.JPG)
Поглед към "лавиноопасната долина"
.JPG)
Анжела, снимана от Калин...
понеделник, 10 декември 2007 г.
.JPG)
с глава над облаците
"Глей я тая още малко ще пробие с глава похлупака на небето" казва клоша, докато го изпреварявам по Жольо Кюри, и да , наистина походката ми пружинира, палтото ми лети по разни посоки, локвите се пръсват под краката ми, и даже изпуснатият тролей, след който се хвърлям решава да ми отвори врата, за да стигна по-бързо до Фенса.
Главата ми е над облаците, другари, и трябва да ви кажа, че от горе те изглеждат съвсем съвсем лайняни, и просто е перфектно, че съм пробила вече похлупака на небето, на рилата ми милата ми, и гледам на света от далече, без да затъвам в локвите му.
Петъкът не свършва в събота към един, когато в общи линии се прибирам пеша, седя на компа още три часа, пиша списъци с багажи, суша чорапи, уж рано ще се става но с колежките закисваме на разни разговори в червеното кафе, в събота не успявам да стана в 6 и да хвана с Митко рейса в седем, или не искам, незнам, лежа си и още сякаш не мога да събера сили желание, или каквото там трябва...
В десет разбирам, че или ще тръгна сега или хич няма да тръгна и после много ще ме е яд, събирам багажа по нощния списък, тръгвам към автогара юг, само защото съм излъгала, че няма да стопирам, заварвам една маршрутка, която все едно само мене чака, и просто ске изкушавам и се качвам. По пътя едно детенце започва да повръща преди мен. Съответно аз не започвам въобще, и ефекта на отсечката София-Самоков ми се разминава за първи път. Всички хора в маршрутката са призеленели от пиризмата, аз се хиля, съвсем сама, леко налудно.
В Самоков срещам цвета и някакъв друг типаж, който също имал рожден ден, черпят ме мандарини и отиват към Езерата. После сменям леки стопове. На последния ме качват Венера и Галин, които също отиват на Алпиниадата. От ЦПШ-то нагоре засичаме и Златна и купонът сякаш започва още по пътеката. В преспите от страни има десетки отпечатъци от грейки с разперени ръце и крака.
Първото, което виждам, когато стигам до хижата са младите дихатели, които се катерят с котки и винкели по стената на старата сграда. През прозореца, край който минават алпинистите надничат ухилени физиономии.
Час-два по-късно седя в иглуто на една леко непозната компания, съвсем приобщена като един от десетимата в трите квадрата снежна кмартира, деля якето си с момиче на име алекс, въртя канчето с чая си, те въртят коз, стените светят, и сякаш няколкото свещички наистина топлят - вътре е за по пуловер и без ръкавици. после има награждавания разни, на които сътощо иглу печели, и гледаме филми за тайфа алпинисти, които качват парализирания си от кръста надолу приятел със система от макари и шейни чак на Мон Блан. Ако въобще има някакъв смисъл да се живее, мисля си, сигурно е това. Ако пък няма, то поне е приятно.
Вечерта е джем и джангър до пълно пресипване, в старата столова, бързо прекръстена на "Лисичарника" заради жегата, задуха, и купищата горящи и пушещи предмети. В някакъв странен момент Велко влетява, грабва калорифера, както си е горещ и го понася на някъде, рошав и маниакален като никога. Обяснава, че мутрябвал, за да спаси една леща, която прегоряла. Всички са толкова смаяни от изпълнението му, че никой не го спира. След 30 секунди се появява Калин да внесе малко светлина в случая - не ми било леща а буркан с гъби, казва който се въртял. После естествено влиза Златна да пита защо Велко е хвърлил калорифера на партината и седи с ръце заровени в снега. Тук вече хилежа е просто неудържим, а нашия къдрав герой се обижда тотално, че не разбираме каква е трагедията с лещата. Каква е връзката между лещата и калорифера, питам го. Щяла съм да разбера по-късно като няма леща и остана гладна, казва той, а калорифера остава в предверието на новата хижа, където хич няма четирифазов контакт.
Накрая стигаме до вечните български шлагери, и аз съответно решавам да си легна, преди някой да е замрънкал че живее на последния етаж в една мансарда точно под звездите...
На сутринта всеки се окопитва по своя си начин. Някой са заминали преди ние да се събудим, други закусват, Митко, незнайно защо говори на Кун на английски, Велко съзерцава с пълно неразбиране калорифера в предверието на новата хижа, Катя псува някакви пиански истории, които са се наслучили след като сме си легнали, някакъв Кольо свири в лисичарника с най-вероятно счупена ръка, Зори и Венци изтрезняват болезнено, първите скиори потеглят към номерираните тераси над хижата.
Цял ден се чудя, както съм си перфектно неекипирана, дали да си тръгвам или да оставам, но постепенно всички се изнасят барабар с музиката, потрошеният Кольо се опитва да налазва абсурдно, за седми път от уредбата прозвучава тааам пррееееди сто летааа, и понеже точно в този момент Златна минава пред прозореца тръгнала към ЦПШ- аз изревавам ЧЧЧАААККАААЙ и се втурвам след нея полуоблечена и полуопакована, пързалям се надолу по снега, двете почти летим, и успяваме да стигнем до долу преди всичките алкохолета и гъбари, тръгнали три часа преди нас. Велко изкача от някаква бирария, прегръща ни и казва, че имал мнооого да ни благодари, тайфата се натиква в колицата на Вишан, а аз "оставам да махам", но всъщност потеглям преди тях, защото веднага ми спира някаква кола. Пет метра по-надолу подбираме Венци и Зори, които са тръгнали много преди нас, и още мислят че съм останала и за тази вечер горе. Свежото семейство ни оставя в Железница от където с градския се оказваме на Хладилника. Имам чувството, че всичко се случва с някаква безумна скорост и въобще не мога да го проумея.
Точно преди да слеза от рейса звъни Веско с хайде на концерт, после душ, кафе, пола, парфюм, догонвам единайската с Ъндъруърлд в ушиге и влетявам в парния Фенс.
Там са всички, всички, всички, даже някои от Мальовица, и какво по-добро за край на тази история, от два часа викане, танци и измолен от примоция шоколад примола, който Брашненков забърква в скоропоговорка от думи.
Главата ми е над облаците, другари, и трябва да ви кажа, че от горе те изглеждат съвсем съвсем лайняни, и просто е перфектно, че съм пробила вече похлупака на небето, на рилата ми милата ми, и гледам на света от далече, без да затъвам в локвите му.
Петъкът не свършва в събота към един, когато в общи линии се прибирам пеша, седя на компа още три часа, пиша списъци с багажи, суша чорапи, уж рано ще се става но с колежките закисваме на разни разговори в червеното кафе, в събота не успявам да стана в 6 и да хвана с Митко рейса в седем, или не искам, незнам, лежа си и още сякаш не мога да събера сили желание, или каквото там трябва...
В десет разбирам, че или ще тръгна сега или хич няма да тръгна и после много ще ме е яд, събирам багажа по нощния списък, тръгвам към автогара юг, само защото съм излъгала, че няма да стопирам, заварвам една маршрутка, която все едно само мене чака, и просто ске изкушавам и се качвам. По пътя едно детенце започва да повръща преди мен. Съответно аз не започвам въобще, и ефекта на отсечката София-Самоков ми се разминава за първи път. Всички хора в маршрутката са призеленели от пиризмата, аз се хиля, съвсем сама, леко налудно.
В Самоков срещам цвета и някакъв друг типаж, който също имал рожден ден, черпят ме мандарини и отиват към Езерата. После сменям леки стопове. На последния ме качват Венера и Галин, които също отиват на Алпиниадата. От ЦПШ-то нагоре засичаме и Златна и купонът сякаш започва още по пътеката. В преспите от страни има десетки отпечатъци от грейки с разперени ръце и крака.
Първото, което виждам, когато стигам до хижата са младите дихатели, които се катерят с котки и винкели по стената на старата сграда. През прозореца, край който минават алпинистите надничат ухилени физиономии.
Час-два по-късно седя в иглуто на една леко непозната компания, съвсем приобщена като един от десетимата в трите квадрата снежна кмартира, деля якето си с момиче на име алекс, въртя канчето с чая си, те въртят коз, стените светят, и сякаш няколкото свещички наистина топлят - вътре е за по пуловер и без ръкавици. после има награждавания разни, на които сътощо иглу печели, и гледаме филми за тайфа алпинисти, които качват парализирания си от кръста надолу приятел със система от макари и шейни чак на Мон Блан. Ако въобще има някакъв смисъл да се живее, мисля си, сигурно е това. Ако пък няма, то поне е приятно.
Вечерта е джем и джангър до пълно пресипване, в старата столова, бързо прекръстена на "Лисичарника" заради жегата, задуха, и купищата горящи и пушещи предмети. В някакъв странен момент Велко влетява, грабва калорифера, както си е горещ и го понася на някъде, рошав и маниакален като никога. Обяснава, че мутрябвал, за да спаси една леща, която прегоряла. Всички са толкова смаяни от изпълнението му, че никой не го спира. След 30 секунди се появява Калин да внесе малко светлина в случая - не ми било леща а буркан с гъби, казва който се въртял. После естествено влиза Златна да пита защо Велко е хвърлил калорифера на партината и седи с ръце заровени в снега. Тук вече хилежа е просто неудържим, а нашия къдрав герой се обижда тотално, че не разбираме каква е трагедията с лещата. Каква е връзката между лещата и калорифера, питам го. Щяла съм да разбера по-късно като няма леща и остана гладна, казва той, а калорифера остава в предверието на новата хижа, където хич няма четирифазов контакт.
Накрая стигаме до вечните български шлагери, и аз съответно решавам да си легна, преди някой да е замрънкал че живее на последния етаж в една мансарда точно под звездите...
На сутринта всеки се окопитва по своя си начин. Някой са заминали преди ние да се събудим, други закусват, Митко, незнайно защо говори на Кун на английски, Велко съзерцава с пълно неразбиране калорифера в предверието на новата хижа, Катя псува някакви пиански истории, които са се наслучили след като сме си легнали, някакъв Кольо свири в лисичарника с най-вероятно счупена ръка, Зори и Венци изтрезняват болезнено, първите скиори потеглят към номерираните тераси над хижата.
Цял ден се чудя, както съм си перфектно неекипирана, дали да си тръгвам или да оставам, но постепенно всички се изнасят барабар с музиката, потрошеният Кольо се опитва да налазва абсурдно, за седми път от уредбата прозвучава тааам пррееееди сто летааа, и понеже точно в този момент Златна минава пред прозореца тръгнала към ЦПШ- аз изревавам ЧЧЧАААККАААЙ и се втурвам след нея полуоблечена и полуопакована, пързалям се надолу по снега, двете почти летим, и успяваме да стигнем до долу преди всичките алкохолета и гъбари, тръгнали три часа преди нас. Велко изкача от някаква бирария, прегръща ни и казва, че имал мнооого да ни благодари, тайфата се натиква в колицата на Вишан, а аз "оставам да махам", но всъщност потеглям преди тях, защото веднага ми спира някаква кола. Пет метра по-надолу подбираме Венци и Зори, които са тръгнали много преди нас, и още мислят че съм останала и за тази вечер горе. Свежото семейство ни оставя в Железница от където с градския се оказваме на Хладилника. Имам чувството, че всичко се случва с някаква безумна скорост и въобще не мога да го проумея.
Точно преди да слеза от рейса звъни Веско с хайде на концерт, после душ, кафе, пола, парфюм, догонвам единайската с Ъндъруърлд в ушиге и влетявам в парния Фенс.
Там са всички, всички, всички, даже някои от Мальовица, и какво по-добро за край на тази история, от два часа викане, танци и измолен от примоция шоколад примола, който Брашненков забърква в скоропоговорка от думи.
петък, 7 декември 2007 г.
Нощта на котките
Вървя си през тъй наречения кампус на 4км - храсти, локви и камионетки паркирани в три педи кал, ноща е тъмна, нищо че в седем даже нощ не е, полуснежинки се приземяват по мене (звънва детски глас "ето я! планетата!") , овълчило се е.
Но не, точно тая вечер по-се е окотило, любимата ми статуя вече не лежи бутната, напротив даже, господинът се е подпрял в привичната си поза и между месинговите му крака се промъква черно-бял котарак. Подушва го точно там, където щеше да му е ай-дито ако не беше отливка някаква, соц-арт тръшнат зад спирката на светлия студентски 280. После задницата на котака, която е останала много, много назад, докато той сякаш се е разтягал, се прибира, и едно черно бяло кълбо се сгушва в скута на статуята.
От другата страна на подлеза мяукат трима черни котараци, сребриста женска изскача зад паркирана лада, рунтаво рижо ме гледа от дървото, две малолетни мацки се бият до лосквата посред улицата, минава тарторът, полудивак, естествено на кръгчета а не на райета, тигрова бременна, изпусната сиамка, запуснат персиец с дантелени уши и ритната муцуна, и още и още, целият град се е напълнил с котки, всички изпълзяват от скирвалищата си, обикалят гордо, пият от локвите, надават полу-бойни звуци. Никога не съм виждала толкова котки в София. Знам, че ги има по принцип, но толкова много никога не съм виждала.
Продължавам да се нося към къщи в недоумение, сред котешки шпалир. Какво ли става? Какво й е специалното на тази нощ? И чак на Латинка ме блъсва миризмата на пържена риба. И накрая загрявам. Никулден - празника на рибарите, банкерите, а явно и на котките...
Но не, точно тая вечер по-се е окотило, любимата ми статуя вече не лежи бутната, напротив даже, господинът се е подпрял в привичната си поза и между месинговите му крака се промъква черно-бял котарак. Подушва го точно там, където щеше да му е ай-дито ако не беше отливка някаква, соц-арт тръшнат зад спирката на светлия студентски 280. После задницата на котака, която е останала много, много назад, докато той сякаш се е разтягал, се прибира, и едно черно бяло кълбо се сгушва в скута на статуята.
От другата страна на подлеза мяукат трима черни котараци, сребриста женска изскача зад паркирана лада, рунтаво рижо ме гледа от дървото, две малолетни мацки се бият до лосквата посред улицата, минава тарторът, полудивак, естествено на кръгчета а не на райета, тигрова бременна, изпусната сиамка, запуснат персиец с дантелени уши и ритната муцуна, и още и още, целият град се е напълнил с котки, всички изпълзяват от скирвалищата си, обикалят гордо, пият от локвите, надават полу-бойни звуци. Никога не съм виждала толкова котки в София. Знам, че ги има по принцип, но толкова много никога не съм виждала.
Продължавам да се нося към къщи в недоумение, сред котешки шпалир. Какво ли става? Какво й е специалното на тази нощ? И чак на Латинка ме блъсва миризмата на пържена риба. И накрая загрявам. Никулден - празника на рибарите, банкерите, а явно и на котките...
сряда, 5 декември 2007 г.
ф.
Седи на някакво стъпало и пуши цигара. Седи си там всеки ден, пред магазина с леко абсурдни тийн дрешки, непоръбени, неподгънати, абсурдно ушити, в крещящи цветове и си пуши цигарата. Сгърбен. Какво точно докарва хора като него в тоя град ми е съвсем неясно. От къде е не помня, но преди бръмчеше във Варна, и там бях, когато го видях да остарява. В един миг на блесналия априлски следобед човекът падна от скейта си върху вече поврежданото хиляда пъти коляно и остаря - просто остана седнал, реши да не става и да не участва в състезанието.
Как е продължил животът му след това не знам. Всъщност, въобще, него познавам - знам името му, и че е от някакъв средно голям град на север от Стара Планина - обявиха го на състезанието, но никога не съм се старала да помня такива неща. През септември се появи в София и от тогава седи пред магазина, седи на Графа, сгърбен, почти навит на кълбо и пуши цигари. Всеки следващ път, когато го видя дрехите му са по-сиви. Днес вече по него нямаше никакъв друг цвят.
Дали трамвая го пръска със кал, незнам или постепенно се просмуква със цветовете на града, дали някога влиза в магазина, или е станал част от стъпалото, може даже това да работи, не продавач в магазина, а пушач пред вратата, но за тези няколко месеца съвсем посивя и от наведеното му лице капе отчаяние право в локвата пред магазина, която ловко прескочих днес.
Тук някой сигурно ще каже, че говорим за проекция някаква, че в този човек виждам себе си, и чувството, което ме е поразило няма нищо общо с него, че отчаянието и калта на София давят мен. Може би ще каже, че аз съм тази, която остарява, чувства се вече изкарана от играта, навита на кълбо и изритана пред магазина, но каквото и да кажете, Ф. продължава да седи на стъпалото всеки ден, пуши цигара от цигара и става все по-сив. Нямам причина да му съчувствам, поне не други освен собствените си малки болчици - не е красив, а и да е бил стъпалото вече е взело своето. Просто е един от онези тъжни метеорити, които накрая се разбиват в София, заселват се в панелия, намират си безмислена работа и изцяло се фокусират върху остаряването си. Някой улягат и стават щасливи, после дебели, после бащи и майки, после още по-дебели - точно в този ред, други сядат по стъпалата да пушат, и животите им застиват в тая поза завинаги. И макар да съм от тук и тази материя да ми е добре позната още не мога да зная кое от двете ще стане със мен и дали не трябва бързо да бягам от този град, в който не останаха нито познати, нито убежища, нито дори тротоари, на които да се чувствам у дома си.
Как е продължил животът му след това не знам. Всъщност, въобще, него познавам - знам името му, и че е от някакъв средно голям град на север от Стара Планина - обявиха го на състезанието, но никога не съм се старала да помня такива неща. През септември се появи в София и от тогава седи пред магазина, седи на Графа, сгърбен, почти навит на кълбо и пуши цигари. Всеки следващ път, когато го видя дрехите му са по-сиви. Днес вече по него нямаше никакъв друг цвят.
Дали трамвая го пръска със кал, незнам или постепенно се просмуква със цветовете на града, дали някога влиза в магазина, или е станал част от стъпалото, може даже това да работи, не продавач в магазина, а пушач пред вратата, но за тези няколко месеца съвсем посивя и от наведеното му лице капе отчаяние право в локвата пред магазина, която ловко прескочих днес.
Тук някой сигурно ще каже, че говорим за проекция някаква, че в този човек виждам себе си, и чувството, което ме е поразило няма нищо общо с него, че отчаянието и калта на София давят мен. Може би ще каже, че аз съм тази, която остарява, чувства се вече изкарана от играта, навита на кълбо и изритана пред магазина, но каквото и да кажете, Ф. продължава да седи на стъпалото всеки ден, пуши цигара от цигара и става все по-сив. Нямам причина да му съчувствам, поне не други освен собствените си малки болчици - не е красив, а и да е бил стъпалото вече е взело своето. Просто е един от онези тъжни метеорити, които накрая се разбиват в София, заселват се в панелия, намират си безмислена работа и изцяло се фокусират върху остаряването си. Някой улягат и стават щасливи, после дебели, после бащи и майки, после още по-дебели - точно в този ред, други сядат по стъпалата да пушат, и животите им застиват в тая поза завинаги. И макар да съм от тук и тази материя да ми е добре позната още не мога да зная кое от двете ще стане със мен и дали не трябва бързо да бягам от този град, в който не останаха нито познати, нито убежища, нито дори тротоари, на които да се чувствам у дома си.
Абонамент за:
Публикации (Atom)