вторник, 11 януари 2011 г.

скок от петицата

Ади и Йорго се смеят на нещо. Червената коса на Йорго се люшва назад като перука, и много ми се ще наистина да е, да падне от главата му при някой по-бурен пристъп на смях и да престанат най-накрая всички да се прехласват по къдриците му. Откакто е дошъл в класа ни думата къдрици е по-заразна от шарка, макар на всички да е ясно, че момичетата го харесват, просто защото е по-висок, идва от другаде, има навика шумно да се изсмива в час и постоянно разправя за някакви острови, лодки и морета, каквито впрочем проверих, че в родния му Серес няма никакви.

Ади не се смее толкова много, навела се е към него, защото все пак тя е най-висока от трима ни ("на тая възраст - нормално" изхили се майка ми, но на мен хич не ми е нормално, в този момент когато момичетата станаха с една глава по-високи от нас), прегърбила се е и двете й лопатки сякаш ей сега ще пробият мургавата кожа на кльощавия й гръб. Днес забелязах, че кожата на Адиния гръб е покрита с черни косъмчета, съвсем тънички и нежни, които образуват двe две такива като водовъртежи точно там, върху тези лопатки, които сега стърчат подигравателно към мен, и краката ми се разтрепераха, коремът ми все едно се напълни с хелий, а мозъкът ми абсолютно се газира.

Не стига това, ами Ади стана най-високото момиче в класа, вече има гърди, и спря да ходи с мен на тренировките по карате. Доскоро никой не я броеше към момичетата, а сега, когато застане до мен, все едно е класната. Само дето е много по-хубава. „От грамаданските ти обувки, до конската ти опашка има цяла безкрайност, става за училищни екскурзии“ казах й веднъж, пък тя взе, че се обиди, размаха гневно дългите си и тънки като пергели крака и затръшна вратата на класната стая след себе си. Доскоро съвсем спокойно й разказвах за колекцията си от насекоми, а днес едва успях да изпелтеча един поздрав и се изчервих като варен рак, в момента в който тя ме тупна по рамото. Ето такива неща родителите ми наричат "нормални".

Така или иначе, може би е време да скачам, защото спасителят долу трескаво ми дава сигнали, че пътят ми е свободен. Да взема да скоча и да получа вътрешен кръвоизлив, което можело и от петицата да се случи според бащата на Йорго. Бащата на Йорго идва по-късно на басейна, да прави масажи на контузените, и веднъж изрично ни забрани да скачаме от където и да било. Впрочем каза си съвсем нормално "вътрешен", "изрично" и "скачате", въпреки, че очаквах от него да звучи като гърците по "Комиците". Бащата на Йорго е нещо като спортен лекар, и много ги разбира тия работи. Йорго, обаче си скача като пич, и Ади сигурно вече много го харесва. Само като си спомня как се разпищя днес, когато той реши да пресече Цариградското от горе, направо почти плачеше.

Засилвам се, и отново спирам точно преди ръба. Едвам запазвам равновесие, преди да полетя по корем. Оглеждам се, дали някой друг освен Ади и Йорго ме е видял, но хората около басейна са заети с кръстословиците си, или лежат по гръб, закрили очите си с вестници и шапки. Толкова жалък страхливец съм, че никой дори не си прави труда да ме зяпа. Сигурно дори и Ади скоро ще престане да поглежда към мен и изобщо не е смръщила чело срещу слънцето, а точно на мен си ми се мръщи.

Бедата с такива като Йорго е, че обират всичките овации. Преди той да се появи в класа ни беше достатъчно да имаш очила, или големи уши, или пък да подариш на някое момиче цвете, за да се съгласи да те целуне. Откакто той открадна и изгори дневника, всички говорят за къдрици, и изобщо не ти обръщат внимание, ако не се сбиеш с някого. Не че имам нещо против, от целия клас само аз поисках да седна до него, още когато всички му говореха само за "цаси и цинии", но честно, хич не ме бива да се бия, а и той ме видя как помолих един от седмокласниците да не ме удря с очилата, и сигурно сега точно това разказва на Ади, а тя се смее. Не че ме беше толкова страх, просто извънредно много харесвам очилата си, пък и, както казах, до скоро те имаха не лош ефект върху момичетата...

Та сега стърча тук - на петицата. За четвърти път се приближавам към ръба и ме обзема непреодололим страх. Спасителят ми дава знаци - ту да скачам ту да не скачам, според това кой какво се кани да прави по другите етажи на кулата. Сега се очаква да спра. Някой се готви да прави салта от десетката и никой няма съмнения, че след малко ще е полетял. Спасителят ръкомаха ядно с огромните си загорени ръце, и нервно шляпа с марковите си джапанки. Всеки път, когато погледна към пустите води на скоковия басейн, кулата се залюлява под краката ми а между ушите ми забучава като сода.

Естествено има го и "предателството с дневника" и ако е казал на Ади и за това, то по-добре да скоча от другата страна на кулата и направо да се размажа на жълтите релефни плочки пред душовете, където точно сега двама полусини-получервени чичовци обливат шкембетата си с ледена вода, ако й е казал за дневника, по-добре да се пръсна на толкова парчета,че изобщо да не могат да ме съберат. Защото когато Йорго открадна дневника за да го изгори, аз отидох да му се моля да го върне. Само два дни по-рано класната беше обявила, че това е най-успешния ни срок изобщо някъде, и че на този дневник мястото му било при наградите зад витрината във фоайето. Тогава дори и Йорго не се изсмя.

Чувам свирката на спасителя, но и този път не е за мене. Всъщност, тук до стълбите, той вече изобщо не може да ме види. Чичовците се поизтръскват от ледената вода и тръгват нагоре към мен.  Подпират се на парапета съвсем делово докато чакат реда си за петицата. Усещам как се изчервявам като рак, докато ми дават знаци да скачам, защото съм преди тях. Така се изчервявам, че може и да се разплача, а тогава вече наистина най-добре да се хвърля на плочките. Обръщам се рязко и се втурвам нагоре към стълбищата, тичам като луд,  такова тичане пада, че и да поискам вече не мога да спра. Тичам към ръба на седмицата и после продължавам още малко дори във въздуха, после докато успея да се изумя, от факта че летя към водата, без дори да съм проверил дали Ади ме гледа, стъпалата ми отнасят такъв удар, все едно са се подпалили на влизане в басейна. Отварям очи в хлорираната вода за да се уверя, че не съм се превърнал в метеорит, и точно тогава главата ми изскача като шамандура на повърхността. Ади и Йорго все още си говорят, само дето така са се завъртели, че сега Ади е с гръб към басейна и кулата. По-голяма прецакня от това, здраве му кажи.

- Скочи ли? - сепва се Ади, когато се изправям до нея на нивото на мургавото й рамо. - Не успях да те видя, била съм с гръб. Йорго замлъква по средата на изречението си, явно не много доволен от това, че тя ми е обърнала някакво внимание изобщо.
- Скочих - потвърждавам докато бавно се спускам върху хавлията си. Стъпалата ми пулсират с неописуема болка, и не ми е съвсем ясно как ще се прибера.
- Какво пъшкаш? Забрави да си пазиш оная работа ли? - изсмива се Йорго, но Ади вече е впила поглед във все по-огромните ми и червени стъпала.
- Боли ли?
- Не. Изобщо. - надувам се аз.

Малко по-късно, когато оставяме Йорго да чака баща си и си тръгваме през парка, става точно като по тъпите филми, където момичето в крайна сметка харесва пострадалия. Влачим се просто трагично и Ади ще закъснее, защото аз ходя като пате, мога да стъпвам само на петите си, и на всяка крачка пуфтя като пенсионерка с мрежи, а тя, представете си, минава пред мене и ме целува по устата. Не ми се мисли какво би направила само ако бях получил и вътрешен кръвоизлив....

Няма коментари:

Публикуване на коментар