сряда, 19 ноември 2008 г.

На ръба на зимата

Четох, четох и в едни момент се почувствах като принцеса от приказка - като Рапунцел някаква или пък спяща красавица. Сякаш трябваше да прочета обясненията за да се почувствам, преди това не знаех, само усещах съвсем смътно присъствието на някакъв похлупак, преграда, между себе си и някой определени неща от живота.

Няма ли кой да развали магията, няма ли кой да счупи похлупака на хиляди парчета, да изляза, да имам досег, мислех, някой от таралеж да ме превърне обратно в човек. Четох и си обясних някои неща. Други не успях - защо не обичах приказки като малка, защо не обичах да ям, защо не исках, нещата, които трябваше да искам, беше логично да искам, защо няма приказки за злояди деца?

Защо няма приказки за злояди деца? Попитах, отговорът беше "Има много приказки за инатящи се деца". Но в детското злоядство няма инат, то е друго, то е невъзможност някаква да приемеш даденото, да поискаш нещо, да преглътнеш, сякаш вместилището ти за желания е в пъти по-малко, не можеш повече ще повърнеш. Получиш ли твърде много от нещо, дори и любимото си, веднага го намразваш, прилошава ти. А твоето твърде много все е твърде малко за другите. Това трябва да значи нещо, не е инат, не е упорство, не и когато само миризмата на храна обръща стомаха ти, не и когато правиш всичко възможно да си изядеш този път, но пак не става. И все пак е инат, защото децата прояждат в момента, в който спрат да ги карат?

Опитвам се да си спомня някоя приказка да ми е била важна и любима, но не мога. Смътно помня, че май харесвах митологиите много повече. Години по-късно ми станаха скучни. Тогава ги харесвах, и не помня да съм съчувствала на героите, които, както и да въртяха и сучеха, все излизаха прецакани, просто защото са хора и не могат като боговете. Сега чета, че не било добре на малките деца да им се четат митологии. Да, ама също и, че трябва да им се чете каквото те искат. Значи кое от двете?

И дали принцесата не се е превърнала в таралеж просто от злоядство? От неискане. И кой ще я разомагьоса такава бодлива и инатяща се? На никой не му се целува таралеж.

Това са неща, които се мотаят безпризорни из главата ми. Не се свързват нито със съботния купон у нас(поредният недоразбрал омайвач се сблъска последователно в моите и на Ани бодли, а на сутринта, успал се, се изниза като пръдня от гащи. С Ани дълго му се смяхме, преди да ида да си предавам реферата. Боян и Алекс устроиха истинсни радиотеатър в хола... още ехтят в главата ми. Цяла нощ нещо не ми се танцуваше, овързана в тънки върви се чувствах като опушен колбас. Недоразбралият се опита да ми се хареса с рага... Точно когато с Ани лобирахме за Стоун Роузес. Горкият, много хубаво момче ама съвсем недоразбрал. Всъщност преди да установя това, тоест на купона, си мислех, че просто аз съм си таралеж, но сутринта изпитах сериозно облекчение от развръзката)...

Не се свързват с идването на зимата и навременното ми ново палто. Зимата е добре дошла. За нея ще прибера бодлите си. Не се свързват с ужасните каши, които пак съм забъркала. Защо е толкова важно да се дъня предстои да разбера. Може би тогава ще престана? Не се връзват с Русчо, който се върна, но за сега не е станал досаден
(е, дай му време...)

Днес получих наистина странно писмо, история с развързан край, нереална, точно защото се топва в реалността, чудя се как ще продължи. Това е по-голяма интрига от Мъгс и Разел в четвъртък, които пропускам, защото както казах на малката Катя "Ако винаги получаваш каквото искаш, няма да порастнеш" (ако винаги не получаваш - също, това пък някой трябва да ми го казва на мен), по-голяма интрига и от историята с влака, фотографа, снимките и парите, която обещава да бъде добър криминален роман, щом разберем кой е убиецът...

Няма коментари:

Публикуване на коментар