петък, 1 февруари 2008 г.

седмица празници

Толкова много неща, толкова много купони, не успявам да стъпя тази седмица на четвърти км въобще. В неделя изчиствам цялата къща, и изведнъж ме осенява, че мога да направя купона у нас, не всъщност, че трябва да го направя у нас, защото вече съм поканила твърде много гости и просто няма смисъл да ги влача в арт хостела, където има тооолкова много правила, в понеделник се мъча да уча, във вторник, нарождения си ден обикалям като идеот в търсене на някаква рокля, докато в крайна сметка, като някакъв йори забравям че ми е рд, и накрая се разревавам пред входната си врата, защото е седем без двайсет, и не мога да си намеря ключа и да си влеза, а гостите може и да дойдат навреме в седем, и тогава какво?
Първи се появява Кьоско, после Марина и нейния "Пънк", ходим до фамилията, Хъси се побърква, шалът, който Иванчо ми подари е адски мек и приятен, но смътно усещам как вратът ми е започнал вече да се изрива от него. Идват хора, за момента седим около масата, всичко живо тихо пие, но само час по-късно у нас е познатата лудница, планини от палта, джем в мойта стая, прегръдки, смях. Дияна си маха главата първа и незнайно защо прегръща крака ми. Колежките така и не се омешват със всички останали.
Има някой, когото бих зяпала цяла нощ, безмислено всъщност, не че нещо някога би могло да се случи, но просто е приятно поне да виждаш хубави хора по купоните си?
Думата, думата на седмицата е пусни
като балонът, който обаче оставих завързан - вчера минах от там, някой си го беше взел... Като нещо важно, което трябва да се каже. Трябва. Пусни. Пусни човеко, няма смисъл, пусни и всичко ще си дойде на мястото. Аз пуснах балона някак - дори и завързан, съгласих се вече да не е мой. Оставих го на децата в езерото с лилиите, защо ти не можеш?

В някакъв момент към сутринта намирам убежище върху голямата възглавница в стаята си, лежа си, съвпадаща, наместена, и си казвам това не бива да свършва никога, никога, но такива моменти траят секунди, естествено. Съвпадаща с някой, който даже не бива да е там. После хората започват да си тръгват. После спя в кабинета, и се чувствам като Хъси, леко изритана, скрита в другата стая. После е съмнало, чистя и Пламен и Боян са направили нечовешки неща с бельото ми. Весо изпълзява от стаята ми с кисела физиономия и си тръгва. Залива ме леко чувство на вина. Надя поръчва такси, но решава да не се качи на него, хората отнасят десетки пластмасови бирени бутилки.

На изпита по-скоро бълнувам, отколкото отговарям. Появяват се разни хора, отиват си, говорим смътни истории за купонището. Косата на Гери настръхва от преразказаните исторрии за алпиниадата. У Кремена ме посреща плътна стена от пушек, тежката миризма на цигари и непочистена скаричка, лой от наденички, чесън и бира, чувствам се съвсем откъсната от купона. Заспивам на някакъв миндер в кухнята, за да ме преместят по-късно в стаята на Крем, където чаршафите ухаят на омекотител а компютъра никога не се изключва.

Сутринта е дванайсет и половина, и тръгвам да търся шапка. Никола седи на накаква пейка в Заимов, косата му контражур, ледът и локвите блестят на косото слънце, Гери отива да плаща таксата за детска градина на дъщеря си. Продавачките на шапки са корейки и след няколко нещастни опита да им говоря на български се предавам и обръщам на английски. На Пиротска, милите, никога няма да проговорят, твърде много туристи има наоколо, твърде малко наложителност.

В един момент всичко е започнало да става еднакво, дните и нощите се точат в почти монотонен ритъм. Кьоско го няма в Под Бора, нито в ПНПБ, Надя може би няма да прави купон, в Артхостела е Поли, която е мноооого голяма станала и празнува, и рд-то на Кьоско някак се вмества в цялата патаклама, в стаята за непушачи, където всички трябва да говорят за якета, грейки и марки, и отново си мисля, колко малко общо имам с тези хора, а Мишела не може да повярва, че аз и Бона имаме спомени от преди да тръгнем на училище, явно тя няма.

Трябва да избягам от хостела, защото мигрената е захапала и не пуска, пусни, пусни, пусни, Мила, която е гост на Поли очевидно, не пуска също, лепкавите й ръце все се оказват някъде по мен, нещо ми говори, докато усещам как направо ще се разплача, нещо иска до нетърпимост.

В суинга музиката ни кара да се смеем с часове, просто защото е ужасна. Кел файда, че съм пропуснала Кълн, другите банди са още по-зле. Последни са някакви киндерпънк идеотчета, които звучат все едно и инструменталите си свирят на караоке. Те са най-търпими, свирят кавъри, и никой не изглежда, сякаш ще се наака на сцената. Никой не хвърля бельо по тьх, затова отварят личния си запас,замерват публиката със сутиени и закачат прашки по грифовете си. Свирят Song Two и с Емилия крещим че всичко им е простено, простено!

Днес почивам и тихо се радвам да двете добри новини. Иракли за момента е пасено, а родителите на Марти се оказаха доста по-разбрани от очакваното. Смешно, но ми липсва това хлапе.

Няма коментари:

Публикуване на коментар