четвъртък, 31 май 2012 г.

Пукнатини

В следващите дни - нервен смях. Нещата са се пропукали. Комините се навеждат над улиците, проронваме по някоя отломка. Оставаме с постоянното усещане, че земята продължава да се движи под краката ни. По улиците крачим с моряшки походки. Не ни е страх, но нещо ни стиска, кара ни да подскачаме непрекъснато, да се радваме шумно, да не спим, изведнъж се заемаме с толкова много неща. Земята диша под тънките ни черупки, тук таме ги напуква, но след толкова много вторични трусове, не ни е страх. По-скоро сме нетърпеливи какво ще се излюпи от там.

Вече четвърта седмица не спира да вали - в добрите дни сутрин е слънчево, после ни сполитат буря-две. В лошите се будим от ноемврийски студ, и мракът цял ден не слиза от небето. Обикаляме внимателно оградените с предупредителни ленти места. Постепенно ни става ясно - градът се рони, някъде пада дърво, другаде тротоара се надига - водата пълни запуснатите от общината изкуствени езера, и дори локвите в парка гъмжат от попови лъжички. Става ни ясно, че едно земетресение нанася по-малко повреди от една редова софийска буря, това ни става ясно. Пред къщи се е отчупва клон и напълно смазва две паркирани коли. Кабелите висят през улицата като ластици за скачане. Мъже с моторни резачки разчистват кашата.

Водата задълбочава пукнатините - дали отнася лепилото, което е държало нещата заедно или нещо набъбва, и се кани да се излюпи. Дали градът расте или старее. В една локва огромна кафява пеперуда се бори за живота си. На бордюра, точно до локвата стои сива врана. Върти главата си ту на една, ту на друга страна, защото очите й са твърде далече за да могат едновременно да гледат един и същи предмет. Чуди се дали да пристъпи към леката си следобедна закуска. Кучето се хвърля весело завъртяло задница към враната.

От месеци се опитваме да установим контакт с тях, една гигантска колония врани се е настанила на границата между нашия и съседния парк. Зимата се събираха на многохилядни ята, които обикаляха центъра с онази влудяваща пикселизирана настоятелност, в която се превръщат мислите, когато пробваме да не ги мислим. Въртяха се и се въртяха упорито над главите ни и някои хора намираха нещо зловещо в тях. Една по една, обаче, враните са симпатични - умни и нахални птици, които се приближават да те разгледат, първо с едното око, после с другото, ровичкат с професионални жестове в кошчетата за боклук, от време на време прелитат ниско над главите ни за да ни напомнят, че дадена територия си е лично тяхна и се заяждат с по-дребните кучета в парка.

В една от най-студените вечери на тая зима, излизаме на разходка. В краката на Хъси тропва орех. Тя го подушва с минимален ентусиазъм и от дървото над нас се чува възмутен грак. Враната прелита точно над гърба й. Хъси се втурва да я гони с онези смешни движения, които на кучешки са сигнал за игра. Секунди по-късно двете бавно се обикалят. Враната бърбори. Опитвам се да имитирам звука й. Отговаря ми. Повтарям го два пъти. Тя също. Аз три пъти. Тя три пъти и отлита. На следващите разходки слиза да ни види.

Минала е около половин година, но не е лято. Вали и вали. Кучето се опитва да потопи пеперудата с лапа. Изпъждам го. Докато враната минава на няколко пъти над главата ми в бръснещ полет, разглеждам пеперудата. Наистина е огромна, най-голямата, която съм виждала, а и изобщо не изглежда тукашна. Прашецът й се е изронил. Тук таме по косматото й тяло блестят капки. Като малки вярвахме, че без този прашец пеперудите не могат да летят и умират. Вероятно някой ни го е казал, за да не ги докосваме с грубите си детски ръчички. Хващам я внимателно за крайчетата на крилата. Изглежда няма други поражения. Неочаквано мощните й крака се вкопчват в ръката ми. Хъси подскача превъзбудено наоколо, нещо което тя по принцип не прави, дори докато й сипвам храната. Моето спокойно и резервирано, при това възрастно, куче се държи съвсем като дете. Дай да видя, дай, дай да видя. Едвам се откопчвам от пеперудата за да я поставя върху дънера на един стотинагодишен кестен. Кората му е напукана, тя опъва крила за да ги изсуши. Пак започва да вали.

Асфалтовите алеи са се напукали. Мисля си, че вероятно това е станало, когато се стопи всичкия тоя сняг. След земетресението смe твърде наблюдателни - усещамe вибрациите от собствените си стъпки по пода в къщи, все едно смe слонове, непрекъснато се ослушваме и оглеждаме, сякаш колекционираме вторичните трусове. Разглеждам пукнатините тук и там, спестявам си само тези по стълбищата в радиото - честно казано, в асансьора се чувствам по спокойно. Не мога да се съсредоточа тези дни, сетивата ми ловят всичко на пълни обороти, все едно обичайната майска маниакалност не е достатъчна.

Пеперудата е имаго - образ, при това образ, който се мярва за кратко някъде между дългите дни плюскане и трите безкрайни чакания необходими на вида. Пеперудата я има колкото да напука какавидата си, да се пребори с нея, да разгъне мокрите си лепкави криле. Тя не бърза с летенето, защото идва зима, скрива се в напуканата корана някое дърво и се изключва. Някои се събуждат на пролет - оцелелите след по-суровите зими сигурно се броят на пръсти.

На втората година пеперудата живее като рок звезда, бърза да се разпише някъде, някак, работи върху образа си, преди май да се напука, преди да я отнесат градските хищници. Пеперудата е образ, който трябва да пренесе една информация от тук до там, за да може някой да добрува и лази в следващия си живот. След земетресението вероятно сме пеперуди, защото да си гъсеница изведнъж се оказва много трудно. Ще ти се нито едно от пипалата ти да не докосва земята.

Чудя се трябва ли да се намесвам. Сивите врани не могат да живеят само на вафли като мен. Тази сигурно има и малки сега иначе защо ще ми налита и така странно ще криви напред крака, докато се опитва да достигне дънера. Кой е прав в този странен кръг, кой е жертвата - пеперудата, локвата, враната, кучето, кестенът, дъждът, човекът който смята, че може да "оправи нещата", докато природата си върши каквото си поиска. Кръгът се напуква. Що за глупост, да вадиш пеперуди от локвите, когато земята се напуква и диша под краката ти, корените та дърветата набъбват и разместват плочките, бръшлянът може да начупи сградата, върху която пълзи, като обикновенна бисквита, и после да я държи на място с корените си години наред, докато някой глупак не пожелае да го пресече, за да се отърве от плъховете, които тези дни бягат от наводненото корито на Перловец.

Дъждът се засилва. Къде са всичките хора сега, дали водата ги е отнесла из пукнатините, или висят като мокри какавиди по клоните на джанките и чакат някакво лято да назрее. Пред краката ми тромава, като пияна, подскача премръзнала жаба. Подскача на забавен кадър, все едно целият свят би и отстъпил. Хъси действително се дръпва - кучето го е страх от жаби и това си е. Завалява още по-силно. В парка  срещу Университета не е останал никой - само аз, тя и цялата тая дива природа, която бумти в средата на града, която гълта клаксоните, сирените и броенето до дванайсет.