Пастичката

Един ден Пастичката съвсем престана да идва. В последните месеци все по-малко го виждаха на любимата му пейка, а и когато се появеше, се държеше по-скоро прилично. Накрая съвсем изчезна. Да го бяха били кварталните гадове, не го бяха или поне никой не го беше срещал другаде по улиците с насинено око или счупен нос, наистина от месеци. Кварталът започна да свиква с идеята, че Пастичката се е укротил, седи си вкъщи при своята Вела-Дебела и изтрезнява. Беше си логичен завършек на целия кулинарен роман, а и никой не видя некролог. Седеше си в къщи Пастичката, изтрезняваше, и сигурно го беше срам носа да си подаде заради всичко, което беше наговорил на момичетата в последните години.

Сигурно искаше да го забравим, мислехме си, даже вече милостиво бяхме поизтрили някоя негова черта, някоя извивка на интонацията, специфичен нюанс от непрания му аромат, тази или онази произволна прическа, която се беше появявала на главата му в по-ветровитите дни. Най-ясно усещахме липсите в графата „преди Вела“, колкото по го нямаше Пастичката, толкова по-трудно ни беше да си представим, че го е имало преди нея.

Когато Вела заработи в супермаркета, не беше много сигурна как да й викат и как да се представя. Беше мастодонтална сръбкиня, не обичаше да стои в кухнята зад кулинарния щанд, защото й беше тясно, вместо това все пушеше цигари на задния вход, навиваше си дългата изрусена куса около някой пръст и даже понякога изкарваше на дечурлигата от смачканите пастички, на които всичко си им беше наред, но поради лошия си вид не можеха да се продадат. В отплата хлапетата упорито отказваха да й викат Леля Вела, както им се беше представила, и крещяха по нея Вела-Дебела всеки път, когато сутрин се разминаваха по улицата - те към някое от фиктивно работещите и даже фиктивно престижни квартални училища, тя с вечната цигара в една ръка на път от метрото към супера.

Вела и Пастичката бяха от кварталните герои, обичаха да стоят навън, да зяпат и да бъдат зяпани всеки на своето си любимо място - пейките на площадката или задния вход на супера. В същност, от 30 души които работеха в незнайно как оцелелия от седемдесетте ламаринен магазин, който изведнъж се беше извъдил едва ли не елитен, само сръбкинята подаваше нос навън. Другите си стояха по щандовете, свираха по нещичко под тезгяха и рядко проронваха дори по едно "добърден" на прекалено възпитаните клиенти в леко парвенюшкия квартал. Презираха Изгрев и вероятно богатите му жители, псуваха странните прически на тийнейджърите, възмущаваха се от перфектния български на рускините и виетнамките от посолствата и гледаха да свеждат контакта си с тях до минимум.

Не че Паситчката беше един от тия клиенти, но някак той им беше още по-противен. Щом времето го позволяваше ден и нощ седеше на своята пейка с пластмасовата си бутилка наливна ракия в едната ръка, леко килнал глава на страни, със все същия "посран" според думите на продавачките и склададжиите панталон, с порасла точно до никъде коса, която се диплеше и и наелектризираше по всякакви начини, а от това изглеждаше още по-мръсна. Седеше си Пастиката на пейката и си пийваше, а най-дразнещото беше, че минеше ли понякога младо момиче напряко през площадката, почваше да крещи по нея. По времето, когато се прибираха ученичките направо откарваше по два часа непрекъснат вълчи вой - "пастичке, петифурчице, ела тука, седни при мен, плезииирче, посприии сеее, еклерче, седни до мене, захарче" и така нататък, при това Пастичката имаше завидни сладкарски познания, а никой не помнеше някога два го е виждал с друг вид сладкиш освен дестилирания. Когато се преместих в квартала вече никой не помнеше как се е казвал или с какво се е занимавал, преди веднъж за винаги да седне на пейката пред детската площадка.

Ежедневието на Пастичката течеше съвсем безметежно - пейката, ракията, посраните панталони, вечните крясъци след момичетата, някои и друг бой, когато подразнеше някоя от мацките на кварталните гадове, и на другия ден пак си беше на мястото, леко разбит но винаги на пост. Никога не прегракваше, защото гласът му отдавна беше загубил всички излишни украшения на тембъра, беше си останал с едната сурова нишка на крясъка, като папагал, който може през целия си двайсетгодишен живот в непрестанна еуфория да повтаря една и съща мръсна дума.

Един ден Вела-Дебела видяла Пастичката. Кой се е отклонил от обичайния си маршрут, къде е станала срещата и как са се харесали двамата не знаехме, но Пастичката взе да похапва салати цезар и гръцки сармички в квадратните пластмасови кутии от кулинарния щанд, а даже понякога напускаше и поста си, за да прави компанния на сръбкинята във все по-честите й пуш-паузи на задния вход. Тя пък взе да се маца, както сама казваше, тепърва заменяше шминка с грим в речника си, но от детските тайфи, които вечно ритаха на паркинга зад супера беше понаучила някой грозен български израз. Взе и да се вталява, както забелязаха кварталните квачки.

От ден на ден Пастичката ставаше все по-спретнат - първо единия край на ризата се оказа изненадващо загащен в онова страховито панталонище, после другия, един ден го видели сресан, после дори се появиха чифт чисти дънки, и не, че не пиеше, но вече пазеше равновесие, почти не заваляше и взе да се отказва от виковете по гимназистките. Не че не пиеше, но вечер Вела-Дебела го хващаше под ръка и го прибираше някъде, и всеки следващ ден Пастичката все по-малко висеше от огромния й розов като сладкиш лакът. Денем седеше на все същата пейка и набиваше кулинарните чудеса от супера, а нощем, казват, случвало се дори да стигне до под душа. В някои дни пък направо изчезваше и после го виждахме, примерно, подстриган.

Вела-Дебела се разхубави, нищо че беше огромна и не особено млада, и дечурлигата тичаха след нея припявайки сватбения марш, но тя нищо не казваше, все така им изнасяше смачканите пастички, дето не можеха да се продадат, само спря да пуши между палеца и показлеца с нейното си ожесточение, сега повече гледаше света около задния вход на супера, и едвам придръпваше, с телевизионно изтънчен жест. Покрай всичко това, никой не се учуди, когато Пастичката съвсем изчезна, изостави пейката си и спря разходките до наливния на пазара. Както бях тръгнала да ви разказвам, щяхме съвсем да го изтрием от паметта си, да го признаем за официално поправил се, и да го забравим, ако една вечер не го бяхме видели по новините. Беше юни, задушно и таман започваше буря, съседите подпираха прозорците за да устоят отворени на силните пориви, пускаха вятърът,а с него и капките, прахуляка и пухчетата, да вилнеят из къщите по няколко минути за да ги охладят, прибираха от терасите си масички, столчета и котараци, и точно в осем без нещо, когато предупредителния ръмеж се превърна в истински потоп, затвориха балконските врати и пуснаха телевизорите.

Трупът на еди-кой-си бил открит на Суходолското сметище, казаха, човекът имаше три съвсем нормални имена и , макар да му липсваше един от пръстите на крака, изглежда беше умрял от естествена смърт. Никой не би обърнал внимание на подобна новина, точно в този заспал квартал, където вратите стояха незаключени, а децата висяха навън чак докато пенсионерите започнеха да се оплакват от среднощната врява. Трупът на еди-кой-си не би могъл да бъде част от нашата реалност, ако от новините не ни гледаше паспортна (или може би полицейска) снимка на Пастичката от неговия най-пиянски период. Смъртта настъпила преди месец, как точно – от външния оглед на тялото не личало, било открито преди седмица, но полицията срещнала доста трудности при идентификацията. „Хората си представят, че като по сериалите за аутопсии българската полиция разполага едва ли не със снимка и досие на зъбите на всеки наш сънародник“ каза пред камерата изненадващо интелигентния на вид сержант Еди-кой-си „но истината е, че моргите са пълни с неидентифицирани трупове. Хиляди тела лежат и чакат някой да ги потърси, дълбоко замразени, увити във войнишки одеяла и струпани на купчини, и точно там е проблемът, че никой никога не ги е обявявал за издирване. В случая с лицето еди-кое-си имахме небивал късмет, в джоба му имаше касова бележка, но дори и с нея ни трябваха седем дни докато успеем да потвърдим самоличността му. Живи роднини лицето еди-кой-си няма, живял е сам, бил е безработен, издържал се е от наеми.“ Интелигентният сержант отвори уста да каже още нещо, но беше грубо прекъснат от поредния материал за войната по пътищата, поучително зловещ паралелен монтаж на криви криви ламарини, катаджии с дебели гласове и още по-дебели акценти и трагични последствия.

За да се разплете историята на смъртта му, трябваше да мине още около седмица. Първо се чу, че едра, изрусена жена бил видяна да изхвърля огромен черен чувал за боклук с подозрително съдържание в контейнер край супермаркета Х в квартала И, много рано сутринта срещу първи май. Сметта от този район по принцип се балирала, но поради неясни корупционни схеми, в някои нощи била извозвана незаконно на уж вече закритото сметище в Суходол. Случая с тялото на еди-кой-си даде начало на поредното разследване за източване на пари по не-знам-си-коя-си програма, което по-късно щеше да стигне точно до никъде, или още по-точно до сметището в Суходол, под формата на добре нарязана папка с преписки, сигнали, уведомления и кой знае още какво. Така или иначе, цял късмет бил, че тялото било открито преди поредния опит за рекултивация, а също и преди епичните ята от софийски чайки, побеснели от потомствената липса на море, да го разпръснат на парчета по планините отпадъци.

Един ден през юни специален отряд от страховити маскирани полицаи нахлу в кухнята на супера за да арестува Вела-Дебела. За няколкото часа преди аутопсията официално да потвърди естествената смърт н Пастичката, кадрите с кръвожадната сръбкиня, водена под ръка от двама робо-копа обиколиха всички телевизии, а срещу супера започна разследване за наемането на нелегално-пребиваващи чужденци. Скоро се разчу, че сръбската гражданка В.С. била в близки отношения с жертвата си и често нощем го канела насаме в кухнята зад кулинарния щанд. Очевидно лицето еди-кой-си вече знаел кода на алармата, а също и къде колежките на Вела крият резервния ключ за задния вход, защото в ранната сутрин на първи май В.С. го открила мъртъв на пода, и уплашена да не загуби работата си, или още по-зле, да не бъде екстрадирана, бързо се погрижила за тялото му.

А сега си представете Пастичката. Пастичката, който веднъж-дваж вече е щял да умре от пиене, организмът му се е отказвал от живота и лекарите с ритници са го връщали обратно в нашия свят. Пастичката, който обича сладко, разбира се, но му е казано, че ако продължи да пие или докосне нещо сладко, ще умре, "разбираш ли бе боклук, и тоя път няма да те спасяваме", е казал последният млад и намръщен доктор, в последното интензивно, в което напоследък е попаднал, умиращ от срам, че трябва да загуби първия от може би многото пръсти на крака си, все едно е загубил поредната битка, пристига в болницата с наведена глава, докторите мразят, направо презират хората, които системно се самоунищожават, Пастичката излиза, накуцвайки от болницата и продължава да следва избора си – пие и не докосва нищо сладко. После среща Вела и даже намалява пиенето. С Вела играта е ясна – той иска някой да го гледа, тя иска гражданство, вече почти са се оженили, освен това той я харесва, такава розова и изобилна, планина от ягодов крем, сметана, карамелени гънки, лимоновия аромат на кожата й, другите места с лъх на ром, пъпеш и маскарпоне, те обичат храната, посветили са й се, учили са в готварски техникуми, често нощем лежат безпомощно един до друг, харесва Вела и се старае да си стъпи на краката, но една нощ се изкушава. Тя отдавна му е казала как да влиза в супера, защото не винаги спи при него, а той огладнява като вълк понякога, и има толков хубава храна, която като не се продаде, трябва да се изхвърли, направо грехота. Влиза треперещ, в кухнята и пътя му прегражда огромна тава петифури. Картофи, ще си взема картофи, казва той на тавата, пиян е, оправдава се, моли се, но тавата не иска да чуе, линиите застинал шоколад го повличат като пипала на октопод, ароматът на сметана го влудява, тавата расте срещу него, какво пък ако си вземе една петифура, или пък втора. Всеки си взима. От три или четири нищо не може да се случи, пет няма да навредят, шест досега никого не са убили, брои Пастичката и омита тавата, открива тресящите се формички крем карамел, две малки торти гараш го връщат в годините, когато е бил главен готвач, и доста по-едър при това, истински мъж бях, промълвява Пастичката, докато се нахвърля на тирамисуто, главата му се мае от изпития алкохол, мае се но не достатъчно за да пропусне толумбите, с баклавата решава да отвори един ликьор, докато приключи с последното парче сахер е минал на водка и някъде около еклерите, леко разплакан губи съзнание. „Сутринта“ е последнта му мисъл "моята Вела-Дебела ще трябва да лъже, че е припаднала върху целия щанд, ще трябва да лъже милата Вела, заради мен, ще има проблеми заради мен, горкичката“ и очите му се затварят в сладостно умиление, даже с лека гордост, че видите ли, той съвсем не е за изхвърляне.

Burnout

Ти не си този,
който увеличава звука на залата,
докато ме залеят вълните,
аз съм мравката, блъскана от разговорите,
изронвам се и скоро ще съм под вода,
ти не си този, който ме е метнал в тези вълни.

Даже не си и онзи,
с черните очи,
който печели прошка с трите си пакета макарони,
трите си бири,
трите си думи пред мен на касата,
мъжът с красиво лице и твърде фини пръсти,
с когото нарочно не срещам погледа си.

Ти не си този.
Не си и този,
заради който компютърът ми се включва целишибанитрийсетминути,
в които губя поне четири пъти началото,
и почвам от начало,
да пиша в главата си какво ни се пише,
като мравката, която качва по стената
огромна бисквитена троха.

Ти не си този,
който ме мята в най-страшните вълни.
Ти си този, обаче,
заради който не спя,
боря се да не изпусна дъха ти,
лежа нощем и те слушам,
обвита в черупката ти,
как лазиш по мен.

Ти си този, обаче,
който трябва да лепне
горещите петна на дланите си
на ушите ми,
като черупка,
за да не се удавя.

Ти си този, който казва,
че мравките са тук заради чинията,
която счупих,
и бисквитите, които се разсипаха.
Ти си този който донесе бисквитите,
от горе на всичкото.

Аз не съм тази,
която храни мравките,
за да си правят мравуняк под леглото ми,
и някоя нощ да ни изядат докато спиш.
Мравките живеят над главите ни,
снасят ларви в зимните ми шапки,
интересуват се само от вълна и от вълни,
интересуват се само от очи и от шансове.
Аз не съм тази, която храни мравките.

Аз съм тази, обаче,
от която познават само пръстите,
и пръските препарат,
ларвите стават на пихтия,
избърсавм ги с парцал,
тук и там някоя мравка спасява по бял вързоп,
абсолютно на никъде,
умира царицата.

Аз съм царицата,
язък за босилека,
който наръсих под леглото,
за да си тръгнат с добро,
аз съм тази която убива мравките.

Аз не съм тази,
която ще каже на онзи,
почакай,
ще му хване бялата ръка, докато си тъпче макароните в раницата,
хубав си като картинка,
малко им трябва на мравките да изядат това.

По-скоро ще легна до тебе,
и нека ни почват,
като се събудиш,
ще сме перфектно почистени скелети,
като полирани от хилядолетно вълнение.

По някоя мравка още се лута в чаршафите,
търси царицата и без нея умира,
аз съм тази, която уби царицата,
и нямаш представа колко време ми струваше първото "ти"...

Човекът Дето Седи на Попа

Вървя по улицата и буквално усещам погледите на мъжете как се лепят по мен, нищо че така се казва в твърде много романи. Лепят се като плахите ръце на съучениците в девети клас, лепят се и се застояват, срамежливи, не смеят да мръднат от мястото, където са паднали, направо се потят по бедрата ми. Улавям ги в моите очи, здраво ги заклещвам, и пренебрежително ги мятам на някъде. Така се прави - ако притеснено отклоня поглед, мъжете няма да разберат колко точно не са ми нужни. Днес ми е от острите дни. Усещам всичко и всички, всеки лъч се забива в сърцето ми, всеки парфюм ме главозамайва, градския шум заглушава всяка мисъл, нося се на вълните на тази блажена лудост и вкусвам от центъра.

Появили са се лястовици, все още белите стъпала на момичетата блестят голи в малки обувчици, и макар да е понеделник сутрин, всички мъже са се олели в празнични реки от одеколон, някой направо ме карат да кихам, докато мятам погледите им настрани от пътя си. В дни като този всеки детайл изглежда важен, бременен с истории, и поемам света на огромни глътки, които почти ме задавят. Зяпам хората и им измислям минало. В дни като този ми трябват часове да измина 500те метра до работа.

На Попа го виждам. Само неговият поглед е невъзможен за срещане. Седи може би сломен на бордюрчето пред паметника, лицето му разполовено от хоризонтален сутрешен лъч, отразил се от него без да го докосне, седи забил очи в иначе новите си кецове, в ръката му изгаснала цигара, и изобщо – невъзможен за срещане. Напълно отсъстващ. Не го познавам, но сядам до него. Все едно си чакам трамвая, има ли значение?
- Извинете – казвам, нищо че видимо е на моя възраст и от моята среда, което автоматично ми позволява да мина на ти - Извинете, дали знаете колко е часа? - Отсреща на Одеон часовникът на име Радо е запрял на дванайсет без пет, според легендата от нощта на Нова година, и тук, на Попа, 2010 никога не е дошла, но все пак добре е да знам, нали колко е часа. Не че си нямам мобилен. Обаче като не пуша, има ли друг начин да започна разговор? Залисана в тези мисловни оправдания, отначало не забелязвам, че човекът не ми е отговорил.
- Извинете – подхващам отново на вие, така де, чуждият ступор трябва да се уважава – ъм.... – продължавам безсилно и почти веднага се отказвам. Човекът си седи, забил очи в кецовете.

Ами, тогава ставам и започвам активно да чакам трамвая. Трамваят идва веднъж на 21 минути, защото от Попа, и без това, къде ти трябва да ходиш. Въртя се около таблото и цъкам с език. Казах ли ви вече, че работата ми е на 500 метра от къщи? Е, Попа е на средата на пътя.

Човекът се появил предишната вечер, седнал на бордюрчето, запалил цигара и така си и останал, казва попската харпия, която ми се лепва. Познава ме, защото вече няколко пъти ми се е натрапвала с наркотичните си истории, и вездесъщото попско крънкане, цигарапеесестотинкидайединесемесдайеднахапкаотсандвича, и покрай учтивите ми откази е сметнала, че сме приятелки. Даже миналото лято щяла да набие някой заради мен, разказа ми веднъж, нещо казал някой там от попските херци по мой адрес и тя скокнала да защитава честта и късите ми панталонки. Чудя се дали е действително толкова отчаяна, че да се влюбва във всеки, който не я почва директно с псувни. Човекът се появил предишната вечер, цигарата, бордюрчето и така си останал. Чак до сутринта. Тя знаела, защото цяла нощ чакала своя човек. Дали „своя човек“ значи гадже, дилър или спонсор, не знам. Седял си там значи, във все същата поза, тя му искала цигара, той не й давал, изобщо не ре.а.ги.рал. По едно време не издържала, взела неговата, ръчно свита, вече изгаснала, а той пак не помръднал. Все едно бил някакъв шибан манекен. „Шибан“ го казва достатъчно силно, за да чуе човекът, който продължава да си седи на Попа и да рови с очи между връзките на кецовете си. Тръгнала да си търси огънче, и като се върнала, оп, той бил извадил нова цигара, запалил я бил и стоял ама-в-тооочно-същата-поза, само по-малко било извитото връхче от пепел на края й. „Ти си мръсно копеле“, казала харпията и се върнала обратно на пейките, за да е ясно на всички кого чака и защо. Сигурно я свалял, добавя, защото цяла нощ си седял на Попа и „бдял над съня й“. „Бдеше над съня ми“ е фраза която изпада като зле имплантиран орган от устата на подобна харпия. Звънва шефката и отивам на работа.

Ранен следобед е и от мен се очаква да ида до някакво ателие за печат, пече като да е лято, люляците миришат и изобщо, благодаря ти, там горе, който и да си, че имам задължения извън офиса, и от само себе си се генерират поводи да се разкарвам по слънчевите улици. Взимам си един от ужасно сухите фалафели в Мимас, и естествено минавам край Попа. Човекът все така си седи, цигара, суичър и всичко, а по челото му нито капка пот. Между краката му, обаче, бабата с фрезиите стратегически е разположила дълбока и тясна кофа, този път пълна с бели и сини ириси. Седи си, продава си по-малките букети, които стоят пред нея в една тенджерка, и само от време на време „Подай ми син, момче! Подай ми бял, момче!“ Обръща се и си взима каквото й трябва и после „Благодаря момче!“ Главата на човека си клюма от сутринта, та все едно се е навел да повръща между ирисите. Заставам над нея, както си е седнала на трикракото столче.
- Свършиха лалетата, момиче, нема вече и у дворо – геройски подхваща на нейния си измислен шопски, който хич не може да й прикрие мекото. Купих веднъж от нея лалета за една рожденица, и от тогава все се мъчи да ме привлече за клиент. А защо говори на шопски никой не знае, но едно от попските злета веднъж подметна, че някак пропуснала покрай ушите си новината, че от 21 години няма вече софийско гражданство, не вярвала и това си е, та от както мъжът й се споминал, правела се на местна за да не я интернират.
- Това синът ли ви е?
- Амчи – изпуска се бабето – син ми е, да знаеш как ми помага. Сам донесе до тука всичките кофи! - след което прихва да се смее та чак от дървото над нас се посипват мръсните гълъби – Син ми, как не! Тука го намерих сутринта, на мойто си място. Седи и не мърда, цигарата му изгаснала. Викам му, бре момче, стани да работя бе, що си ми седнал на местото. Не мърда. Бих му два шамара, не мърда. Рекох да го поместя ама тежък. Накрая си викам, нищо де, ше ми пази цветята и виж как добре го аранжирах. В РУМ-а някога като редехме стоките така му викахме – аранжировка. Седи си тука, не мърда, цветята ми пази. Клиенти спира, идват да питат, син ли ми е, добре ли е, пък си идат с по некое цвете. Добре ми тръгна с това момче, да си го зема в къщи да ми пълни печката, ама не се буди. Очите отворени, а не се буди. По едно време дойде съседската щерка, бабо Лиле, вика, туй моя колега, Иванчо лудия. Тръгна нещо да му говори, „Иванчо тва, Иванчо онова“ ръката му стисна, зе да го щипе по ушите. Тя при мене живее в съседната къща, ние сме си у Кремиковци, нищо че моят почина, лека му пръст, спре да кашля накрая. Попляска го, поговори му, зе му цигарата, той не мърда. Па дигна ръце и се качи на трамвая. Обърнах се малко, клиенти имаше, по едно време гледам, той пак така си седи, и в ръката му пак цигара. Стои и си гледа в гуменките. Спират разни женички да го позяпат, па си купят букет за извинение. Знам ги аз тея работи, нали и аз младо съм била.

Бабата е от лютите и стигне ли до „и аз младо съм била“ впуска се в такива откровения за себе си и дядото, дето изобщо не искам да ги знам. Дали си посръбва или я е вече подхванала старческата не мога да кажа, но избързвам да я прекъсна, преди да ме сгащи с поредната си история, неминуемо завършваща с игла за плетене.
- Добре де, а съседското момиче какво ти разказа? Защото това момче все тука си седи от снощи, все така с цигарата в ръката...

Иван работел в нейната фирма, нещо с компютрите правели, и бил малко нещо гений. В повечето време мълчал, щракал си на клавиатурата, на ушите слушалки, бюрото празно, имало една снимка, която гледал ли гледал, но тя била в портфейла му, и никога никому не я показвал. От време на време за някоя риза твърдял, че била от жена му, но само в редките случаи, когато колегите му забележели, че е по-изтупан от обикновено.Веднъж дори дошъл с одеколон. Момичетата в службата веднага го подхванали, и пак жена му го била купила. Жена му никой не я бил виждал никога. Фирмата била малка и всеки си идвал със семейството на банкетите. Само той – сам. Идвал, изпивал набързо три чаши бяло вино и си тръгвал. Жена му го чакала. Бяло вино никой друг във фирмата не пиел, купували го само за него, и понеже три чаши никога не опразват бутилката, наблъсквали обратно тапата, прибирали го до следващото фирмено събиране, и Иван винаги пиел изветряло вино. Казвал, че музиката в слушалките също била от жена му, и не ги свалял почти никога. Деца нямал, но никой във фирмата не се оплаквал от работата му.

Един ден, когато изглеждал тъжен, или поне бил още по-затворен от обикновено, колегите издебнали, да му отворят портфейла. От начало търсили снимката в прозрачния джоб, където държали магнитните си карти, после в отделението за банкнотите, после в една сгъвка, където стояли рецепти за разни лекарства, накрая дори при монетите проверили, но никъде не открили никаква снимка. Това бил и първият от много дни, в които Иван дума не продумал, а никой не видял повече хубавите му ризи. Въртял едни и същи две надупчени тениски, които явно все пак перял нощем, защото миришели отчетливо на тоалетен сапун. Идвал на работа в девет, щракал на клавиатурата до пет, ядял неизменния си сандвич с филе, кашкавал и маруля, без да става от бюрото, но нито му правели забележка, нито го глобявали. Това с яденето на работното място си било чиста проба нарушение, но какво можели да му кажат – първи идвал, последен си отивал, всеки ден написвал нещо гениално, което правело още повече пари на фирмата, а от горе на всичко даже обедна почивка не си взимал. Стоял със слушалките, поклащал се с ритъма на някаква музика, която само той си чувал, и щракал ли щракал по клавиатурата.

Вярно, колежките разправяли, как докато седели в тоалетната, забили нос в книжките с еднообразни корици (полуприпаднала латино-жена , увиснала сластно в ръцете на мускулест гол до кръста мъжага, който нямал нищо, ама нищо общо с прегърбените очилатковци от фирмата), често го чували да си налива вода, после тежко да диша, или пък напротив, тихо да плаче, и чак гърлото им се свивало от мъка вътре в кабинката, като го чували как гълта водата насила. Носела се клюката, че пие някакви хапчета, и по-романтичните колежки, вече го жалели, защото си го представяли смъртно болен, а възрастната секретарка на шефа, която била нещо като майка на офиса, направо се вайкала под носа си „Такова хубаво момче, такова добро, а младо ще си отиде, виж го как е отслабнал, съвсем се стопил“, докато разнасяла преподсладени чайчета по бюрата, нещо, от което нито изричните забрани на шефа, нито недокоснатите, изстинали и изоставени чаши можели някога да я откажат. В неговия, специално, слагала три пъти повече мед, дано се отвърне болестта и отново започне момчето да се усмихва. А, че от както бил постъпил на тая работа, изобщо не се бил усмихвал не помнела, тя си го представяла съвсем другояче...

Веднъж, докато Иван се двоумял над хапчето си, един от колегите се спрял пред компютъра му и нахлупил слушалките, но нищо не чул. Нямало включен плейър. Продължавал да се бави и колегата задал на търсачката мп3. Когато Иван най-после се върнал и се скрил обратно в слушалките си, целият офис вече знаел, че музиката само той я чувал.

На връщане от ателието направо ме дострашава да мина отново през Попа. Свървам по Шишман, но все ми се струва, че Иван е станал, и ей сега ще ме пресрещне. Представям си всичко, което ще му кажа, как ще го целуна, но това е по-малкото. Само като си помисля, че ще срещна очите му, краката ми се разтреперват. Разбирате ли, Иван не е луд, сигурна съм, той е бил брутално и жестоко изоставен, сърцето му е разбито, и просто не може повече да продължава с живота си. Опитал се е и сигурно наистина е пил хапчета за да притъпи болката, но няма хапче, което да върне някого, а животът без нея му се е струвал все по-ненужен и нетърпим. Натиснал паузата. Гледал го отстрани, пиел си хапчетата, а по едно време спрял и да го гледа. Предпочел кецовете си. Вживявам се в ролята на принцесата, която ще целуне спящият красавец и ще го върне в живота. Толкова ясно си го представям, че чак свят ми се завива. Следобеда прекарвам в опити да пазя равновесие върху стола си, и нищо не свършвам.


Вечерта е точно от онези, майските, когато слънцето ляга по улиците все по-червено, и изобщо не бърза да си тръгне, кестените светят, в ниските лъчи се лутат мушици и пухчета, а на Попа се е събрала цяла София с двулитровите бири, малко преди да се разпределят по градинките. Ясно е, че Човекът Дето Седи на Попа още си седи. Ясно е, че е в същата поза, със същите дрехи, и същата цигара, и очите му още са забити в кецовете. Ясно е, че ме чака, и че някак ще се престраша да го целуна. Цял следобед съм рисувала картината, добавила съм точно такова осветление, каквото е ясно, че майската вечер ще предложи, вървя към паметника и сърцето ми блъска в ушите. Ясно е, че като го целуна ще се събуди.

Само дето той не е там. В първия момент до толкова не ми се вярва, че продължавам да го виждам. Всъщност, налага се да седна на бордюрчето и да попипам камъка от двете си страни, за да се уверя в липсата му. И в линейката. Сестрата, като от стар филм, е наистина само по престилка, чорапогащник телесен цвят и даже касинка, това не може да бъде истина. Сестрите по дефолт са ячки и носят от онези операционно-зелени панталони, но тази дори е извила краищата на косата си с маша. Сестрата го гледа на криво през котешките си очила, говори по мобилния, а той, Човекът Дето Седи на Попа, стои на чифт разтреперани крака, и в очите му напират сълзи.
- Абе от нашите, бе. Спрял да си пие хапчетата. Свили му портфейла ама ние си му имаме данните, седял тука от снощи и никой не звъннал за линейка. Червата да му се бяха изсипали на плочките, нямаше да го погледнат. Трябвало Петрова да мине случайно, че да ни звънне. Абе, Ленче, Иванчо, на Попа, изпаднал в ступор. Идвайте с линейката, че не мога да го поместя. Тя пък една психиатърка, чИтирсе кила с мокри дрехи, па иди се оправяй с лудите. За тва се някви такива й дават, заступорени, че ако я погне някой по буден, направо ще я изяде. Та говорила му Петрова, свестил се едва-едва, казал, че хапчетата не ги пиел, щото откакто ги почнал жена му си отишла, напуснала го, взела си нещата, изтрила си музиката от компютъра му, накъсала му ризите, разбила единственото му шише одеколон точно пред асансьора, даже снимките й изчезнали. Като не си вземел хапчето един ден, и тя видиш ли, му се обаждала по телефона. „Ако спреш да се друсаш“, казвала му, „ще се върна“ и той спрял да си взима хапчетата. На третия ден си уговорили среща на Попа и той седнал да я чака. Това разказал на Петрова, докато се домъкнем през задръстването. Сега стои тука до мен, ама едвам се държи, кой знае от кога нито е ял, нито вода пил и изобщо пак ше трябва да го приемаме...

Стоя и гледам право в насълзените очи на Човека Дето Седи на Попа. Той наистина едва стои на крака, сигурно съсредоточен върху болката, с която го държи маникюрестата ръка на сестрата. Кожата на лакътя му се е зачервила около перлените й нокти. Стои, крепи сълзите си да не се излеят и целият ужас на света го е сполетял. Гледаме се, и не знам какво да му кажа, но дори да целуна принца, мисля си, той няма да пожелае да се събуди за мен. Гледам го и краката ми треперят поне колкото неговите.
- Няма да ми плачеш, само, забранявам – изревава от някъде попската харпия – не искам да виждам нито сълзичка, аз отговарям за теб - къде е била, и кога се е оказала до него не знам, но сега и в другия му лакът се е впил чудовищен маникюр, а устата й почти докосва ухото му - Нито сълзичка, забранявам, не искам нито сълзичка!
И го виждам, как бързо се отдалечава навътре в очите си, потъва като в някакъв полутъмен болничен коридор, надникнал за малко в живота, и се отказал, прибрал си се, натиснал паузата, опитвам се да го задържа в очите си, но човекът се срутва, пада назад, и никакви маникюрища не могат да го закрепят. Пада назад прав като талпа, и го откарват с линейката.

Месец по-късно Иван са го пуснали от диспансера. Пак не си пие хапчетата и седи на Попа до безкрай, но сега вече никой не го закача. Историята е плъпнала и всички я знаят, няма значение дали е трийсет градусов обед, юнски порой или топла вечер, той си седи на Попа а рамото му е обвила женска ръка, толкова истинска, че дори ние понякога я виждаме...