Вали от горе
Днес грее слънце, дъждовните излияния в главата ми спряха накрая, неудобни въпроси, изнервящи диалози, цялата тая тълпа съмнителни типове, които носех на крехкия си врат вече три дни затихнаха, взеха си багажеца и се изнесоха.
Въпросът е съвсем прост : щом съм сигурна че не искам нещо, защо го искам?
Съвсем просто смятам да го оставя без отговор и лекинко да го избягвам. Както и всички, които ми го задават в главата.
Вчера беше един безкрайно дълъг ден, не гледах изгрева, защото се спука да вали, газих из вадите, возих се на тролей 11, изчезвах бързо преди да кажа чао поне 10 пъти, ядох някаква лоша нова версия на Козница, в някога любимата ми сладкарница на Плиска, точно на грозния паркинг във виелицата. Вчера затънах в спомени и тевтери с гимназиални писаници, бях омекнала отвътре като печена ябълка, гореща и спльокана и се разливах из къщи. Гласът ми беше станал в пъти по силен и свободен, сякаш дори мускулите в гърлото ми се бяха отпуснали до крайност. В главата ми течаха нескончаеми спорове с тоя и оня герой от петък-събота-неделя, объркани фантазии, цял ден заровена в бърлогата си, по едно време съм била у баба си, но някак го бях откъснала от неделята, другаде го бях разположила този епизод, в който обяснявам икономическите и политическите рискове от ГМО-тата, дядо ми ме гледа с отворена уста, не е подозирал, че в главата ми може да виреят и подобни мисли, баба ми много много не си прави труда да разбира, но кима доволно - ето внучка й може да говори такива важни работи, прави банички, въпреки че съм обявила, че не искам, и когато ги тръшва пред мен робски ги изяждам, нищо че ме боли корем, не са ми вкусни и са БЕЛЛА.
Расте от долу
Няма коментари:
Публикуване на коментар