и разбира се, всичко щеше да е съвсем различно ако не строях в главата си всички тези безумни неща, стени, пречки, редути, прелези, които не водят на никъде, или, по-лошо, водят на погрешното място, цели огромни панелни поля, сеещи ограничения в живота ми, града на моите безумия, града на моите демони.
примерно нямаше да съм настинала през индустриалните зони на северна софия, нямаше да съм мълчала горчиво два часа по автобусите, нямаше някой да ме смята, вероятно, за пълен идиот.
прибързаните ми реакции са абсурдни. абсурдна е увереността ми в най-лошото. просто идиотско е, и когато разбрах колко точно идиотско може да бъде, се почувствах съвсем смачкана. сама си преча, сама си вредя, моите собствени демони се носят с бясна скорост между панелите в главата ми и зазиждат пътищата. моите собствени демони.
и така - някой излиза от някъде. аз решавам, че следователно желае да си тръгва сам. хващам, следващия рейс за да не попадна в същия, където бих могла да се натрапя. и се оказва, че човекът отишъл за се преоблича, а после се чудел къде съм се дянала и защо не съм се прибрала с тях и колата. по тъпо едва ли би могло да бъде...
Няма коментари:
Публикуване на коментар