сряда, 19 ноември 2008 г.

парченца

Пешеходен остров

а през ноември -
погрешка изникнали,
яркозелени, високи
полски треви...

***

Отупвам се

Начинът, по който се ронят зъбите ми на сън,
е като зрънцата на нара,
само, на обратно, кръвта тече от зъба,
а венецът е бял.

Начинът, по който се ронят сълзи, без да питат,
е като фалшивите рубинчета на обеците ми, които изпадаха
обаче бели,
изкапват, изтичат завинаги
от стройните, черни редици на миглите.

Начинът, по който се ронят бодлите ми,
тази вечер, една по една във трамвая,
като зрънцата на нара,
само с по-малко кръв,
всяко потръпване - бодил,
всеки траверс - цял кичур,
докато стигна до къщи, ще се изроня съвсем.

И ще се отупам.


***

Джибри

В първите поднулеви нощи
вътрешността ми загнива
почернява като мушмула.
Ако ме стиснеш, от някоя дупка
ще потече гъста кафява слуз.

Ще замирише на еднодневки,
на залез и на октомври.

Между погнусата и носталгията
есента гние в захлупена кофа
по камъкът, притиснал похлупака,
лазят от по-големите мухи,
съмнително се комбинират пластмасата,
емайлът на капака, найлонът, камъкът и залезът,
узрелите треви,
мушиците сияещи, и бутащи се
в един последен лъч.

Не съответстват джибрите на виното,
мушиците - на залеза,
мушмулите - на сладостта,
краят - на началото,
шумните нощи - на попарените дни.

Няма коментари:

Публикуване на коментар