понеже никой не ме пита
"кое е това, по което жалееш"
и по всичко изглежда нямам поводи за скръб
чакам реда си опряна на стената
и обвинявам полените за подутите очи
пред всеки, който всъщност не е задал въпроса.
всеки ден ежедневието трябва да се извърши
да се доведе до край
минутите да се изчакат
думите да се насочат правилно, миролюбиво, разбираемо,
часовете да се изпълнят според задачите.
думата "трябва" трябва да се доведе до край.
понеже никой не ме пита
"защо си гневна"
забравям да говоря.
това, което припознавам като ярост
е загубата на нещо, чието име не си спомням,
но изглежда съм имала и изглежда съм искала.
понеже никой не ме пита
"защо не спиш"
в леглото слушам раздрънканото си сърце,
дишам и броя, подсмърчам в тъмнината.
разделям се със себе си
оказва се далеч по-лесно, отколкото съм си представяла,
изглежда че нещата,
от които си мислех, че съм направена,
отдавна са изпопадали по пътя
не знам сега кой ще дойде,
не знам кой ще дойде да те вземе от училище...
