събота, 10 ноември 2007 г.

днинаредбезпочивка


Беше събота и слънцето грееше, деня обещаваше, рисувах неща някакви, оказах се в апартамента, който вече не ме дразни. дразнели са ме "интелигентите", дето се събираха там, забраната да се чувстваш у дома си, да си шумен или кален, или дрехите ти да ръсят сняг, седяхме с Цвета и Едно Момиче, на което нещо все забравям името, и Кate и говорехме за Рила, сайтове и акции... После си проверих разписанието и влакът тръгваше в 6 50, и се прибрях да пиша мотивации, да попълвам формуляри, и така до сутринта. (А преди това в петък писах и попълвах други книжа, които г-н Мейлър Димън учтиво ми върнал в събота сутринта за по-прецизно изпращане, та тотално да изпусна срока, а на милата мфранова ет нещо си ком да й скъсам до край нервите, и играх някакъв много неудобен диалог със съседката, та чак ми се разтрепераха краката пред групата)...
В паника и просъница се втурвам към централна, таксита взимам, но кел файда, влакът, разбирате ли, заминал двайсет минути преди обявеното в интернет - и въобще винаги си заминавал в и трийсет според леличката на касата. Цяла нощ не съм спала и директно се разревам покрай някакви полицаи, които точно правят проверка на загубен светлорус турист. Е, не, викам си, сега щеме и арестуват...
Лутам се в седем разбита и недоспала по гарата, при автобусите няма никой, нито инфо, нито нищо, студът ме смазва, сутринта е така тъмна... Рейсът е в десет, влакът в десет и половина. В халите тоалетните не работят. Мушвам се в ейлиънса да си допиша мотивацията, и почти заспивам на компа...
Във влака, естествено възнамерявам да спя, но вече съм отвъд, преминала съм, всички малки градчета са пълни с красиви колела, не мога да млъкна от София до Стара Загора плещя истерично, непрестанно, мъчително, нямам никакъв контрол над нещата, които се сипят от устата ми. Едно момиче от Елхово ме слуша с интерес и някакво съвсем неподходящо одобрение. Би трябвало да ми каже да млъквам. Пълзят ми някакви сухи горещи петна, температура, недоспиване, парното във влака, недостатъчно кислород в купето, знам ли... Момичето слиза в Пловдив а аз продължавам да плещя произволно с този и онзи, горещя се по политика някаква, и колкото и да се свивам и разтягам в разни посоки по седалката си, не мога да заспя...
В Ямбол слизам тотално замаяна, струва ми се, че съм забравила нещо в купето, задържам влака, паникьосвам се, изпускам рейса към автогарата в тия две минути, и тръгвам пеша за да не го чакам половин час. След двеста метра ме качва весела двойка - ямболка и румънец от Варна. На автогарата блъскат електрически стълб, който продължава да се клати дълго след като колата им е изчезнала от погледа ми. Маршрутката за Елхово, разбира се е заминала току що, всъщност даже съм я видяла като съм слизала от колата... След половин час дремя блаженно в следващата, навън в пълен мрак фаровете пълзят по бялата линия, завоите ме люлеят болезнено.
В Елхово по нищо не личи че е ноември, освен по гъстия дим от хилядите печки, свалям си якето и ръкавиците и се катеря по баира към ПУ-то. Нахлувам по погрешка в някаква детска градина, водя странни разговори с Шаманчето по телефона. Физкултурният салон е притиснат от мрак, хората седят в кръг на две пейки и една безкрака гимнастическа греда, описват как се чувстват, и никак не мога да разбера кой е ученик от помощното и кой част от екипа. Чувствам се най-изостанала от всички. Цветът ми е кафява, защото това е цветът на топлата тъма и сладките сънища. Бербо казва, че цвета му е торнадо. За Фердо разбирам, че не е физкултурникът на училището чак на следващия ден точно преди обяд. Заспивам поне десетина пъти на гредата. Топло ми е, уютно, нищо не може да пробие пашкула на просъницата ми.
В седващите дни правим разни неща с децата - кое точно кога сме правили ми е трудно да възстановя.
Рисуваме покани с най-малките, Стела подготвя хореография с "трудната група", с големите играем клоунади и Шаманчето дръпва една пламенна реч за важността на клоунската роля, и на носа, ама толкова пламенна, че аз още му вярвам и съм готова да я препредавам нататък. Малките биват маскирани на индианци, тропат безконтролно с бамбукови пръчки и трябва да им се крещи. Правим полички от подлепващо. Дракончето Таратам заповядва на лошата вещица да изяде слънцето. Слънцето се свива и трепери. Правя се на пеперуда, после на Архангел Михаил (който ми е дядо). Марков решава че не ще да е клоун, не ще да е клоун с мен, иска да е клоун с някой друг, и с него не ще да е клоун въобще. Разиграваме сцената с пилетата, които взаимно се учат да летят вече за трети път от както съм в тази магистратура. Пиша трескави мейли от местното интернет кафе и разбирам, че срокът, който съм гонила е след седмица и време има. С Дияна говорим до побъркване. Северин обича Надя. Демир пее. Вечер пускаме музика и танцуваме. Ядем в евтини гостилници с огромни порции и водни чаши пълни с вино, които потрисат Радост. Явор се прави па пиян. Стела кара колата, а после твърди, че била като дестка играчка. Правим аперитивки. Става студено.
В деня на карнава разлепяме още малко плакати, отиваме да видим читалището от близо, а в Елхово духа полярен вятър. Човекът който ни развежда по сцената е странен, говори подозрително тихо и нежно. По-късно се връщам до читалището да закача и там от нашите зле копирани постери, и същия тип вади нож пред лицето ми, за да отреже тиксото, което аз в момента съм захапала и късам със зъби. Тихомълком изчезвам към ПУ-то.
Кипи трескава подготовка, децата ги гримират, обличат, организират, преговарят се за последно сюжети и движения, доправят се костюми. (Тази снимка харесва само на мен - има нещо много нежно в ръката която се протяга отгоре, от светлия прозорец към детското лице, начинът, по който Пенка в пълно доверие е затворила очи, сопокйстивето.) Учителките също са се включили в подготовката и в салона сякаш нещо ще избухне всеки момент. Мотае се някакъв тип от булфото и снима. Идват спонсорите. Когато шествието накрая тръгва, осъзнавам колко сме малко дори за шестхилядно, англоговорящо градченце като Елхово. Тарамбуките няма къде да ехтят. Някои хора ни зяпат от дворовете си, но никой не се присъидинява. Става ми едно такова гадно, почти обидено - представях си с абсурден оптимизъм, че след нас от преките ще потече карнавална тълпа, но радкото ни шествие пвече прилича на покана за обеднял цирк - без слонове, коне и тигри, акробати или жонгльори, само десетина клоуна, момиче на кокили, момиче, което върти фалшив дневен огън от панделки, индианци с бамбукови копия, оркестърът постоянно бие туш, обаче нищо твърде вълнуващо не се случва.Междувременно е станало топло и слънчево равнината и празните улици блестят, а децата всъщност страшно се кефят. Очевидно гррандоманията е обхванала само мен.
Чак вечерта загрях, че жената, на която съм пробутала чантата си за да връткам, е директорката на училището, която всички много обичат. Представлението е минало вече, пред почти никаква публика, с чудесно овладяни гафове и пълно спокойствие, с лигня и смях. Отиваме да ядем в дървеното, което най-накрая е отворено, преяждаме до смърт, нито е вечеря нито е обяд, прибираме костюмите от ледения салон и се прибираме да се греем в хотела. Обхванала ни е някаква танцувална лигля, която завършва часове по-късно с разказване на цветисти истории. Шаманчето се оказва от първия випуск на колежа. Диянка се напива приятно. Явор ту спи-ту сънува, но това нему пречи да пуска майтапи.
После е четвъртък, успиваме се, ядем принцеси на главната, печем се на слънце, срещаме три пъти "човекът който въобще не носи анцуг" и някой ден ще стане на разказ и взимаме рейса в един и трийсет. На плиска съм така омаана, че забравям да кажа чао на Дияна и ми става много гадно от това. В къщи трябва да разказвам, а не мога едно изречение да вържа...

Вчера маратонът продължи още по-зловещ. Намерих си халба, наркомани и немци. Ходих на зъболекар почти без упойка. Бях опитно зайче. Немците ги нямаше в десет на попа, така че отиздохме с Елица в хамбара и там бяха Добри и Ясна и тнт, и после на рдто на Ронката Дибилеят напълно ме обезвреди.

Всичко това следва да послужи за оправдание, тъй като днес предпочетох да разходя кучето, да си купя спрей от бриколаж и да отида на зелен панаир, където да се правя на много умна и много разбирач, вместо на училище тотално неподготвена, без никаква презентация, и въобще не разбирач.



(Демир и Марков преди шествието)



А фразите на седмицата са :
"Майка ми е камък"
"Трябват ми само камъни и лайна."
"Елхово е хищно, но София е по-хищна."
"Цветът ми е тайфун, числото ми е хъндрит. фифти фифти. цветът ми е умрял" - всичко от свети дзен пророк Бербо.
"Всеки има различни вкусови качества" - от един келнер и може би канибал.
"Сяда. Канивал. Сяда. Сяда..."

1 коментар: