вън

накрая става нетърпимо - животът е менгеме.
месеци се мъча да се сгъна, да се събера,
да изчезна между приближаващите се стени.
животът е битка, която губя.
оставам на място.
оставам без място.
оставам
без
дъх.

а после този блясък - сняг, фаянс, зъби,
слънцето е вик,
който очите ми прегръщат

разбирам :
родила съм се

тръгвам по кожата ти.