от Наоми Шихаб Най
Кожата помни колко дълго годините са расли,
докато не е била докосвана. Във сив тунел
самотния живот, перце изгубило се от опашката
на птица, завихря се във танц,
изметено от някой, който никога не е видял,
че е перо. Кожата е яла, ходила,
спала сама, знаела как да махне
ръка със поздрава "до скоро". Но кожата чувствала,
че никога не е била познавана, не са я виждали като
страна на картата, нос като град,
хълбок като град, лъскавия купол на джамията
и хиляди сокаци от канела и въжета.
Кожата се надявала, тя така прави.
Заздравява около раненото, проправя път.
Любовта значи да дишаш в две страни.
А кожата си спомня - коприна, боцкащи тревички,
дълбоко в джобчето, където крие се самата.
Дори сега, когато кожата не е сама,
си спомня, че е била и благодари на нещо по-голямо,
че има пътници, че хората достигат
места по-големи от самите тях.
