вторник, 16 септември 2008 г.

Дни след потопа

След потопа дните се размиват, не помня кое кога, отделни случки се точат през калната пустош като изсъхнали корита на реки или белези. Едно дърво на някакъв циментов възел някъде по влака към Пловдив е сиво препарирано, и листата му няма да опадат, и няма да порасне и ще стои. Сиво дърво, сива стена, сиви стени, релси, небе камиони, чифт сиви гумени ботуши, сиво куче, което все още мърда, най-фините циментови отливки, които някога съм виждала, снимка на живота, но най ме задавя именно мисълта, че сивите листа няма да опадат, че това дърво не е подвластно на есента.

Зациклям в някакъв ужасен, безбрежен спор, с някой който друго не ще, освен да стори. Трябва да се обърна към прозореца и да заспя, но не мога, все едно съм завързана за този спор. На вън няма старци с дамски велосипеди, няма деца да ни замерят камъни, никой няма защото вали. Само овчари увити в огромни самоделни дъждобрани, най-често от прозрачен найлон. С Радо играем до безкрай на групи и винаги завършваме на равно. Пешо отпада някъде в първата четвърт на играта.

Пристигаме в Пловдив и спира да вали - тръгваме си от Пловдив и пак започва. Вали ни общо 20 минути, на идване и на заминаване. Пловдив е оазис.

Пловдив е оазис и фестивално чувство ме е понесло, от един музей на друг, да задавам въпроси и да се задявам с хора магарета, да се прегръщам със всички познати, и да водя предълги разговори с Кремена.

Хорхе и Дарио свирят джаз на главната, губим се в капана, изнервям се, защото знам пътя но някак съм решила да не го казвам, връхлита ни някаква пияна галеристка, която ни крещи, после ни се умилква, после пада върху едни скулптури. Улиците вече не са пълни с хора по пижами. Всички са се прибрали, всичко затвори а ние изпуснахме влака, чакаме незнамкаквоси, аз легнала на някакво стъпало, Пешо от другата страна на улицата спи върху саксия, Пловдивският калдъръм става все по-труден за управление, в петното е някакъв ужасен ужасен фраш, пълно е с хора, на които бих се зарадвала, стига някога да съумея да ги разглобя от тълпата. Не ми харесва нито долу, за това сядам на същата пейка, на която циклих след Фън Лавинг, между двата етажа, двете музики, двете атмосфери, минават хора, с които аз се държа враждебно, някакъв тип ми се обяснява до безкрай, и му завещавам пейката. Ще ми се да изповръщам всичкилоши неща, които съм си мислила напоследък.

Дни след потопа все още съм под вода. Мисля си за онова бавно и стихнало пътуване, реките по пътя, пада мрак, пада и някакво усещане за сън и за уют, все едно ни завиват с одеяло, нищо не се вижда и се движим с трийсет, обратно към София, и ми се ще никога да не стигнем, да изпаднем в някаква безкрайност, и безкрайно да се прибираме по този път без никакви гледки, път от червени и жълти светлини, преминаващи в разни посоки. Светещи риби. Ние сме под вода, тишината, люлеенето, станали сме на риби, които с бавна грация се поклащат и носят.

Стигнали сме до вкъщи внезапно, и трябва да се прибирам. Хич не ми се мълчи това мълчание. Мълча го, от тогава, обаче, мълча го на пауза, чакам и си представям разни неща. Аз все си представям разни неща, които няма много изгледи да се случат.

След потопа става студено, няма циганско лято, има горчива сивкава есен, мрак, нетърпими дни, които бързо се превръщат в трескави нощи с приятели. Всяка вечер се събираме за последно, изпращаме някого, посрещаме липсващия изгрев под сивите облаци, и после просто няма смисъл да сме живи, да сме будни, да правим каквото и да било в тези облачни дни, нощем обаче, почти можеш да не забелязваш.

Вали и вали и вали и вали, и никаква риба не съм вече, ами удавник. Удавник за сламка съм, и си търся сламка за удавник.

Няма коментари:

Публикуване на коментар