четвъртък, 19 май 2011 г.

Студград

Една нощ, когато не се познавахме добре, слушах неравното му дишане в Студград, това беше най-близкото. Бяхме се прибирали заедно вече много пъти. Обикновено хващахме рейса преди да се завърти около центъра и сядахме един до друг. Говорехме само когато аз задавах въпроси. Той не беше много по говоренето. Обикновено гледаше разфокусирано с онези негови борово-зелени очи. Никога не съм виждала други такива. Всеки път, когато го питах нещо, усещах колко не съм на място, колко не разбирам, колко ми е лесно в моя свят, за който се слиза на моята спирка, пресича се влаковата линия, минава се покрай къщи с дворчета и приятелски настроени помияри, поздравяват се съседите, които са наизкарали скари и телевизори по терасите, въпреки непрестанните дъждове на онзи август, влиза се в къщи без помощта на ключ.

Какво ли можех да го питам, без да получа почти беззвучен от срам отговор, баща му изчезнал при раждането, майка му в затвора за данъчни измами, защо по дяволите учи в семинария, и предполага ли това всекидневното поглъщане на опаковки хапчета от аптеката, паркизани, диазепами?

Рейсът обикаля около центъра, и понякога, когато не се сипе поредния порой, виждаме някои от познатите ни, тръгнали към тоя или оня парк с бутилките в ръка. Той винаги е толкова спретнат, във все същия кат дрехи, който суши незнайно как след всеки дъжд на това поройно лято, аз сменям лице след лице, прическа след прическа, време ми е – на седемнайсет съм. Когато навън се лее порой по предните седалки често се натискат двойки. Понякога само краката им стърчат към пътеката. Някои пътници поздравяват с наздраве, когато се качат. Някои шофьори им отговарят с плоските си бутилчици. Фаровете и рекламите са толкова блестящи и разтегнати под всичката тази вода, ние сме толкова застинали в невъзможността си да се докоснем, той е толкова идиотски красив, ангелски деформиран от пубертета, с големи мургави китки и устни по-дебели от моите, с това чело, върху което може да се построи цял град, примерно студентски, седим на съседни седалки в автобуса, но ясно е, че никога няма да се докоснем. Понякога се разревавам под дъжда, все едно съм го гледала в някой филм, но всичко трае докато пресека линията. Релсите отразяват индустриалните лампи, мъглата сияе, всичко е златисто като челото му на Гара Пионер.

Друг път слизам от рейса в топли нощи, отърсвам се от вечно нещастния му поглед, и уверено влизам в „дискотеката“, която уж се случва нощем на Дианабат. Дискотека няма. Има охрана, силно пуснат чил-аут, и разни идиоти, приятелите ми от квартала, които са наскачали в басейна въпреки забраните. Гардовете в костюми обикалят водата и псуват. Понякога така изчакваме да се съмне, после посинели се втурваме да пием чайове у някого, най често у нас, лежим на терасата ми под първите слънчеви лъчи и се хилим неясно на какво. Нито веднъж не посмявам да го поканя при нас.

Понякога се втурвам тичешком от спирката към къщи – хрумнала ми е поредната стихотворна глупост, вдъхновена от него и бързам да я запиша. Тетрадките ми от онова лято са пълни с борово-зелено и златно, с мургави кожи и индийски очи, със всякакви намерения да спасявам изгубени ангели от техните злобни, крадливи, надрусани батковци. Батковци, които по случайност ходят с най-добрата ми приятелка Поли и в резултат тя се дрънка с какво ли не, обръснала си е главата и си е пробила флешове, от които направо не искам да знам какви неща текат.

Една нощ партито, на което сме били, имаше тогава едни партита пред президентството, партито свършва по-рано, защото над София се излива поредния порой. Диджейката трескаво прибира пулта, сгъва дъската за гладене, върху която е пускала, товари всичко в ладата-комби на един от каше магазините за секънд-хенд дрехи и отпрашва. От цялата компания около мен остава само Поли, втурваме се в един вход, той влиза точно след нас. Водата нахлува изпод вратата на големи вълни, качваме се стъпало след стъпало, смеем се нервно, слушаме как градушката трещи по паркираните коли, включват се аларми. Поли се мъчи да изсуши дългата си коса в подплатата на суитчъра си. Моята е достатъчно къса, две три тръсвания стигат, но усещам как пяната за коса, отмита от дъжда, се стича надолу по врата ми и оставя след себе си обриви, обриви. Двете с Поли се хилим истерично, кудкудякаме въодушевени от силата на пороя. Някакви съседи надничат от апартаментите си да видят какво става. Нямат сърце да ни изгонят. Навън е лудница.

Водата стига до третото стъпало във входа, преди онова от вън да се превърне в нормален дъжд. Той продължава да стои, опрян на стенната, ние с Поли сме седнали и почти сме го забравили вече. Изведнъж утихва. Чуват се плясъци, капки, от хаоса изплуват заставките на телевизионни предавания, домашните разговори, някъде лае малко, сприхаво кученце.

„Марин, приятно ми е“ подава ръка първо на Поли, после на мен. Чак тогава ли го забелязах? Почти невъзможно, но със сигурност, не бях погледнала към него преди това. Бяха години, когато еуфорията от музиката, дъжда и недоспиването ни се струваха по-важни от всичко, или поне по-поносими от това да преодолееш стеснителността си и да зяпнеш някого в лицето. Другото е ясно - мокри кецове, навити крачоли, тениска с надпис, коса на иглички, червена раница с повреден цип.

Една нощ празнуваме нечий рожден ден в едно дворче. Момиче облечено в шушляци повръща ритмично, до нея друго със синя коса хълца и се хили на равни интервали. Звучи като музика. Всички се смеем. Върти се някаква бутилка водка с диазепам. Само аз не пия. Марин пие и за двама ни, гълта хапчета като бонбони, но колкото повече пие, толкова по-възпитан става. И по-тъжен. Донасят касетофон, пускат техно. Няма повече на какво да се хилим. Моята обръсната Поли и Сашето се целуват все едно лицата им са се превърнали в някакво морско чудовище.

С Марин сме се качили на едно дърво. През деня, когато този двор не е „свърталище на наркомани“, децата водят тук бащите си, те донасят дъски, чукове, триони, пирони, започва се едно коване, едно рязане и рендосване и ето така се е появила тази къщичка в клоните, където сега седим, мълчим, и гледаме веселбата от високо. Аз естествено драскам поредния текст на песен с поредния маркер, „I'm alone and dissatisfied and someone else is alone and dissatisfied...“ . Той милия не знае и грам английски, идва от някъде си, от северозапад, уж да си търси работа през лятото в София, и спи в Студград, в някаква стая, в която до скоро се е влизало само през прозореца. Сега Сашето е сменил ключалката. Опитвам се да го зарибя с музика, но той замислено следва линиите на дървото с един от дългите си пръсти и, в момента, в който една от тайфата се качва при нас, слиза да поговори със Сашето, който най-накрая е отлепил лицето си от моята приятелка.

„Афтърпарти в Студград“, казва Сашето и ни повежда по нощните булеварди. Купуваме им вафли, защото нямат пари, а са гладни. „Откакто сме в София“, изтъква Сашето не без известна гордост, „живеем на вафлички с лек крем и крадени ябълки“. Вафлите ги купуваме ние, ябълките не знам от кого ги крадат, едва ли си имат собственици тези ябълки там в Студград.

Петима сме. С нас върви някакъв тип в найлонови шорти и джапанки. Говори за казармата, колко благотворна била, как особено на Марин би му била полезна, такъв какъвто е кльощав, сдухан, без самочувствие и с тия нездрави влечения към наркотиците. Той е петият. Иска да му го каже на Марин право в очите, но Марин както винаги е зает да си зяпа в краката. Изобщо не искам да си представям какво вижда там.

Такива с джапанки като него са ми най-противни. Говори по целия път. Бихме могли да вървим и да си мълчим, да гледам Марин как неуверено стъпва по блестящия асфалт, да изследвам големите му мургави ръце, шията, скулите, но Джапанките не млъква и не млъква, пиян е, иска да ме впечатли, направо ми се гади от шляпащите му джапанки, шумолящите му шорти и гелосаната му коса. Продължава за казармата, сега ни трябвали подготвени, млади войни да ни пазят от турците. Марин изостава. Подозирам, че го прави нарочно, за да не върви с нас. Забавям крачка. Неприятникът започва да нервничи да ни юрка. Поли и Сашето, които са високи, са се превърнали в две черти върху златния асфалт, някъде на следващия светофар.

Сега и тримата се влачим изнервящо бавно. Раницата на Марин в един момент се разпада напълно – вътре няма нищо, само една тетрадка и пакета вафли с лек крем, с последната вафла вътре. Вдигам ги от земята. „Ето това в казармата никога няма да го допуснат“ опява петият. „Там ако не ти е в ред инвентара веднага те пращат в карцера. Така се става мъж. А не като тука, кирливи истории.“ На „инвентара“ се обръща към мен и повдига вежди сластно. Ще ми се да го загубим. Ще ми се да го блъсне кола и без това си вървим по платното. Докато оправям ципа на скъсаната раница, поглеждам Марин с крива усмивка. Устните му са се напукали. Челото му блести повече от асфалта. По никакъв начин не ми отговаря. Айде бе, само мене ли ме дразни тоя?

По пътя ни са моста, под който спи моят квартал, Техническия университет с дивите ябълки, там сме спрели, пълним си раниците, Поли и Сашето вече никакъв шанс нямаме да ги настигнем. Марин посяга към клоните и изведнъж замръзва. Стои така, и стои, и вече петнайсти път го питам, какво има, клоните се поклащат леко, скърцат един в друг, вече сме набрали достатъчно ябълки така или иначе, сяда бавно на земята. Мълчи. Типът с джапанките излиза от храста, където е пикал. Юрка ни. Марин седи, продължава да гледа ябълките и клоните, аз стоя, продължавам да гледам него. Раницата ми тежи. Вътре има килограми и килограми. Коремът ми се е подул от толкова много ябълки, боли ме, чува се, чува се по-силно дори от гласа на Марин, когато най-накрая казва „змии“.

„Какви змии бе, я се стегни“ зашляпват Джапанките, но аз си представям какво му е, макар никога да не съм била в тоя свят, представям си внезапните изкривявания на реалността, когато клоните на ябълките се превръщат в змии, които ще те захапят, или асфалтът се издига и спада, все едно диша, така си го представям аз с идиотския си челен опит от астигматизма и богатите теоретични познания, събрани покрай веселите романи на Ървин Уелш. Ето сега, години по-късно ще си го призная : привличаше ме това което правиш, интересни ми бяха хората, които взимат разни неща и халюцинират, бях готова да ги придружавам във всичките им приключения, да изслушам всичките им истории, да ги запомням вместо тях, всичко, само не и да пробвам.

В Студград блоковете бяха напълно еднакви, разположени по напълно еднакви улици, кръстосани под напълно еднакви прави ъгли. Сега са изникнали всякакви архитектури от пластмаса и вълнообразна ламарина, нови блокчета, супермаркети, дискотеки, пред които задължително ще ти счупят носа, паметни плочи на убитите пред дискотеките, тротоарите са напълно затлачени от лафки, дюнерджийници, пици на парчета, таксита, патрулки, от всякъде мига, свети и трещи, нощем по улиците има повече хора, отколкото денем. Тогава не беше така. Особено точно през август. Имаше високи треви между блоковете и между тях трябваше да си проправяме път като във джунгла, крачолите ни набити с осили, оплетени в къпини, блоковете стояха тъмни, имаше кучета, имаше някаква абсолютно отчайваща тишина, единствено луната осветяваше соц-катерушките, погълнати от растителността и промените, всичко изглеждаше синьо, застинало.

Онази нощ накрая стигнахме до блока, нямаше портиер, нямаше нищо. Студград изглеждаше напълно изоставен. Коридорите миришеха на урина а по стените - толкова много за четене, всякакви истини за живота, от които на човек му идеше направо да се гръмне. Коридорите в тези блокове са странно извити. Никой не може да ме убеди, че Студград не е специално проектиран да поглъща жителите си и да ги унищожава. Когато накрая потропахме на една врата, от вътре се чу „Разкарайте се, ебем се!“ и после нищо. Гласът беше на Сашето. Коремът ме сви още по-зле, всичките тези градски, зелени ябълки, едно кило, две кила, не знам колко кила, по дяволите, но в раницата ми трябва да носех още седем, Джапанките се изниза към собствената си стая, а ние двамата останахме пред вратата, измръзнали, облечени във всичките си дрехи. Аз клечах сгъната от болка, Марин стоеше опрян на касата, от вътре нищо не се чуваше, представих си как са ни излъгали, как всъщност си седят вътре облечени, чай са си направили, говорят си някакви неща, просто не ни искат, смеят ни се.

„Ела“ каза Марин, „ще си намерим друга стая“ и започна да изпробва вратите. Повечето бяха заключени. Беше тъмно по коридорите, напразно щраках лампите. Какъв чай, то нямаше ток. Не сме сменяли етажа, но завихме нелогично много пъти преди една врата да поддаде и да се отзовем в нашата стая. Три легла с голи дюшеци. Мръсен прозорец през който, направо обидно, светеше единствената работеща улична лампа в Студград, плакат от концерта на The Shrine в Индиго, не само същият, но и на същото място като в една бивша моя панелна стая, в която викога вече нямаше да влизам, купчина циментови и тухлени отломки, сметени точно в центъра, като изоставено огнище.

Това бяха години, в които не приближавах хората, колкото и да ги харесвах, всъщност, особено ако ги харесвах. От трите легла избрах това под плаката. Другите две се допираха глава към глава. Легнах върху раницата с ябълките, вместо възглавница. „Лека нощ“ казах и нахлупих слушалките на ушите си. Естествено тръгна същата песен, песента от която бях писала на дървото, естествено, защото по това време още ползвахме уокмени. Той също е легнал. Не знам. Бях с гръб. Бях с гръб и си мислех за концерта на The Shrine, за стаята, която вече нямаше да е моя, за хората, които нямаше да видя, за това как той ще стане, ще прекоси жълтия правоъгълник на пода и ще легне зад мен, ще ме прегърне, ще пази гърба ми, ставаше ми все по-студено, тресях се, ябълките убиваха и миришеха гадно дори през гумената импрегнация на раницата, коремът ми се гърчеше в безумни спазми, музиката виеше все по-криво в ушите ми, докато накрая напълно спря. Бяха и години, в които батериите свършваха доста бързо.

Тогава, той вече е спял. Слушах го как се задавя на сън. Дишаше неравномерно и бързо. Чудех се от наркотиците ли е. После усетих цялата мъка на това лято, на това място, цялото лутане, преобразяване, цялата безсмислица да се мъча да ставам нещо, когато току що съм престанала да бъда нещо друго, усетих се изгонена, осъдена да изкарам остатъка от живота си в тая стая, с отломки цимент оплетени в косите и вечно подут корем, усетих как целият свят се взира в мен осъдително през огромния мръсен прозорец, как не мога да го измъкна тоя човек, усетих как трябва да бягам веднага, да си се върна в моя си живот, веднага да хвана някакъв рейс обратно към нормалността, веднага, веднага. Започваше да се съмва. Изсипах ябълките на леглото до главата му. Обикновено не ми стискаше да гледам хората, които харесвам в лицето. За пръв път можех да го разгледам така подробно, този Марин, когото бях последвала в Студград напълно ненужно. Свит като малко дете затънал в пружиненото легло почти до пода. Лицето му беше гладко и спокойно, ясно беше, че е същество от друга планета. Миглите му бяха отвъд въображението. Дланта ми се оказа твърде малка - не успя да покрие челото му. Беше студен.

2 коментара:

  1. Пишеш страхотно.
    Както беше казал някой - обичам те за това, което съм, когато съм с теб.
    В този случай - когато те чета.

    ОтговорИзтриване
  2. Много хубав разказ, развълнува ме. Мерси.

    ОтговорИзтриване