петък, 7 декември 2007 г.

Нощта на котките

Вървя си през тъй наречения кампус на 4км - храсти, локви и камионетки паркирани в три педи кал, ноща е тъмна, нищо че в седем даже нощ не е, полуснежинки се приземяват по мене (звънва детски глас "ето я! планетата!") , овълчило се е.
Но не, точно тая вечер по-се е окотило, любимата ми статуя вече не лежи бутната, напротив даже, господинът се е подпрял в привичната си поза и между месинговите му крака се промъква черно-бял котарак. Подушва го точно там, където щеше да му е ай-дито ако не беше отливка някаква, соц-арт тръшнат зад спирката на светлия студентски 280. После задницата на котака, която е останала много, много назад, докато той сякаш се е разтягал, се прибира, и едно черно бяло кълбо се сгушва в скута на статуята.
От другата страна на подлеза мяукат трима черни котараци, сребриста женска изскача зад паркирана лада, рунтаво рижо ме гледа от дървото, две малолетни мацки се бият до лосквата посред улицата, минава тарторът, полудивак, естествено на кръгчета а не на райета, тигрова бременна, изпусната сиамка, запуснат персиец с дантелени уши и ритната муцуна, и още и още, целият град се е напълнил с котки, всички изпълзяват от скирвалищата си, обикалят гордо, пият от локвите, надават полу-бойни звуци. Никога не съм виждала толкова котки в София. Знам, че ги има по принцип, но толкова много никога не съм виждала.

Продължавам да се нося към къщи в недоумение, сред котешки шпалир. Какво ли става? Какво й е специалното на тази нощ? И чак на Латинка ме блъсва миризмата на пържена риба. И накрая загрявам. Никулден - празника на рибарите, банкерите, а явно и на котките...

Няма коментари:

Публикуване на коментар