вторник, 17 март 2009 г.

Опомнянето

И ето, дните минават, почти идва пролет, нося се из света като на скоростно влакче, отмъкнатите от двора джанкови клонки цъфват предсрочно, прекарвам пет дни, по-скоро пет нощи, без ток, на свещи в бавно изстиващата стая, и когато накрая го плащам и го пускат, гася лампите, и отново паля свещите, не мога вече да вирея на толкова светлина. Идват дни, в които промивам мозъка си с кино, летя по концерти, забравям да говоря, изморявам се, наоколо ми мирише на пот.
В радиото вися до девет, една сряда до 12, Зигфрид и неговите хора свирят във второ студио, трипхоп, тежки чела, отнасящи кларинети, вдигам температура, радвам се всички да видя, но бързо изпълзявам до втория етаж и заспивам на канапето. Музиката ме носи, чувам я и насън. сънувам някакви сгорещени неща, концерти, саксофони, как свиря на виола, някакви работи. Днес пък сънувах как съм организирала музикален фестивал. Сама, защото всички доброволствали в последствие са се скатали. Фестивалът се случва, и е толкова грандиозен, че не искам да си признавам, че сама съм го направила. Мъчи ме суеверен страх, че ако кажа, нещо ще се обърка, ще се провали, примерно публиката ще е мега скептична и няма да дойде. За това лъжа, че някакви хора са участвали в организацията, и се надявам ако разберат, да не ме издадат. Фестивалът обаче се случва с редовните гафове, нерви и затруднения, но се случва, дошли са The Eraser, групата на Том Йорк, свирят на сцена, построена на жълтите павета точно пред двореца. Седалките са на мястото на мавзолея. Ядосвам се че общината е разпоредила да има седалки, и всички да седят. Том Йорк свири на някакви клавири. Пее някакво момче, което мяза на вокала на Лепра Де Лукс. На сън е англичанин, и не ми се струва странно, че Том Йорк не пее. Стоя и нервно се наслаждавам на ситуацията. Поммислям си, че нямам търпение утре да видя снимките в разните медии. После осъзнавам, че никой не снима и няма никакви медии. Това се случва на жълтите павета, Том Йорк е тук и никой няма да разбере, ебаси. Направо се побърквам. Вадя апарата и започвам да снимам. Снимките излизат кошмарно слаби, размазани, преекспонирани, твърде шумни, все едно са снимани с телефон. Няма кой друг да снима и макар да ми се слуша и да искам и аз накрая да спра да се занимавам с някакви работи, продължавам да снимам, все по кисела.
Събуждам се с уааау, успях да докарам Том Йорк в София и директно сядам да тегля Дъ Ирейжър. Часът е един на обяд и най-накрая съм се наспала.
Вчера се събудих в левски ге, в стая разтурена и ммръсна, с някакви крещящо цветни завивки по леглата, кафявата мъгла зад прозореца, избушените шкафове, депресиращо геометричния тапет, събудих се и оъзнах, че дори в центъра на целия този ужас май съм доста щастлива. бездомно хъски ровеше в боклука пред едни контейнери, над които двуметрова планина чували вещаеха лавина. храстчетата шумкаха като малки разноцветни найлонови призрачета. уличите бяха просто коловози кал. кой може да живее тук, помислих си, как се справят. хората с напудрени в сиво лица. стопените покриви на спирката. 120, който загасва на всеки светофар, и се събужда с малко земетресение. задръстването по черковна и по яворов. сивия дъжд, улиците, най-смачкващото лице, почти изтриха една хубава нощ от главата ми.
Баба Зула и случките около концерта просто не могат да съществуват в същата реалност като Левски Г, те са за друг текст, за друго време.

Няма коментари:

Публикуване на коментар