дългата седмица

Дните ме засипаха толкова бързо, че трудно ще успея да разкажа всичко, което ми се случва напоследък. Седмицата изглежда като гаргойл - надвесен над мен от тъмното небе, за това и избирам за лице Хари Облака. Избирам Хари Облака за лице, и облак и гаргойл, защото не го познавам достатъчно за да изпитвам угризения, че му приписвам една такава хорър и халю-балю седмица. Мисля си за Кремена, и общото ни разминаване в понеделник вечер, за въпросите, които зададох на нея и на мен, (а май инцидентно взех и да си отговарям), за раните по краката на Г, и тъпите доктори от гнойно-септична хирургия в Пирогов, които не щат да го приемат, за тежката миризма, която се носи от крачолите му, докато не спира да чопли раните, да изстисква тромба, и за проклетия ласт.фм точно в тая секунда ме дарява с някакъв зловещ текст на Пролетарии - ще живея, няма да живея, ще разкъсам моето мъртво тяло, абсолютен гнойно-септичен хорър.
До нас в чакалнята седеше една възрастна жена, която разказа, как от нищо и никакво й отрязали два пръста. Беше пълна, и с диабет, и когато някакъв случайник я настъпил във фантастико, не подозирала, че историята ще се развие в тази посока. Току що беше научила, че ще се спрат до там с рязането. Дъщеря й беше ужасно напориста и неприятна - тромави интонации, безвкусно облечена, отровен глас, помислих си, че сигурно по характер прилича на някой от двамата ми най-нелюбими ужасници, те си знаят кои са. На външен вид приличаше малко на сестрата на единия.
Докато чакаме в Пирогов, всички ни предреждат, Г избира да не седне до нас, не иска да го подпирам, въпреки, че не може да ходи, като че ли избягва да ни докосва. Д, сестрата, също спазва дистанции. Лекарите и сестрите в двете болници също стоят далеч от него - циганин, хероиноман, който спи под моста, и ако не приема две седмици антибиотици венозно, може да се раздели с крака си. Аз съм човекът, дето трябва да е дръпнат, но единствена се престрашавам да го подпра и хвана за ръка, след многочасова съпротива от негова страна. После гузно и продължително се мия, в тоалетната на дневния център.
По случайност нахлувам в кабинета, докато уж няма никой - възрастен човек, който преди това е чакал, пети или шести след нас, ни е изпреварил за превръзка, и това, което виждам от него, защото той е гол, с дупе към вратата, и някакво страховито възпаление по него, обръща стомаха ми и размеква краката. Трябва да слагат паравани в тея хирургии. Преди мен вратата се отвори за да пропусне в двете посоки една и съща сестра хиляда пъти и всички в коридора любопитно надничат в кабинета. Малко по-късно човекът е на опашката в коридора, и се моля да не ме е видял.
Докторите в Пирогов дори не си правят труда да прегледат Г - кожна инфекция, отсичат в трето лице, сякаш той е твар без словесна и ние отговаряме за него, да маже с йодацепт, и той милия не посмява да им каже, че има тромб. Тромб, за който е трябвало да лежи в болница още преди три месеца, и който очевидно е причина за язвичките. Колкото мен е, а изглежда едва навлязъл в пубертета. В Александровска са по-свестни, обръщат внимание, говорят с него а не с нас, но също не искат да го приемат без осигоровки и лична карта. Пред болницата Г заявява, че много го боли, вече не може да ходи, не ни вярва, че тролеят който ще го остави именно на моста, под който спи, е на сто метра и хлътва в подлеза да гони някаква седмица трамвай от другата страна. Д е прегоряла, вдигнала ръце и изтощена до смърт, аз трябва да ям преди да припадна, а преди това да стигна до Подуене за да си прибера колелото. It all sucks.
Изпивам около литър вода в дневния център, и изненадващо откривам, че имам седемдесетпроцентов шоколад - единствен материален помен, от иначе паметното снощно гостуване на Миро и Природата. Толкова съм уморена, че в цяла Слатина не успявам да намеря място достатъчно приятно за да си го изям - на всякъде прашни бури, камиони, и дребни камъчета, които се заплитат в косата ми докато въртя педалите. Накрая сядам на любимата си пейка на Голямата площадка в изток, с подозрението, че всички млади майки на около ми са деца, с които някога съм си играла. Шоколадът е дар от бога, амин, амин, ще основа светата секта на шоколадовите пристрастеняци.
Миро и Природата са ястие, което ще оставя за по-късно, мисля си, това тяхното на нищо не прилича и дълго ще бъде описвано. Сутринта Миро дойде и каза, "Снощи Природата пак ме полазваше" а аз си помислих, пада ти се и на тебе, и се почувствах отмъстена някак си. Чакам цялата тази дивотия да бъде преболедувана.
Предишната нощ Кремена избяга от лудницата на сцена, а аз не можах да отлепя, всичките крясъщи и светлини, касетофонът с Амон Тобин, ехтящите звуци от хек с пластмасова бира, красивите лица в тъмното, всичко ме главозамайваше до пълно изтощение. Страх ме беше, че ако излеза на тъмно в гората ще се побъркам. Това след поредната малка телефонна криза, разбира се, но мисля всъщност, че в понеделник вечерта ревах най-вече защото всички се бяха разкарали от къщи и имах нужното лично пространство да си порева на воля. Не че нещо. Напротив, даже чаках с нетърпение.
Кремена си тръгва, защото не мога нищо да й кажа, защото не мога да говоря, а и не възприемам нещата, които тя казва, всички освен мен ги боли глава, аз оставам на ниво аура, искам да ставам майка на Анжела, водя някакви сладникави разговори с Яворчо - как сме спасявали животинки като малки, и нещата аха да излезат от контрол, и да трябва да си тръгвам, ама наистина, до нас се тръшват някакви ужасно дразнещи, шумни, фалшиво-пеещи пияндета начело с Петко, които започват демонстративен разговор. С Яворчо млъкваме, защото така или иначе не можем да ги надвикаме, а и целта на разговора им е да ги слушаме ние. Идват Радо, Миро и Иво, сядат до нас и също мълчат, неспособни да се включат в шоуто. Яворчо се изнизва и оставя след себе си надвиснало леко неудобство, ние продължаваме да мълчим, но учтиво не ставаме от местата си, докато накрая аз, като най серт не се премествам към друга някаква компания. Идват и другите трима, и трябва да бягаме, защото кресливците също стават от земята и ей сега ще ни се лепнат пак, с фалшивата Мооооомеее Калиииино, и това е просто твърде overwhelming за моето бедно аз.
Пред 345 ми се лепва някакъв пълен кахърен американец.
- Say, are there any bars in this neighbourhood at all.
- Hahahaha, no, this is Iztok, a boring, prestigeous residential district.
- So what are you doing here.
- Waiting for my friends. Going Home. I had to buy dogfood.
- What's with all the dogs here?
И почвам да му обяснявам на човека за фондовете, кастрациите, кожите и мутрите, но той горкият иска да ме сваля, по някакъв безкрайно депресиран начин и хич не се отдръпва от подробните медицински описания на кастрации и евтаназии, които използвам за самозащита. Даже ми се похвалва, че си направил вазектомия. Сигурно за това е дебел и тъжен. Казва, че се надявал приятелите ми да се прогрижат добре за мен и изчезва в тъмното, съпроводен от лая на изтокските глутници.
Безмилостно разполагам Миро и Ивчо на пода и си лягам да спя. Да се оправят.
Сутринта е блудкава, закуската маломерна, но някъде по баира на Редута денят започва да ми харесва, все нагоре и напред. Грее слънце, свободно ми е, отръсквам се от дните дъжд и всички усложнения до които водят, имам бегли представи какви съм ги вършила в Суинга, само си спомням, че никога друг път не съм танцувала чак пък така, и дори Рози като че ли беше малко стресната. Нагоре по баира както винаги е говорилня, но в случая всичко това е търпимо, изтощението ме е упоило до пълно втечняване. Петъкът беше безумен до невероятност, отбора на розовите срещу отбора на черните фанелки, Денка пак бръмчи с Яница за мое неодобрение, Испанецът се опитва да строява и дирижира целия Арт-хостел в моя чест. Знам, че хич не ми се кефиш вика, ама айде сега тва да го изпеем както трябва. Е те това е вица на месеца. Ептен пък никой нищо да не разбира.
Викентий и Рошко са награбили някакви всякакви перкусии и трещят в Арт-хостела чак до три и половина. Идва полиция, но те не престават. Преди тва е имало истинско меле на българи срещу американци, с кръв по случайните кокошки-пацифистки като мене, но полицията идва за Кената и Рошко, естествено. Когато за пръв път видях Викентий, той биеше едно огромно джембе на балкона си в три през нощта, а патрулката вече спираше пред входа му. Какво повече.
Случват се какви ли не работи в хостела тая нощ. Чувствам се като хм... социометрична звезда. А и всички са се разгонили. Вътре са се наблъскали 200 души, които не спират да се прегръщат, кой както и където свари. Има някакъв рожден ден. Отделно има някакъв джем, на някакви американски киндер-пънкари, отделно редовния контингент вече се е напил нередовно, опитвам се да завързвам ценни контакти. (Ти никога не се приближава достатъчен - ами не е честно, човеко, ти нямаш гъдел - а, кво - нямаш гъдел, няма гъдел). Към четири ни насмитат да си тръгваме и на стъпалата пред входа двайсетина души продължаваме да шумим. Рошко иска да си чупи главата. Една българка говори перфектен италиански. Един италианец говори трагичен сръбски. Американците не могат да разберат за какво става дума. А в задното дворче някакъв прозрачно бял тип се е крил цяла нощ за да свири тихичко на лютня и продължава, сега, когато вече не му се налага да надсвирва бонгота и барабани.
Хубавите хора се разотиват.
В събота решавам да посветя следобеда на Ани, лъжа че съм на училище за да не чистя, но не успявам да я намеря, телефоните ми изяждат всички стотинки, самотствам на слънце в Заимов, забравям да кажа "добър ден" на баща й по телефона, и накрая тряба да се прибера до нас за да й звънна отново. Тъпоумно наистина. Цял ден обикалям София като изгонена.
Вечерта все пак съм на Способ, с петра и Миро бягаме от неометълите, у Ани, слава богу няма никаква, ама никаква катерица. Мисля да се карантинирам от катерицата максимално дълго.
Няма огньове във сряда, отново вали и го мразя. Обаждат ми се да ме питат ще ходя ли на сцена, щото било много кърваво. Звучи като реклама. Не ми се ходи. Аз съм по-скоро гнойно-септична.
Вторникът прераства в рд на Марина, нямам сили лежа и ям на терасата, заспивам на велосипеда си на път към БСФС, после лежа на топлия асфалт при Диди и Яворчо, а Сашо агенна пита какво искам, искам ли му адреса, и телефона и айсикюто, и всичко щял да ми даде. Викам : искам всичко, и почвам да изреждам несметни богатства. Сашо няма нищо от това - има само водорасли и ги яде. От онези водорасли дето са финансова пирамида. Другия Сашо пък търси да се заяде на тема Щурчо. Да не би още да ревнува кучето си от мен идеота?
Не ми се тръгва от чешми, но старшно няма - отиваме до БСФС и обратно, с Йоша водим разговори от две различни планети. Бях забравила, че тя всъщност може да бъде и далечна. Понякога сме в такова съзвучие. На сцена лудницата е пределна, двеста души, джембета, микрофони, усилватели, Иво Лудия, който маймунства, Хари Облака, когото употребявам за модел, Анжела е цялата механджийско и цвят зелен, по тениска през ноща, и само ме е страх да не настине. Весело е, весело и безкрайно изтощително, макар да отмива повечето гнойно-септичност от мен. Овобождава. Освобождава. Ивовците се катерят на някакво дърво и извършват с него всякакви золуми, Куентин е с най-безумното якенце, Йоша и Ягама нагъват физиономии в безумни гримаси, всичко на снимки с празен черен фон, като нарочно нагласени. Тази нощ не мога да пея. Не мога да говоря даже. Станала съм същество безсловесно, очите ми са порастнали три пъти и снимам ли снимам. Почти всичко излиза твърде тъмно и доста страшно.