понеделник, 3 януари 2011 г.

Лалу се прибира у дома

Адски е трудно, когато си толкова недоспал и щастлив, да се държиш възпитано пред продавачката на точно онова кафе, което ще те отнесе до вкъщи. Не мога да го обясня. Все едно устата ми е разчекната и мозъкът с нея, а тялото ми с гъдел се е разтваряло цяла нощ в музиката, като една от тея еферевсцентни таблетки за вана. Ефервесцентни, само как взучи фффффффффффффффссссссссссссссссссссссс и се сссссссссссссттттттапяяяяям.

Цикля на всичко това и сивото утро, и сивия Граф през прозореца, а момичето е киселото като кафето си, и вече трети път повтаря зад тезгяха “Заповядай”. Шест и половина сутринта. Опитвам се, едвам се сдържам, да не й кажа, че ужасно губи като не разбира колко парализиращо прекрасно е всичко и е било, и главозамайващо, и партито, и сутринта след него, и всичката светлина, и шеметен звук, оная миризма на Индиго, на моята и твоята и тяхната пот, всичкото станало наше, басът в гръбнака и отново съм забил на сивото утро зад стъклото, докато думите ме връхлитат вътрешно, а външно не мога да си спомня как се казваше довиждане. Това е едно такова тъжно щастие сред парите на кисела робуста.
Винаги трябва да се боря с пристъпи на диво желание за общуване след партитата. Изведнъж искам да обясня на всички колко е красив света. Хората не разбират, и тогава ми става толкова мъчно, че това момиче примерно не знае, и сега мога да се разрева направо със всичката тая сутрешна лабилност и недоспала любов в мен, и предишната нощ:

Хора, които спите в тая неделя сутрин,
Ледено сива и филигранна от скреж
Хора, задрямали след късния филм,
Приспани със световни проблеми,
Хора, които пропускате леда и тишината
И прозорците ви са слепи,
Дано никога не осъзнаете какво сте загубили.


Не бих го крещял, сякаш нещо ще счупя, затова пък го пиша с маркера на Кам на една булфонка.

Малко по-надолу към баничарницата виждам някакъв огромен Огромен, който замахва с огромен юмрук към лудия Алек, и после дали е паднал или е седнал, но Алек с пембената си коса е на земята и дърпа Огромния за крака, така че оня сяда през тънката коричка в някаква локва. Лудия Алек, сигурно единственото пембено петно, което ще видя днес, а той си клечи на тротоара и се хили.

Всичко това е в далечината, а докато доближа, огромния Огромен се е засрамил, подпалил е шкодата си, и е оставил още клечащия Алек в мръсна газ. Губи ми се нещо скоростта, с която нещата се случват днес, и се оказвам повлечен към накакъв нет-клуб където си били качили Fruity Loops, Алек ей сега се връщал от купона у Нели и клошарията там го била заредила с идеи за ново парче. Опитвам се да го вкарам във филмите си, но сам не схващам какво говоря, пък и той много трудно си намества света май. Твърде много психодрама за една нощ, твърде много маскарад, плюс съзнателното усилие да си останем щастливи.

Сега е светло и има трамваи по Графа и Дондуков, и звънтят, нанадолнища край операта, докато градът бавно размърдва на сън неделните си махмурлуци. Улиците са само наши. Алек, обаче е обсебен от идейката си и затъва в черно зеления клуб из езера от цигарен дим и непрогледни блатисти местности, а аз имам чувството, че кофти рагата, която операторът е пуснал, върти три пъти по-бързо от оборотите в главата ми и сякаш бавно ме зачуква в пода. Пълен блокаж. Изискват от мен адекватност и бодрост в крайно неподходящ момент. Болка в очите и завръщане в ежедневието.

Изпълзявам към Синия, който живее съвсем на близо, и дворът му с високата ограда е почти черен, толкова рано сутринта. Бели котки с изрязани тъмни петна сноват из краката ми. Сядам и галя. Разпарчетосан. Върти ми се нещо тая дума. А на вратата, на вратата, стои синята баба на синия, със синята си коса и дебелите лупи.
- Добро утро, Митко.
- Добро утро, бабо на Синия. Искам да кажа, Госпожо-Бабо Синя… - думите ми пак си забравят пътя на вън, залутват се из отраженията си, спъвам се отново, и отново в краищата на една мисъл, без да успея да я формулирам друго яче, освен с изтръпналата усмивка от чадсове усмивка на лицето ми.
- Надявам се котките ми да не са те уплашили, направени такива, точно като вас, от светлина и изрязани тъмни парчета, те сигурно също цяла нощ са лудували, потънали в ритми по-дълбоки от тях и, съвсем като племе, усещали щастието с върховете на пръстите, а не с някакъв ум и онова красиво момиче, което целуна, а то изтрещя, вместо да се отпусне и се заизвинява, сред йерихонски тръби и накълцващи блицове, толкова тъжни случайности, но ръцете на горе към онзи човек. Оня човек там горе. Който знае какво ни причинява. Съвсем едно сме всички в кресчендото, заредено с истерия.
- Котките нямат, госпожо бабо нагоре сини пръсти госпожо, но аз я целунах, да. И това я обърка. Те и котки нямат. Но всичко това вече е толква бледо.
- А ти тука ли спиш, бе Лалу? Що не се качи горе – Синия е тръгнал към Витоша май, с раница в нелепа разцветка, а сега стои над мен и яко загрижен ме ръчка да се събудя, а на входа се белее некролога на баба му.
- Май съм заспал, човеко, след парти е така, щом седнеш или млъкнеш – заспиваш… Само дето аз сънувах че говоря.

Размърдвам схванатите си пръсти, горни и долни, ръце и крака вдигам и тръгвам бавно към университета, за 280. Улички пълни с несметни котки, купища кафяви листа и павета, небето е бяло и как мирише на Ноември само. Над мене избухват ята от събудени гълъби, а оня глас, оня глас се е събудили описва всичко, което видя тязи нощ, почти в рима. На някакъв несръчен и непознат език.

В 280 са Мимеца и Жоро, с някаква трева, и една мацка, със огромен пембен шал, който безмислено се пробвам да тълкувам, докато тя си спи. И те цяла сутрин са се мотали след Индиго. Подръпваме с Жоро, а Мимеца си омотава зеления поглед около тая мацка, като някакъв втори шал и въобще не ни обръща внимание на тъпнята, докато Жорката не решава да го включи и него.
- Ах. Бонбонка. Как спи само. Мимо, копел, кво си зацикли като някво зомби имаш ли си идея на квосисе (направил. Кво я гледаш, ако се събуди ще я уплашиш направо.
- Аре бе, Жоре, не му вкарвай паранои…
- Кво да не му вкарвам паранои, кви паранои, само седи и зяпа като някво гладно кученце. Баси колко сте ми абсурдни всички, и ти Лалугер, с тая синя коса, като някви арлекинчета от картички сте… Клоуни нещасти…- След което, Жорката скача от рейса на Плиска и побягва в неизвестна за самия него посока. Мимеца почти винаги мълчи, но сега и аз съм занемял след кофти изявлението. Къв му беше проблема. Сутринта след парти. Красивата ми сутрин. Моята. С безлюдните улици. Влиза вътре и чупи. Всичко е от лед и толкова крехко и красиво.
Мадамата се поразмърдва, пита кво става, и ритнатия Мимо, който винаги си е бил някакъв тъжен придатък на Жоро, тръгва да й обяснява за хроничните му избухвания, след някаква терапия на депресия със незнам си какво си, и как не бил виновен Жоро и всъщност бил много як и тнт.
- Пак е прекофтил - вклинявам се грубо в разговора, Мимеца ми хвърля един яко наранен поглед. Не мога да се справя с любовта на тея двамата към психоатаките, я да си слизам на спирката.

280то ги отнася в Студград, а аз влизам в Дървеница. Панелката е съвсем умряла след съботните изцепки и панелните хора спят. Спят преди да решат да си измият косата и колата, да гледат сапунката, да седнат над Малинова Долина по паянтови пейки със биричка, преди олигофренчетата от осмо да решат да се напият и сбият до кръв, просто от скука, преди да бъдат изпържени неизброимите неделни кюфтета за неизброими усти на котлони по балкони, които ще бъдат по-късно остъклени, за да се отлага мазнината по прозорците и да ги чупят децата, докато големите сестри си купуват ластични, черни панталони, по които пък се лепят и отлагат перца от пухенките им, тебеширен прах и ръце на съученици, а през това време, само за мен, слънцето изгрява над неделята, която ще проспя, за да се върна после избледнял в късните филми, луминисцентния циклаж на понеделник и скърцането на столове в училище.
Дрехите ми още миришат на парти.

ПП: този разказ е от преди 6 години. Публикувам го с минимални редакции...

Няма коментари:

Публикуване на коментар