понеделник, 12 ноември 2007 г.

/с/нега

Пак съм затънала в Коко Роузи и някакво нежно и снежно стихче на Робърт Фрост, облаци от коси и вълчи усмивки, лек страх, пред плюшените мечета ме побиват тръпки, и добре, че са сетрите да ми пеят с кристалните си гласчета в тази биг тайм нощ, когато самолета и Ирландия приближават, и бързането преди всяко малко пътуване, едно усещане такова, сякаш задължително един етап трябва да се приключи преди следващото заминаване, неща да се довършат, като се върна ще съм нова, да изпера, да посънувам някого, защото после ще се е променило всичко.
Дали все още чакам нещо външно да промени живота ми, нещо да преобръща, портите на пътуването да погълнат едно, а да изплюят друго, да съм забравила до двайсети всичко. Днес си спомних един глас. Обичан глас. Звучеше толкова тревожно по телефона. Гласовете са важни, главата ми е пълна с различни тембри и интонации - децата от Елхово, хората в Хамбара, някой надвиква музиката на купона у Ронката, панаира и ужасната рецитаторка от филма за Странджа, Средкова, Атина (знам, че ви познавам, не знам как, но съм чувала гласа ви), голите гласове на Коко Роузи, и Емилиана Торини, Йордан Евтимов по радиото, сяда, сяда, кънивал... Отначало помислих, че това е третолична заповед, която някой сам си дава. И тези дни като сядам си казвам сяда, сяда.
А тази музика е наситена с толкова смътна, неясна, неудобна любов, копнежи гузни, клаустрофобично ми е тея дни и нищо на никого не искам да казвам. Всички се познават. Всички помнят какво им казват. Думите не могат да потънат в бездната, делата не се забравят, и за това ли така ми се пътува, искам да бягам, да се махна, да си форматирам живота, миналото да си изтрия. Не че нещо му има, просто е тясно. Всичко е свързано с всичко останало.
Днес прочетох в някаква нетска статия следната дивотия "И така, оказва се че предпочитаме лица, които недвусмислено ни подсказват "Хaресвам те! Какво още чакаш?!" Значи ли това че щом харесваш някого, и той те харесва. Значи ли това, че просто накрая трябва да се науча да гледам в очите именно хората, който най-малко мога, които най-много ме е страх, точно тях, които разкопават и преобръщат всичко за секунди. В главата ми се въртят образи на преобърнати и подпалени стърнища, Тракия, Елхово, рижият огън, въртопите на листата ми, есента ми. И съвсем отделно от това искам да прегръщам някой съвсем друг, докато се разплаче във ръцете ми, без никакви понататъчни намерения.
Бързам да приключа този етап, имам толкова много за вършене, сякаш времето просто не може да бъде овладяно, успивам се и пропускам куп неща - зъболекари, библиотекарки, лекции. Мъча се да изпълня петилетката в шест дни.
Този етап трае шест дни.

Няма коментари:

Публикуване на коментар