сряда, 26 октомври 2011 г.

дванайсетминутна метаморфоза

Когато се променям,
винаги чакам на светофара,
гълтам есенен въздух,
не мърдам.

Нощите настъпват
като бомби от небето.
По улицата бягат хора и пищят,
скрили главите си
от кестени и падащи листа.
Задръстването е паническо
тътнат разкъсани следобедите.

Годините така започват,
застинала на светофара,
усещам натиска на нови крайници.
Не мърдам.
И колко подходящ е воят са сирените
за радостта на кокала
пробиващ кожата.
Не мърдам -
треса живота
затварям магазини
пълня тролеи с оскотели от ужас
тичащи, плачещи, възмутени.

Викам
с новите си дробове.
Толкова бавно викам
в онова време
на хриле, опашки и гръбнаци,
толкова бавно,
тътна като барабан,
кожата ми се тресе и стене,
тролеите свеждат глави,
пред ужаса на тези ципести криле,
които разкъсват кожата.
Колите пушат и ръмжат.

Само един комин усеща времето си
и пада.



Няма коментари:

Публикуване на коментар