лекуване със облак

отново посрещам облекчението, 

че ноември има край на ветровития хълм

над мен свистят перките на бялата турбина

кръжи мишелов

в изруселите треви

все по-ниски пред тичащите ни деца

се заплитат облаците ни

настъпваме ги за опашките 

есен след есен

изгорялата гора посяга към живота

докато ни няма

друг e светът отгоре

съгласява се от облака си

кучето, което преди лежеше на покрива на ресторанта

в мрака на изоставената баня

студът се кълби

навън от кожата ми

немогадасмогнанаскоросттаскоятоизниква тревата       

                                                                                                   напролет

        една     след    друга     избухват

                                                                  джанките

RELAX

     „До всеки, който има нужда да прочете това:

откачи раменете от ушите си,

отпусни челюстите,

отлепи езика от небцето си,

relax“ - интернет мем

И тази нощ:

задушена в потното петно

заклещена в скелета си 

опитвам да спра да скърцам със зъби.

От възрастта е,

опитвам да се успокоя.

Не тук, някъде другаде, падат бомби,

не тук, някъде другаде, свършва светът.

Задушница

 Не е чудно че всеки има стихотворение за мебелен магазин

В бавна и тържествена процесия преминаваме през музея на образцовия живот.

Навън пороят прелива с тихо уважение.

Магазинът се изпълва с усещане за край.

Следваме стрелките на последния си път.

Леглата -

красиво оправени, бухнали, рохкави ноемврийски гробове:

да излезеш от строя,

да легнеш,

да се завиеш,

да се оплачеш и прежалиш.

Подритвам първи кестен

Таман забравя, че времето тече,

и щъркелите се събират над главата ми...

Ако загубиш някого на връщане от фотото

Светът e издърпан изпод краката ти,

увисваш в открития космос в безтегловност,

няма къде да се опреш, от кого да се отблъснеш,

вече не можеш да се ангажираш с нищо,

най вече със себе си.

Коя е оная там долу

в тъмното антре,

която чува другите да хлипат? 

Тя не смее да си влезе 

и да научи новините.

В стиснатия ѝ юмрук потта съсипва 

паспортните ѝ снимки, 

на които все още го е имала.

В мрака на антрето

краката ѝ се отлепват 

от земята 

и полита.

Вътрешен живот

Тези от нас, които на въпроса "Защо съм тук?" отговарят с "Къде?"
не са познали гнусно-примамливия аромат на изгнил картоф,
не ги притеглят топлите шаващи телца в гнездото,
не чувстват плътта на земята като подслон,
не участват в мръсната сила на множеството.

Те понякога застиват в коридорите хипнотизирани от своята възвишеност.
Настояват да се спазва добрия тон,
въпреки обстоятелствата.

Задават още такива въпроси:

Защо дълбаем в стените, ако няма да ги бутаме,

до кога ще живеем във гнилост,

редно ли е да изяждаме мъртвите си,

може ли вече да спрем да тичаме...

Ние останалите бързо ги подминаваме,
подплашени от собственото си ехо между вода и сводове,
готови да разкъсаме спътника си заради непремерен жест.
Зад нас се стрелкат и ни стряскат дългите ни голи опашки -
единствен наш естествен враг.