертът й идва в повече, изоставя го и отива да спи, клепачите й поддават под тежестта на километрите.
Тогава го чува. Навън е и е сама, улицата зад кръчмата е скрита от морето и изпод стълбите на къщата за гости едва излиза приглушено скимтене. Стълбата е самоделна, излята противно на всяка архитектурна логика. Образува се ниша, която не се вижда от улицата и няма за какво да се използва. Там има нещо, с размера на котка, което всъщност е куче. Опашката му тупка по циментовия под. Кучето е може би старо, или болно или просто уплашено, защото не помръдва от мястото си, когато тя посяга да го докосне, само се навива на още по стегнато кравайче. Изведнъж я удря умората, пътя, липсата му, всички предупреждения на деня се изсипват на раменете й, и тя сяда, подпряла гръб на бодящата стена на къщата, готова да продаде бъбрек за една прегръдка, гледа кучето, вече изгасила фенерчето на телефона си. Просто една тъмна сянка в ъгъла на ъгъла, тайно куче, което никой не би могъл да види от улицата. Така се заспива.
М. се появява малко по-късно и за малко да не я забележи. Тя спи в ъгълчето зад витата стълба, или само седи със затворени очи, защото ги отваря, когато той я поглежда. "Тук има едно куче", шепне. "Едно съвсем малко и много смешно тайно куче." Улицата е тиха. Паважът блести като рибешки люспи, но морето почти не се чува. Сега е може би моментът мисли си М. докато прикляка до нея в ъгълчето. Кучето наистина е много малко, той го взима за котка в началото, но не и с тези големи клепнали уши. "Смешно куче. тукашната крайморска порода". Казва още няколко неща, но тя мълчи, цялото й внимание е заложено на кучето.
"Сега си имаме тайно куче" казва тя и реже произволна жичка. Все им е неудобно както са седнали. Десетина пъти се наместват глупаво да не би някой по погрешка да докосне ръката на другия. Стъписват ги армиите от щурци, които изведнъж настъпват над улиците на градчето, с влудяващо жужене. Лампата над главите им угасва. "Колко много звезди си имат в този град". "Да, жена ми е луда по космоса, даже си взе някакъв любителски телескоп и по цяла нощ седим на балкона и зяпаме..." Но М. се усеща и спира. Тя се изхилва нервно като шамар. Ще му намери на това тайно куче нещо да яде. М. ще си ляга. Паузите между всяка дума, всяко помръдване се проточват все по-нетърпими, и той се зачудва в кой край на вселената се намира тази улица, свързана ли е с остатъка от света, има ли връщане назад или те са попаднали в някакъв спонтанно материализирал се декор, джоб във времето, където дори щурците свирят фалшиво, и откъдето няма излизане.
Тя отива до ресторанта да измоли недоядените кюфтета на колегите. Той би си легнал, но точно тогава тайното куче се измъква от нишата под стълбата и хуква да бяга по златистия паваж на улицата. Изправено е по-скоро с големината на юмрук.
