Чухалче

сутрин,
е седем и трябва да се става
тялото просто отказва да се отлепи от теб
лежа оплетена в последните завивки на съня
почти отчаяна под тежестта му.

представям си те

на стоп на магистралата, наведен
над странния предмет край пътя
повтаряш в сегашно време "колко е красиво"
очите му оцъклени като цели вселени
побират камиони и облаци,
банкет за мравки на банкета,

понеже си толкова висок,
все едно се кланяш
на купчинката перушина
разрошвана от преминаващите тирове.

представям си как
се мъчиш да проумееш
извънземното край пътя -
денят прикрива истинските причини за смъртта.
дали пък просто, не е заспало,
там горе на небето,
подобни птици пикират като камъни -
към седем сутринта,
когато сънят е най тежък.

просто е паднало -
сутрин понякога се плаша, че всички птици ще паднат от небето.

виждам, тогава, облаците прах
усещам как не смееш да го докоснеш,
стоиш вцепенен в края на чуждото време.
ако се беше свил до него
дали пък нямаше да се размърда
да изпълзи до печката и да свари кафе?