вторник, 12 юни 2012 г.

искам си подаръка

Началото на юни е и Алина си блъска главата как да си купи черешки. Напазарувала е важните покупки - хляб, маслини, кучешка и котешка храна и върви по слънцето към къщи. Пешеходните зони на София са приятни, изпълнени с жени, които едва са дочакали първите топли дни за да се хвърлят в летните си рокли. Алина е малко кисела, защото й се яде плод и зеленчук, но още известно време ще трябва да се осланят на запасите от варива у дома. Поне слънцето е безплатно, мисли си, и благодари на незнайния вятър отвял току що четири седмици дъжд. Изпод сивата й, удобна като нощница рокля се показват чифт блаженстващи, вече измургавели крака, в ортопедични сандали. Край с гадните дънки, край с тежките боти и сърбящите чорапогащници - събота и неделя с кучето в парка и пищялите й се излъскват като горена захар.

Има късмет, че по пътя й няма сергии с ягоди и череши, иначе можеше и да не успее така дълго да задържи доброто си настроение, макар че, обективно погледнато би трябвало да е доволна - от някъде се появиха десет кинта, точно когато сериозно се чудеше с какво да нахрани кучето и котката си. След пет-шестина от тези месеци, Алина вече е напълно уверена, че в момента на пълна закъсвация винаги от някъде ще се появят едни десет лева и ще закърпят положението. Поне от глад нямаше загинат.

Приятелят й едва се измъква от работа за да й бутне парите в ръката - държат го от осем и половина сутринта, до след полунощ и поне за сега не му плащат, но пък е работа мечта, съгласява се Алина с него. Най-накрая една работа мечта. Така или иначе, всичко това едно временно положение, което обещава след няколко месеца само да се подобри. Не се тревожат от бъдещето. Само се разстройват, че пропускат сезона на ягодите и черешите, не че няма да има и  други такива, Алина се мъчи да гледа философски на нещата, приятелят й изобщо няма нито сили нито време да гледа.

След пазара й остава лев и нещо и Алина спира на една сергия за цветя, просто да позяпа целия розово-червен кич от петунии и мушката, белите азалии, каланхоетата - като лачени. Тя си има цветя, при това много - повечето са мушката прихванати от чупки, но на терасата грее слънце едва втори следобед, а по сергиите са изложени готови и цъфнали чудеса, очевидно прекарали последните месеци на изкуствено осветление. Теоретично би трябвало да купи цвете. Чака едни пари от някакъв съдебен депозит да й се върнат. Чака ги вече месеци и месеци, след като случайно се сблъска в съда със стар познат,  който предложи да улесни нещата, иначе щяло да отнеме цели пет месеца. От както я е запознал с колежките си в съда са минали вече 6.

Междувременно, се плащат някакви вноски, които тази сума би погасила на веднъж. Ето я една от причините за временно гадното положение на нещата. Познатият намеква, че Алина трябва някак да изрази благодарността си. Не нещо голямо, разбира се, бонбони, бутилка, саксийка, нещо такова и дискретно, нали. На Алина й трябват 3 месеца, и цял куп проверки в съда за да проумее, че познатият е имал предвид предварително, а не както тя си е представяла - парите идват, викат я да подпише някакви документи и тя изразява спонтанната си радост и облекчение с изненадващо подаръче. В нейния вариант би го направила дори без угризения. Толкова безумно щастлива би била ако държавата благоволи да й върне собствените й пари, оставени в депозит, че вероятно би почерпила.

Предварителната част обаче й присяда на гърлото. Какво е сега това - някаква Пача в някаква канцелария, която чисто и просто трябва да си постави подписа някъде, но няма да си направи труда преди някой да й принесе в жертва нещо дребно, но от сърце. Формално Пачата е длъжна да си даде подписа под този документ. И пак формално, никъде не пише кога. Алина е расла в нереална среда, тя е чувала за подкупи, но никога не се е сблъсквала с тях и винаги си е представяла, че все пак става дума за някакви много пари, от които корумпираният се нуждае по тежки семейни причини : болни деца и родители, напукана носеща стена на къщата, за операция на кучето или кой знае. Думата "пача" обичайно не е част от речника на вегетарианката Алина. От мисълта, че някой може да ти прави живота труден за едната кутия бонбони просто й се гади. Това не е корупция. Това е някакъв дребнав канцеларски тормоз, и лицето на Пачата се разраства в спомените на Алина до нещо гигантско, разплуто, поресто и подуто, обкръжено с електрически пукащата й жълта коса, устата й, намазана с перлено розово червило се разтяга около здравите й петнисти като гранитни плочи зъби. "Искам си подаръка" скърца уродлив гласец в ушите на Алина, и всичко това щеше да е смешно, ако не я вбесяваше толкова, че чак краката й да треперят. "Аз съм изяла канцеларката" мисли си. Като голямо парче евтина развалена паста, с розова глазура, която сега се смарангясва в корема ми. Нещо с маслен крем и мармалад. С мирис на вкиснато и есенция на ром. Гледайте Алина - стои до сергията с цветя, стомахът й върти на центрофуга, тресе се цялата и лицето й застива в началото на подъл главобол. Дали пък да не й вземе някакви намалени бонбони от супермаркета - нещо с изтекъл срок на годност, което да й разкаже играта на тази Пача. Ама тогава никога няма да се подпише където-както.
- Левче и е ваше. - чува Алина гласа на продавачката из мътеницата на собствената си слънчасала глава. Стои пред красива порцеланова кашпа, в която от късо, голо стъбло се разтваря единично жълто цвете, голямо колкото широкопола шапка -  пищно, ароматно и напълно непознато.
- Левче? Ама Вие сериозно ли?
продавачката.

В куфара с богатствата, както Алина нарича купчината опаковъчни хартии, панделки, мъниста, прежди, телове, миди и други чудеса, специално събирани за разни ръчни занимавки, има точно необходимия цвят матово жълт целофан, и дори парче ябълкова органза. Алина опакова с умение и ярост. Като иска подарък, Пачата, ще го има. "На бас, че такава красота не си е представяла. И дали пък на де й лепна едно посвещение от тайния любовник. И то така, че всички да го видят. Не помня обаче, тя халка имаше ли или нямаше. Да не вземе пък да се зарадва на почитателите си." Минават й през главата и други идеи - да зарови някоя нелегална семка и след месец грижи да й прати куките. Или пък бомба. Изобщо, Алина гърми и трещи, тропа с широки крачки по ламината и бута предмети из приятно стъмнения апартамент. Само ръцете й не треперят - сръчна е, винаги е умеела да се съсредоточава върху дребни задачи.

Тези коридори са тъмни и мръсни, препълнени с шкафове, и кантонерки. Тук и там счупени тръбни столове са струпани един върху друг. Светлината влиза хладна през някакви далечни прозорци и завива покрай сглобяемите бели стени на гишетата. Зад тях, преградени от лавици и гардероби в лабиринт от полуотворени кабинки, седят хиляди женици които жужат, тропат на оцапаните си клавиатури или търкат китки по страниците на козметични каталози и преценяват ароматите полепнали по тях. Каталозите се местят от бюро на бюро, от кабинка на кабинка, и ароматите в тях принадлежат на други колежки. Горещо е въпреки дебелите каменни стени на сградата, която диша тежко с осемте си етажа и хилядите си преплетени коридори, като куче, едва намерило сянка. 

Пачата има отделен кабинет, където може да си пуши, уютно поседнала под покафенелия таван, осветена от мека и ласкава кафеникава светлина, плахо прокрадваща се през катранените прозорци. Алина се мъчи да прекара линии между черните кръгове по балатума, покриващ бюрото. Точките не приличат на нищо познато. Нищо което може да и подскаже как да подхване обяснението за великолепно опакованото и наистина невероятно тропическо цвете в ръцете си. Стои на вратата -  зайче във фаровете на кола, но погледът на Канцеларката не свети заплашително. Очите й са сини и глупави, срещу телевизора на живота. Устата й е увиснала от единия край като размекната дъвка. Ръцете и, покрити с редки черни косъмчета се стелят по бюрото. Минали са месеци, трябва да каже коя е, и защо е дошла, иначе няма никакъв смисъл от тая саксия, но Алина усеща, че ако се опита, ще се разреве.
- Подаръче, - изстрелва - обича на слънце, полива се рядко. - тръсва саксията в най-отдалечения от Пачата край на бюрото и изчезва обратно в коридора с най-широките възможни крачки. Още на другия ден получава призовка да си прибере парите от съда, прибира си ги и си плаща парното, въпреки всеобщата паника поради изчезването на някакъв много важен архив. 

В жълтия трамвай към къщи Паша сияе, прегърнала красивото жълто цвете, в красивата жълта опаковка. Мисли си, може би, че си отиват със жълтата й коса. Бабичките я зяпат възхитено, останалите внимателно заобикалят масивната дама. Масивна дама, на Паша й харесва изразът, звучи достолепно, пък и тя е голяма наистина, мъжът й има по-тънки глезени и китки от нея, по-тесен гръден кош, някога докато е била в гимназията Паша е била в отбора по хвърляне на гюле, и почти са щели да я допуснат до международни състезания, почти, защото тогава някакви кръвни тестове не излезли както трябва.

Паша триумфира и на улицата със саксията в ръка. Краката й стъпват тежко и сигурно на тънките токчета, екзотичната й рокля от индийския магазин се вее леко на летния ветрец, слънцето блести в  косата й. Жени и мъже се обръщат след нея, даже уличните кучета отстъпват уважително и снишават предниците си, сякаш се кланят.  Освобождава малко място на остъкления балкон. Кактусите и без това са твърде много. Всеки път, когато някоя заблудена душа й донесе кактус, се изкушава да го накара да почака още седмица две, преди да да се подпише на документите му. Колко добри чувства трябва да питаеш към някого, за да му подариш нещо, което не само е цялото в бодли, но на практика няма и никаква нужда от грижа. Два пъти в годината, на именния и рождения си ден, свекърва й получава от Паша кактуси за подарък и много им се радва. Друго растение не би оцеляло надупчената памет на свекървата.

Паша завърта поредното убийствено ядене. Обича да готви, а още повече обича да чува от мъжа си колко по-вкусни са й манджите от тези на свекървата. Горещо е, поти се над сварените джоланчета, и крачета, докато ги обезкостява, после изсипва месото и коренчетата върху фасула на дъното на няколко големи порцеланови купи, залива ги с прецедения бульон и пъха купите в хладилника за да се желира пачата. Паша не мисли когато готви. Не гледа часовници и рецепти. Разбира кога яденето е готово по миризмата, за пачата съди по еластичността й, и е сигурна, че това я прави творец. Когато съпругът й се връща от скучната си работа в Института, с потни петна по бялата си риза и коса залепнала за челото, открива масата перфектно подредена като за празник. Дошло е лято и Паша иска да го отбележи. Той си сипва два пъти, и после допълнително, и както винаги Паша се чуди, къде се побира всичката тая храна в тялото на мъжа й, който прилича на кос.

Често се буди от шумове, сънят й е неспокоен, чува крадци и земетресения, линейките я вдигат на крак, резките спирачки я карат да се препоти. Съпругът спи, преял като Кумчо Вълчо, би го събудила, както обикновено, за да отиде да види, че няма никой, че нищо не се случва, така че заспивай, мецано, но този път със сигурност има някой в хола, тя чува трополене и трошене, хрускане и примляскване, награбва нощната лампа за стойката както е виждала по филмите, и тръгва като на война. Балконската врата зее и нещо се мърда там - голяма сянка, която ту се навежда към пода, ту надига рошава си глава почти до тавана. Звукът от постоянно преглъщане, от парчетата керамика, които се дерат едно в друго,  като натрошени зъби, търкащи се във възпалена и подута уста, звукът от шумоленето на листата в нейната домашна джунгла, от етажерките, които мъжът й скова падат саксийки, докато странното същество се навежда и изправя, навежда и изправя - черен силует в оранжевата светлина на уличните лампи.

"Сънувам. Тая пикла нещо ме урочаса", решава Паша, връща лампата на масичката до леглото и бързо заспива. На сутринта, на мястото на лампата стои новото жълто цвете, все още в целофанената си опаковка. Мъжът й все така сладко си спи, но долната му половина я няма. В стената между хола и спалнята, в ляво от вратата има дупка. Липсват хапки от маси и столове, а на остъкленият балкон не е останала нито саксия. "Сънувам още" повтаря Паша докато се върти в кръг за да огледа загубите и разрушенията, после сама не знае защо, прегръща цветето и все така триумфираща се качва на жълтия трамвай  към съда. Докато купува зеле в обедната почивка, цветето изяжда  гардероба с архива на 359865348673656-ми състав, задавя се и умира.