вторник, 2 март 2010 г.

паузата

будя се около един и половина, устата ми тамън е почнала да се размирисва, подпухнала в колани, чорапи, сутиени, тесни дънки, все пак намирам сили да стана от леглото и да пусна хъси на двора. това е незнам коя поредна вечер, в която трябва да положа неимоверни усилия за да си измия зъбите, за да помръдна изобщо, свита под одеалото, и най-често не го правя, оставам си с дрехите и неизмитите зъби, на сутринта шевовете са се отпечатали по мен и светът е леко изместен.
вчера стигнах до абсолютната крайност - осем и половина вечерта, първи март, имам мартеници за всички ви, затварям си за малко очите, после искам да видя някакви хора, каквито и да е, писна ми да съм сама, звъня на единствените две същества, на които не се притеснявам да звъня, на които нямам чувството, че се натрапвам, те са заети, уморени, затварям си за малко очите, само колкото да събера сили, после ще тръгна по парковете да търся случайни събеседници, затварям си очите и се будя в един и половина със смърдяща уста, подпухнала, прегряла, кучето иска навън, гледа ме обвинително, в леглото ми има чанти, якета, апарати, тевтери, лаптопи, дрехите от предишните три - четири дни, смъквани като змийски кожи в средата на нощта, очилата, които кой знае как съм надрала, в целия хаос, който даже не успявам да преместя от леглото си.
будя се в един и си измивам зъбите, пускам кучето на двора, изнизвам се от дънките си, в седем тръгва радиото и се будя. в осем будилника и се будя, в девет телефона и се будя, закусвам замаяна, като блъсната от кола, пускам радиото, което се е изключило в осем, къпя се и изследвам отпечатъците от дрехите по тялото си. После излизам на работа и се хвърлям във всеки и всичко, което намеря.
това е паузата между животите ми, метрото е като бърза но болезнена операция, гледам как пътниците се унасят по седалките, притъмнява бързо, на следващата спирка е вече нощ, свраките се трупат с хиляди тежат по клоните на голите тополи, вятърът ги рони и преди да се разбият на земята се размазват във въздуха, това е някаква няма лудост, затворена рана, която гнои и се подува, докато остарявам по светофарите, смогът чака с мен, около мен, трупа се по кръстовищата, прибирам се с плановете си да не съм сама, сривам се от изтощение, първо ще си почина, сядам затварям очи, будя се в един и половина.
денем в радиото не е по-различно от метрото - само по дълго, и по-клаустрофобично, луминисцентните лампи са заразни, като някакъв обрив, който тръгва по мен, неудобството на коридорите, оглушителните стъпки по стълбите, тоалетните с миризмата на предишната жена, гласовете през тънките стени, обрив като тиксо през устата ми, която говори ли говори, но никога не казва, каквото има нужда. метрото поне води от едно място до друго.
това е паузата между животите ми, казвам си, това е операцията и просто трябва да се изтърпи, обаче, докато се моля да свършат няколкото будни часове на уикенда (защото повечето разумно проспивам, понякога ми се ще да заспя в петък вечер и да се събудя в понеделник сутрин), каква утеха ми е знанието, че в други дни ще духат други ветрове, и колко мога да си вярвам, че това не е животът ми, а просто някаква пауза в него.

Няма коментари:

Публикуване на коментар