понеделник, 16 май 2011 г.

5,32 Сутринта

понякога не се прибирам
със години
като бездомна бродя из кварталите
- вкъщи ме чака смъртта.
седи на масата
тиха, вбесена,
свила гнева си в корема ми
странно как отвън изобщо не си личи.

вкъщи ме чака смъртта
да види оценките ми от този живот
повтаря присъдата
имаме само някакви си години
преди животите ни да се срутят,
само някакви деца, внуци, стихове,
преди нещо да ни посече
преди напразно да миришем
забравени по шкафовете шалове
във опит да възстановим дъха

не се прибирам със години
като бездомна бродя из кварталите
стигам понякога доста далече,
до Триград,
до океана,
до границата,
след която самолетите не могат да летят,
птиците падат,
трамваят гази кучето, пищя,
приятелите се разбиват на земята,
или изчезват,
някой бяга по улицата
изпуска човешка глава,
границата,
след която плътта се съсипва, омеква, кърви,
пломбите падат,

и там лежа в леглото си,
впита в теб,
дишам те,
ти спиш,
аз продължавам като бездомна
да бродя из кварталите на този страх,
не смея да се върна у дома,
знам
и тази нощ някой се е прибрал.

Няма коментари:

Публикуване на коментар