изкушението

изскача от някакво дворче, дълга руса коса на опашка, видимо пет-шест години по-млад, незнайно защо по тениска в доста мразовитата нощ, айде да те черпим казва, лицето му е красиво, златно под уличните лампи, другото момче е с гръб, айде да те черпим изхилвам се и ме спохожда някаква съвсем нова мисъл.
после се сещам, че съм с колело и не искам да правя някакви катастрофи по и без това разкопания център. после се сещам колко крехко е всичко и как приключва обикновено. после се сещам каква съм им какичка. от устата ми излизат няколко омразни разумни съвета и отминавам.
понякога се питам защо съм такава каквато съм, дали съм си се избрала такава заради някоя поредна невъзможна стъпка, от тези, които ме парализират с години. от какво се страхувам и по-страшно ли е то от самото стоене пред страшната крачка, от самото замръзване? въпросът се върти напоследък - сигурно твърде много изкушения. изкушения като онова, което приятелка метна в една стая като граната и си излезе. гледахме как избухва убежището ни, хвърчаха парчета, мълчахме.
понякога се питам каква щях да бъда иначе, обаче няма изход, страхувам се, че щях да съм си пак същата...
няма значение, карането по нощните улици е онази златиста благословия, която ми трябва вечно, разбрицаният ми звънец се обажда на всяка бабунка, но на новата седалка съм като на кон, избягвам всички смъртоносни опасности по графа, аз съм нощния ти пътешественик, двама се целуват в средата на релсите, трамваят няма да дойде още шест часа, натрисам се в дупката за метрото, зад дебелите щори на петела пак върви хубаво парче, важни са златистите лампи, нощните звучи на софия, чайките, които се завърнаха, а така отчайващо бяха изчезнали през зимата, че направо ги бях отписала, четири светещи точки в нощното небе. все едно мойто сърце свети в небето над александър невски.